На изток - в рая

ИЗАБЕЛА ШОПОВА
НА ИЗТОК В РАЯ

ОГЛЕДАЛНИЯТ СВЯТ

Никога не съм обичала особено историята за Алиса в Огледалния свят, но сега съжалявам, че не си спомням подробности за нейните приключения. Може би там е имало някой ценен съвет как да оцеляваме, когато всичко е наопаки.
Не стига, че Нова Зеландия е на обратната страна на Земята, че тук хората ходят с главата надолу и дърветата растат надолу, че северът е топъл, а югът – студен, че когато в България е нощ, тук е ден, когато в Европа е лято, тук е зима, че дори водата, стичаща се в канала, се върти по посока на часовниковата стрелка (всеки, който е чел Умберто Еко или е учил физика, знае, че заради прищевките на някой си Кориолис в Северното полукълбо водата се върти наобратно), ами са въвели и ляво движение по пътищата, пък колите са с десен волан. И за капак някакъв сбъркан японски дизайнер е направил мостчето за мигачите да е отдясно, а за чистачките – отляво. Кошмар!
Всеки нормален европеец с нормално развити рефлек­си на улицата се оглежда първо наляво, после надясно. В Нова Зеландия се оглеждаш като смахнат във всички посоки, особено ако не идва кола, която да ти подскаже посоката на движение. После с уверен жест включваш чистачките и чак като чуеш, че стържат на сухо по стъклото, си спомняш къде са мигачите. Всеки път вместо скоростния лост хващаш дръжката на вратата, а на многобройните кръгови кръстовища си обикаляш обратно на часовника и само смаяните физиономии на останалите участници в движението ти напомнят, че тук правилата са наопаки.
Постоянно се шашкаш, като видиш в огледалото за обратно виждане, че колата зад теб няма шофьор или пък шофьорът е куче, провесило език през прозореца. И за десерт правилата за даване на предимство на кръстовище са съвсем обратни на европейските. В Нова Зеландия (и никъде другаде по света) завиващият наляво дава предимство на дясно завиващите. Все едно в България, като правиш десен завой, да чакаш завиващите наляво отсреща, които пък чакат преминаващите направо. Пада едно голямо и абсолютно безсмислено чакане, едно щуро ръкомахане, за да си даваме един на друг път и да си благодарим след това. Преди около година имало референдум за премахване на това нелепо правило, но бабичките, които са преобладаващата част от местното население, не се съгласили. Те по петдесет и повече години са шофирали така и сега ще вземат да се объркат на някое кръстовище, не, по-добре да си се чакаме до припадък. Така сме много по-уникални.
Но най-изумителната огледалност е поведението на хората. Като срещнеш непознат в парка, той не поглежда встрани и не те подминава мълчаливо, ами те гледа в очите, усмихва ти се отдалеч и дръпва една дълга реч за времето (задължително!), колко е красива гората днес или колко е сладко онова кученце там, пита как си прекарал деня, дали си му се наслаждавал и не си ли много happy да си тук. Ако се поддадеш на изкушението да се усмихнеш, следва запознанство, дълъг разговор за това откъде имаш такъв особен акцент и задължителна покана за чай.
В супермаркета, докато маркира покупките, касиерката не сумти тежко като човек, понесъл страданията на целия свят, а те разпитва надълго и нашироко какво е времето навън, не е ли малко ветровито (понякога се изкушавам да кажа, че не е, само за да проверя дали ще хукнат навън да видят това чудо невиждано), обичаш ли риба (защото съм си купила рибешка консерва), падаш ли си по риболова, вярно, сега при пълнолуние няма риба, но другата седмица ще бъде добра за рибарите, откъде ти е акцентът, ах, колко интересно, и къде е това място? В Европа? Колко хубаво! Ама тук е много красиво, нали?
Да си откриеш разплащателна сметка в банката, е цяло изпитание, но не заради бюрократични спънки – такива просто не съществуват, а защото служителката няма друга спешна работа и е толкова лъчезарна, че не можеш да си тръгнеш веднага, без да я обидиш. След като изслушаш пълната версия за пристигането ѝ тук, за трудностите, които семейството ѝ е срещнало, и за особеностите на местния климат, следва подробно изложение на проблема със закупуването на собствено жилище и с видовете заеми, няколко забавни истории за клиенти, направили неподходящ избор, и най-накрая, след трийсетминутен неангажиращ разговор, си тръгваш с куп брошури и визитки и, разбира се, с жизненонеобходимата карта в джоба. (И с мускулна треска на лицето – от многото усмихване и кимане.)
Не знам да споменавам ли въобще, че когато се туткаш на някое кръстовище, френетично прелиствайки картата, и се чудиш накъде да завиеш, как се спираха тия чистачки и къде, по дяволите, се е дянал скоростният лост, другите шофьори не скачат върху клаксона, не псуват, не ти правят неприлични жестове, а най-любезно идват да те попитат дали нямаш нужда от помощ. Без капчица ирония в гласа!
Опак свят!