Кръвта на неродените

ПОЛИНА ДАШКОВА
КРЪВТА НА НЕРОДЕНИТЕ

Тя затъваше в бездънна черна тиня. Ушите й звънтяха, тялото й не чувстваше никаква опора. Не можеше да разбере дали лежи, дали седи, или може би виси във въздуха, и гадното усещане за безтегловност й се стори познато. Като в детските години, когато прекалиш с люлеенето на люлка и щом скочиш долу, не усещаш под краката си твърдата земя, опитваш се да събереш околното пространство, а то се разпада…
Едва разлепи натежалите си клепачи. Студена луминесцентна светлина преряза очите й. Мъчеше се да разбере къде е, но не можеше. Най-сетне през звънтежа в ушите
дочу някакви гласове.
Говореха две млади жени.
– Абе като са я пратили за изкуствено раждане, защо са й били толкова промедол? Така ще кърти до сутринта.
– Ще почакаме още малко и ще я събудим.
– С какви показания е?
– Откъде да знам? Мъртво ли е, увредено ли. Какво те е грижа?
– Не, нищо… Просто ми е интересно. Жал ми е за нея. Оксана, може ли да преслушам плода?
– Стига и ти, какво ще го преслушваш.
– Нали съм на стаж.
– Добре, хайде, упражнявай се, щом искаш.
Когато се приближиха до леглото, жената лежеше със затворени очи и не помръдваше. Тя усети как я отвиха.
За няколко секунди настъпи тишина, едната й преслушваше със стетоскоп корема.
– Оксана, живо е бебенцето! Сърдечните тонове са в ред, сто и двайсет. Провери и ти!
– Че си нямам друга работа! Като е живо, та какво? В тази седмица от бременността често се раждат живи, даже пискат, мърдат ръчички и краченца. Но после умират.
– Може да не е нужно да се предизвиква изкуствено? Жената е на трийсет и пет, все пак.
– Това е де, че е на трийсет и пет. Старичка за първескиня. Такива често раждат изродчета. – И леко потупа жената по бузите: – Бременната, ей, събуди се!
Тя не помръдна.
– Оксана, ела да пием чай, нека си поспи още жената. Завиха я с одеялото, дръпнаха й паравана и тръгнаха да излизат.
– Не се бутай между шамарите, Валя. Ти ще си изкараш стажа – и чао. Ама аз никъде не отивам. Никъде не плащат колкото тук на сестрите.
Тя се свести напълно. И така се уплаши – тя, Лена Полянска, че гаденето мигом й мина. Когато стъпките на сестрите заглъхнаха, бързо скочи от леглото и надникна зад паравана.
Не беше в болнична стая, а в нещо като кабинет: стъклено шкафче с инструменти и лекарства, легло за прегледи с мушама, бюро. На бюрото видя чантата си, на облегалката на стола висеше зелена хирургическа престилка. Тя грабна чантата и престилката и надзърна в коридора. Не видя никого. Но отсреща зърна открехната врата, на която имаше табелка с човече и стъпала – авариен изход. Лена бързо се
втурна надолу по стълбището.
Беше тъмно и тихо. Босите й крака не чувстваха студа, а сърцето й така блъскаше, че сякаш щеше да се пръсне. От тичането съвсем се разсъни.
Лена пробяга няколко етажа и се спря да си поеме дъх. „Къде и защо тичам? – помисли си тя. – Ще изхвърча в този вид навън – и после какво?“
По-спокойно слезе още няколко стъпала, погледна през перилото и видя поцинкована врата да проблясва в тъмното. Надолу беше мазето.
Когато медицинската сестра Оксана Сташук и студентката стажантка Валя Шчербакова се върнаха, леглото беше празно.
– Чудесно – каза Оксана, – пациентката се е събудила. Сигурно е в тоалетната. Като се върне, започваме.
– Да не й включваме още системата, а? Нека докторът още веднъж потвърди.
– Стига, Валя! Писна ми! Пак ли да ти обяснявам? – Оксана си погледна часовника. – От петнайсет минути трябваше да е вече на система и да й се влива окситоцин.
В кабинета влезе висок мъж с бяла престилка и марлена маска.
– Как е нашата родилка, мили дами? – бодро попита той.
– Извинявайте много, Борис Вадимович – жестоко се изчерви Валя, – но преди малко преслушах плода, той е с нормален сърдечен ритъм и мърда. Да бяхте я прегледали, преди да стимулираме матката.
Специализантът Боря Симаков хвърли такъв поглед на дребната закръглена стажантка, че всяка друга на нейно място щеше да си пожелае земята да се продъни. Но Валя продължи:
– Разбирам, че не е ваш проблем, но не е редно…
Борис Вадимович не издържа:
– Ти ли, недорасляк сополив, ще ме учиш? За какво си тук, да работиш, или да ни даваш акъл?! Ще видиш ти един стаж! Оксана! – рязко се обърна към медицинската
сестра. – На система ли е пациентката, или не?
– Не, Борис Вадимович, пациентката спеше. Как да я сложа на система, докато спи?
– Защо не я събуди?
– Будихме я. Но от промедола… – взе да се оправдава Оксана, приближи се до Симаков и го докосна с твърдите си гърди. – Не се тревожете, вече е будна. Ей сега започваме.
– Добре, момичета. Но по-живичко – омекна докторът. – А ти, пиленце – той снизходително потупа Валя по кръглата розова бузка, – по-кротко, че да не те хапне Кума Лиса.
Валя усети очите й да се пълнят със сълзи. Тя бездруго често си поплакваше, та сега ли! Лапацалото Симаков ще убие живо детенце и окото му няма да мигне. А за жената сигурно е последен шанс. Валя случайно погледна към бюрото и видя, че чантата беше изчезнала, красивата кожена чанта на Елена Николаевна Полянска. Бяха занесли дрехите й в склада, а чантата остана – докато препишат личните данни от паспорта, докато попълнят болничния картон, склададжийката си беше отишла. И зелената хирургическа престилка я нямаше на стола.
Валя подсмръкна, сълзите й пресъхнаха. „Браво, Елена Николаевна – каза си тя, – точно така. Но как ще се приберете боса, с болничната нощница и престилката?“
Валя си спомни как само преди около час и половина двете с Оксана съблякоха спящата жена, развързаха високите й боти, свалиха й пуловера през главата. Красивата и елегантна жена беше като кукла в ръцете им.
„На нейно място и гола щях да избягам оттук“ – помисли си Валя и каза:
– Прощавайте, Борис Вадимович. Какво да правя, характер – вечно да си завирам носа където не ми е работа. Веднага ще подготвим пациентката.