20 прелюдии за пиано
80.10 лв. 90.00 лв. (-11%)
Есен във Венеция
16.02 лв. 18.00 лв. (-11%)
Уловеното време
16.02 лв. 18.00 лв. (-11%)
Мемоарите от кариерата на дългогодишния и изключително уважаван дипломат Любомир Попов (1918-2005) дават широк поглед върху двустранните отношения на България с различни в своето развитие и външна политика държави. За съжаление тези мемоари не можаха да се публикуват и да бъдат представени лично от автора, но всяка дума в тях е написана от него.
Любомир Попов започва кариерата си през 1948 г. в Лондон като първи секретар, а през 1961 г. става първият български посланик в Индия. Следват назначения в САЩ, Египет и Гърция, както и на ръководни постове в Министерството на външните работи. Мемоарите автентично отразяват работата на автора в тези страни, като добавят и неговия вътрешен поглед и оценка за редица исторически събития, в които е участвал. Живият език и чувството за хумор на Любомир Попов, както и срещите му с редица велики личности (сред които индийският президент Джавахарлал Неру, американският президент Джон Ф. Кенеди, видните гръцки политици Константинос Караманлис и Андреас Попандреу), правят книгата интересна за най-широк кръг читатели.
ЛЮБОМИР ПОПОВ
ЕДИН ПОСЛАНИК РАЗКАЗВА...
В горещия юли на 1958 г. отпътувах със самолет за Индия. С мен бяха съпругата ми Ана и четиригодишният ни син Чавдар. Пътувахме със самолет за Рим. За моя изненада на летището ни посрещна нашият посланик д-р Константин Мичев. С този известен и уважаван наш общественик и лекар, ветеран от Гражданската война в Испания, дотогава не се познавах. Приятно беше проявеното от него внимание.
С двудневния престой в Рим няма да занимавам читателя. Ще спомена само това, че по съветите на опитни колеги тук се снабдих с необходимото за всеки посланик официално облекло – фрак, жакет и смокинг, съответните ризи и вратовръзки. От Рим пътувахме за Делхи със самолет на КЛМ, който правеше кратки престои в Кайро и Карачи. В самолета се срещнах с моя познат от предишната ми служба в Лондон Николае Чуройо, който сега бе посланик на Румъния в Индия. Тази среща ме зарадва – с румънския колега и съпругата му Флорика се знаехме добре. Те се завръщаха от отпуск в Делхи.
В Кайро на летището влязохме в първи контакт с Ориента. Високи мургави сервитьори с дълги до пода бели ризи и с червени фесове на главите разнасяха ароматно кафе. Жегата се усещаше, независимо от това, че нощта бе настъпила. След няколко часа път пристигнахме в Карачи. Повреда в самолета наложи по-продължителен престой. Откараха ни в хотел на КЛМ. Добре, че цялата сграда бе охладена с климатична инсталация, защото навън горещината и влагата бяха ужасни – настъпил бе периодът на мусонните дъждове. Нахранихме се в хотела и се опитахме да поспим. След дълъг престой най-после ни отведоха на летището и с друг самолет, само след около час, в късна нощ пристигнахме в Делхи. И в Индия времето бе много горещо и влажно.
На летището ни посрещнаха директорът на протокола г-н Тандън, няколко приятели на България, начело с председателя на Българо-индийското дружество – г-н Гурбакс Синг, малкият персонал на легацията. Сред тях бяха колегите от министерството Иван Мутафчиев (с него бяхме работили u1087 преди години в Лондон, сега бе временно управляващ легацията), Никола Кольовски – добър познат от министерството, Богомил Герасимов. Запознахме се с Иван Гарвалов, с когото службата ни среща и занапред, и с останалите служители. Тук беше и търговският представител Аспарух Младенов. След кратките формалности, посрещнати много топло и по индийския обичай обкичени с гирлянди от цветя, се отправихме към жилището, наричано „резиденция“. С директора на протокола се уговорихме за първите срещи, които трябваше да направя преди връчване на акредитивните писма. Той обеща да уреди скорошното им връчване.
Освен моето семейство, в резиденцията живееше завеждащият финансовата служба Трендафил Чуков със съпругата си Маргарита – студентка по медицина, и малката им дъщеричка Милена, почти връстница на нашия Чавдар. С Чуков се познавахме отдавна. Добър, честен и трудолюбив човек и опитен в работата. Милена беше първото българско дете, родено в Индия и родителите ѝ я бяха кръстили Милена-Лакшми. Тя сега е лекарка в София.
Първата нощ се случиха любопитни неща. Ние, новодошлите, и особено жена ми, бяхме силно впечатлени от белите гущери, които се разхождаха по стените на всички стаи, включително и в спалнята. Това, заедно с горещината, влагата и часовата разлика, посмути спането, но трябваше да се свиква. На следващия ден Чуков взе мерки за изолиране на гущерите, мен ме погълна новата работа, жена ми се зае да организира уютен дом и всичко сякаш тръгна в своя коловоз.
ЛЮБОМИР ПОПОВ
ЕДИН ПОСЛАНИК РАЗКАЗВА...
В горещия юли на 1958 г. отпътувах със самолет за Индия. С мен бяха съпругата ми Ана и четиригодишният ни син Чавдар. Пътувахме със самолет за Рим. За моя изненада на летището ни посрещна нашият посланик д-р Константин Мичев. С този известен и уважаван наш общественик и лекар, ветеран от Гражданската война в Испания, дотогава не се познавах. Приятно беше проявеното от него внимание.
С двудневния престой в Рим няма да занимавам читателя. Ще спомена само това, че по съветите на опитни колеги тук се снабдих с необходимото за всеки посланик официално облекло – фрак, жакет и смокинг, съответните ризи и вратовръзки. От Рим пътувахме за Делхи със самолет на КЛМ, който правеше кратки престои в Кайро и Карачи. В самолета се срещнах с моя познат от предишната ми служба в Лондон Николае Чуройо, който сега бе посланик на Румъния в Индия. Тази среща ме зарадва – с румънския колега и съпругата му Флорика се знаехме добре. Те се завръщаха от отпуск в Делхи.
В Кайро на летището влязохме в първи контакт с Ориента. Високи мургави сервитьори с дълги до пода бели ризи и с червени фесове на главите разнасяха ароматно кафе. Жегата се усещаше, независимо от това, че нощта бе настъпила. След няколко часа път пристигнахме в Карачи. Повреда в самолета наложи по-продължителен престой. Откараха ни в хотел на КЛМ. Добре, че цялата сграда бе охладена с климатична инсталация, защото навън горещината и влагата бяха ужасни – настъпил бе периодът на мусонните дъждове. Нахранихме се в хотела и се опитахме да поспим. След дълъг престой най-после ни отведоха на летището и с друг самолет, само след около час, в късна нощ пристигнахме в Делхи. И в Индия времето бе много горещо и влажно.
На летището ни посрещнаха директорът на протокола г-н Тандън, няколко приятели на България, начело с председателя на Българо-индийското дружество – г-н Гурбакс Синг, малкият персонал на легацията. Сред тях бяха колегите от министерството Иван Мутафчиев (с него бяхме работили u1087 преди години в Лондон, сега бе временно управляващ легацията), Никола Кольовски – добър познат от министерството, Богомил Герасимов. Запознахме се с Иван Гарвалов, с когото службата ни среща и занапред, и с останалите служители. Тук беше и търговският представител Аспарух Младенов. След кратките формалности, посрещнати много топло и по индийския обичай обкичени с гирлянди от цветя, се отправихме към жилището, наричано „резиденция“. С директора на протокола се уговорихме за първите срещи, които трябваше да направя преди връчване на акредитивните писма. Той обеща да уреди скорошното им връчване.
Освен моето семейство, в резиденцията живееше завеждащият финансовата служба Трендафил Чуков със съпругата си Маргарита – студентка по медицина, и малката им дъщеричка Милена, почти връстница на нашия Чавдар. С Чуков се познавахме отдавна. Добър, честен и трудолюбив човек и опитен в работата. Милена беше първото българско дете, родено в Индия и родителите ѝ я бяха кръстили Милена-Лакшми. Тя сега е лекарка в София.
Първата нощ се случиха любопитни неща. Ние, новодошлите, и особено жена ми, бяхме силно впечатлени от белите гущери, които се разхождаха по стените на всички стаи, включително и в спалнята. Това, заедно с горещината, влагата и часовата разлика, посмути спането, но трябваше да се свиква. На следващия ден Чуков взе мерки за изолиране на гущерите, мен ме погълна новата работа, жена ми се зае да организира уютен дом и всичко сякаш тръгна в своя коловоз.