Моите истории (1973 – 2023). Том 1
19.50 лв. 30.00 лв. (-35%)
Да кажеш почти същото
18.20 лв. 28.00 лв. (-35%)
Триумфът на масите
9.00 лв. 20.00 лв. (-55%)
„Властта е дрога, която подлудява всеки, който я вкуси“, казваше Франсоа Митеран. Дали пък не трябва човек да е луд, за да се сдобие с власт? Да бъде донякъде мегаломан, за да се устреми към върховете, малко параноик – за да се пази от предателствата, леко психопатичен – за да елиминира противниците си...
За медиите нещата са ясни. Джордж У. Буш е „аутист“, Силвио Берлускони – „мегаломан“, Никола Саркози – „болезнено хиперактивен“.
Така ли е всъщност?
От половин век насам дисциплина, родена в Съединените щати, изучава личността на онези, които ни управляват – политическата психология. Вътре в ЦРУ, зад кулисите на международните преговори и в екипите на кандидат-президентите „политическите профайлъри“ разглеждат лидерите под лупа. Разчепкват речите им, анализират и най-малките им жестове, разпитват сътрудниците им и обработват получената информация. Паскал дьо Сютер се среща с тях: с Джералд Поуст, с Обри Имелман, с Дейвид Уинтър. Задава въпроси на най-добрите световни експерти по психология: Антониу Дамазиу, Пол Екман.
Тази книга е посветена на политическата психология. Тя анализира личността както на лидера изобщо, така и на някои световни лидери, от чиито характери, комплекси и настроения в крайна сметка зависим всички ние. Портретите на Клинтън, Буш, Митеран, Саркози и на много други от близкото и по-далечното минало ни представят овластения политик нерядко в изненадваща светлина. „Лудите, които ни управляват“ е не само завладяваща, но и полезна книга – и за управляващите, и за управляваните. И едните, и другите ще видят, че политиката не е лесна работа, като първите може би ще научат какви не трябва да бъдат, а вторите – за кого не трябва да гласуват.
Паскал дьо Сютер
ЛУДИТЕ, КОИТО НИ УПРАВЛЯВАТ
ВЪВЕДЕНИЕ
„Властта е дрога, която подлудява всеки, който я вкуси.“
Франсоа Митеран
Подлудява ли властта? Или пък трябва да си луд, за да достигнеш властта?
Дали политическата сфера е машина, която смачква психическото здраве на онези, които са там? Съперничествата и постоянната заплаха не водят ли до параноя? Различните маски и ролевите игри във властта дали не благоприятстват някаква форма на шизофрения? Кой може да се съпротивлява на множеството напрежения в политическата система: свръхнатоварването с работа, хроничната непредсказуемост, липсата на сън, предателствата, медийния натиск?
И обратно, не трябва ли да бъдеш малко луд, за да станеш голям политически хищник? Може ли човек да влезе във властта без определен минимум мегаломания, параноя и манипулативност, дори – митомания? Може ли човек да обезврежда интригите, да се противопоставя на медийния линч, да се завръща след неуспеха, без да притежава определен психологически профил, който в друга среда би могъл да бъде определен като „психопатия“?
И още по-просто, къде е границата между лудост и душевно здраве? Има ли общи точки между патологичния нарцисизъм на Ниязов и потребността на Митеран от възхищение? Между антисоциалния характер на Саддам Хюсеин и липсата на емпатия у Хилари Клинтън? Каква е разликата между лудостта на големите диктатори и прищевките на политиците-демократи?
Преди няколко десетилетия се появи политическият маркетинг, който революционизира функционирането на нашите демократични институции. Днес на сцената излиза политическата психология. Тя е точно обратното на политическия маркетинг. Маркетингът е игра на видимостите, премоделиране, дори – манипулиране на имиджа. Политическата психология е работа върху реалността, върху обратната страна на декора – какви всъщност са политиците1? На какво са способни? Какво ги движи? Политическата психология не претендира да замести други подходи, които съставляват политологията, а само ги допълва: психологията е единият от параметрите, който се вписва в идеологическия, икономическия и социокултурния контекст; начинът, по който един индивид, движен от своето минало, своя темперамент и своите емоции, се съчетава с тези различни елементи.
За да напиша тази книга, започнах с едно пътуване в Съединените щати, страната, в която през 1943 г. се е появил първият психологически политически анализ – този на Адолф Хитлер. Срещнах се с най-големите специалисти в дисциплината: Джерълд Поуст, човекът, създал за ЦРУ първия Център за анализ на личността и на политическото поведение; Дейвид Уинтър, водещ в школата за политическа психология, автор заедно с Джерълд Поуст на няколко задължителни днес труда по въпроса; Филип Тетлок от университета в Бъркли, един от стоте най-цитирани в научната литература психолози; Обри Имелман, най-добрият специалист по дистанционно психологическо проучване. Посетих най-големите имена в психологията: Антониу Дамазиу, неуморим изследовател в Южнокалифорнийския университет, който успя да обедини емоциите и неврологическите науки; Пол Екман от университета в Сан Франциско, най-големият теоретик на емоциите и на лъжата, чиито изследвания са известни на всички студенти по психология; Мери Ротбарт, изтъкната специалистка по генетичните измерения на нашия темперамент. Това пътуване ми позволи да събера значителен брой свидетелства и документи върху този свят, който изследвам от доста години. Аз съм професор по психология, преподавам в Белгия и прекарвам по-голямата част от професионалния си живот в Канада. Изобщо не участвам в политическия живот и това ми беше полезно при написването на тази книга и при тази ми стъпка – да се опитам да обхвана личността на политиците, да повдигна завесата на видимото, за да ги видя в тяхната най-вероятна истинност.
Върху поведението на homo politicus отправих поглед на ентомолог. Без да взимам страна, нито да осъждам, нито да карикатуря, опитах да разбера какво става в главите на тези необикновени хора. Дали са луди или пък притежават такива психологически качества, че могат да се съпротивляват на напрежения, които биха докарали обикновения човек до лудост?
Паскал дьо Сютер
ЛУДИТЕ, КОИТО НИ УПРАВЛЯВАТ
ВЪВЕДЕНИЕ
„Властта е дрога, която подлудява всеки, който я вкуси.“
Франсоа Митеран
Подлудява ли властта? Или пък трябва да си луд, за да достигнеш властта?
Дали политическата сфера е машина, която смачква психическото здраве на онези, които са там? Съперничествата и постоянната заплаха не водят ли до параноя? Различните маски и ролевите игри във властта дали не благоприятстват някаква форма на шизофрения? Кой може да се съпротивлява на множеството напрежения в политическата система: свръхнатоварването с работа, хроничната непредсказуемост, липсата на сън, предателствата, медийния натиск?
И обратно, не трябва ли да бъдеш малко луд, за да станеш голям политически хищник? Може ли човек да влезе във властта без определен минимум мегаломания, параноя и манипулативност, дори – митомания? Може ли човек да обезврежда интригите, да се противопоставя на медийния линч, да се завръща след неуспеха, без да притежава определен психологически профил, който в друга среда би могъл да бъде определен като „психопатия“?
И още по-просто, къде е границата между лудост и душевно здраве? Има ли общи точки между патологичния нарцисизъм на Ниязов и потребността на Митеран от възхищение? Между антисоциалния характер на Саддам Хюсеин и липсата на емпатия у Хилари Клинтън? Каква е разликата между лудостта на големите диктатори и прищевките на политиците-демократи?
Преди няколко десетилетия се появи политическият маркетинг, който революционизира функционирането на нашите демократични институции. Днес на сцената излиза политическата психология. Тя е точно обратното на политическия маркетинг. Маркетингът е игра на видимостите, премоделиране, дори – манипулиране на имиджа. Политическата психология е работа върху реалността, върху обратната страна на декора – какви всъщност са политиците1? На какво са способни? Какво ги движи? Политическата психология не претендира да замести други подходи, които съставляват политологията, а само ги допълва: психологията е единият от параметрите, който се вписва в идеологическия, икономическия и социокултурния контекст; начинът, по който един индивид, движен от своето минало, своя темперамент и своите емоции, се съчетава с тези различни елементи.
За да напиша тази книга, започнах с едно пътуване в Съединените щати, страната, в която през 1943 г. се е появил първият психологически политически анализ – този на Адолф Хитлер. Срещнах се с най-големите специалисти в дисциплината: Джерълд Поуст, човекът, създал за ЦРУ първия Център за анализ на личността и на политическото поведение; Дейвид Уинтър, водещ в школата за политическа психология, автор заедно с Джерълд Поуст на няколко задължителни днес труда по въпроса; Филип Тетлок от университета в Бъркли, един от стоте най-цитирани в научната литература психолози; Обри Имелман, най-добрият специалист по дистанционно психологическо проучване. Посетих най-големите имена в психологията: Антониу Дамазиу, неуморим изследовател в Южнокалифорнийския университет, който успя да обедини емоциите и неврологическите науки; Пол Екман от университета в Сан Франциско, най-големият теоретик на емоциите и на лъжата, чиито изследвания са известни на всички студенти по психология; Мери Ротбарт, изтъкната специалистка по генетичните измерения на нашия темперамент. Това пътуване ми позволи да събера значителен брой свидетелства и документи върху този свят, който изследвам от доста години. Аз съм професор по психология, преподавам в Белгия и прекарвам по-голямата част от професионалния си живот в Канада. Изобщо не участвам в политическия живот и това ми беше полезно при написването на тази книга и при тази ми стъпка – да се опитам да обхвана личността на политиците, да повдигна завесата на видимото, за да ги видя в тяхната най-вероятна истинност.
Върху поведението на homo politicus отправих поглед на ентомолог. Без да взимам страна, нито да осъждам, нито да карикатуря, опитах да разбера какво става в главите на тези необикновени хора. Дали са луди или пък притежават такива психологически качества, че могат да се съпротивляват на напрежения, които биха докарали обикновения човек до лудост?
Оценка: +2
Оценка: +2
Оценка: +1