Децата на дракона

ПАВЕЛ ПЕТКОВ
ДЕЦАТА НА ДРАКОНА

Човекът зад гишето примигна учудено насреща ми и поклати глава:
– Няма начин да ви пуснат в самолета с толкова много ръчен багаж.
Опитах се да прозвуча изненадан:
– Как така много? Чантата е само седем килограма, току-що я претеглих.
– Така е, но носите и компютър.
– Той няма да пречи на никого, ще го държа върху коленете си – обещах.
– А и толкова народ носи компютри вече…
– А китарата? – добави служителят.
– Няма къде да сложите и нея.
Тайно се бях надявал да не каже това. Хората на опашката зад мен започнаха да пристъпват нетърпеливо от крак на крак. Направих последен опит:
– Вижте какво, ако ми дадете място до прозореца, ще я държа между себе си и стената на самолета. Едва ли ще я забележи някой.
– Съжалявам – гласеше отговорът. – Ще трябва да оставите едно от нещата тук.
Нямаше как, загубих този рунд. Ухилих се на служителя зад гишето:
– Е, поне опитах.
Връчих с въздишка китарата на изпращащите ме приятели, вдигнах от земята червената ръчна чанта, минах през проверката за сигурност, настаних се на една пейка пред нашия изход и зачаках. Както си седях, внезапно си дадох сметка за мащаба на пътешествието, което започвах, както и за неговия авантюризъм. Седемнайсет месеца. Хиляди километри. Място, което не се знаеше какво точно представлява и сведенията за което бях черпил от оскъдните източници в интернет. Как ще се придвижа сам от летището в Шанхай до железопътната гара и от нея до Джинхуа, при условие, че не знам повече от двайсет думи на китайски? Достраша ме изведнъж, но вече нямаше какво да се направи – не вървеше да се развикам истерично на летището, че по-мило от родината няма и че желая да мина за втори път през входа на аерогарата, този път в обратна посока. Да не говорим за месеците проучвания, издирвания на подходящи университети, разпращане на документи, както и за цялата енергия и ентусиазъм, изразходвани в тая посока. Не, пътешествието започваше наистина и път назад нямаше. След малко вратата се отвори, натоварихме се тежко на летищния автобус и след пет минути вече се изкачвахме по стълбата към металния търбух на самолета.
Полета прекарах в дрямка, четене и разговор с хората около мен, повечето от които вече бяха ходили в Китай. Разпитвах ги за това-онова, но в главата ми не остана почти нищо. Явно беше, че оттук нататък сам ще трябва да се уча.
След като кацнахме летището в Шанхай скочих бодро на крака и се запътих към изхода, от който щях да направя първите си крачки в Азия. Знаех, че няма да ме посрещат, но все пак тайно се бях надявал да са размислили в последния момент и да са ми пратили човек. Навън се бяха струпали посрещачи колкото щеш. Извадили листчета с написани на тях имена и чакат. Внимателно прочетох всички листчета, дори до три пъти, но не намерих името си. Няма как, ще трябва сам. Затътрузих количката навън, до спирката на автобус номер 5, който според информацията трябваше да отива до железопътната гара. Автобусът беше вече там, даже от много време, защото беше пълен догоре. Аха да метна раницата в багажното помещение и забелязах, че шофьорът ме гледа тревожно и вика на английски: „Няма места! Няма места!“ – и маха възпиращо с ръце. „Ще стоя прав“ – му казах през рамо и стоварих раницата върху другия багаж. Покатерих се в рейса и веднага се уверих, че не само ще трябва да съм прав, но вероятно и на един крак. Нищо, помислих си, поне успях да се вредя. В този момент стана чудо. На първата седалка, до вратата на автобуса седеше руса европейка с малката си дъщеричка. Тъкмо се чудех къде да дявам ръчната чанта, когато жената взе момиченцето в полата си и ми направи знак да седна. Приех с готовност и се настаних бейски на най-хубавото място в рейса, с пряк изглед към пътя пред нас. Останалите правостоящи – основно китайци – се поядосаха, че съм се качил последен, пък на мен са направили място, но какво да ми кажат, пък и на какъв език… Като им кажа „Nem tudom!“, ще видят те!
Минахме точно през центъра на Шанхай и беше много впечатляващо. Тази част на града u1087 преди я бях виждал само отдалече. Небостъргачи, сгради с футуристичен дизайн, хубави коли, народ колкото щеш… Когато стигнахме гарата, направо не ми се слизаше от автобуса, като знаех какво ме чака. Смъкнах се на нажежения тротоар, нарамих раницата, разтиках тълпата окъсани носачи, на които, като видяха чужденец, им светнаха очите, и се запътих към гарата. А там – гмеж! Толкова хора на едно място не бях виждал друг път. На площада пред гигантската сграда – много, вътре още повече. Билетните гишета, към трийсет на брой, пред всяко от тях тълпа от по няколко десетки души. Гледам, че хората не отиват произволно на коя да е опашка, ами първо четат надписа над съответното гише и тогава избират къде да застанат. А надписите са на китайски. Ами сега? Часът наближава един, до Джинхуа са поне пет часа, понятие нямам къде се ходи за самите влакове, на кой ескалатор да се качиш по-напред, за да не сбъркаш перона, а на всичко отгоре и билет не мога да си купя. Наоколо хората ме гледат съжалително, а аз се пречкам с голямата раница, дето вече ми се струва като торба павета, и се чудя какво да предприема. Реших да се наредя на опашката с най-малко хора, пък да става каквото ще.
Бързо открих, че чакането на опашка в Китай наподобява схватка по борба. Мъже и жени, млади и стари, напираха с лакти и рамене към гишетата, кой както може. Усетих съприкосновението на няколко лакътя с ребрата си и се олюлях насам-натам под натиска на ръцете на непознати хора. Докато зад мен напираха десетките чакащи, които все още не бяха ме прередили, се запитах дали китайците са запознати с понятието „лично пространство“. След като една сбръчкана старица, висока не повече от метър и половина, безцеремонно ме изблъска встрани, реших, че така няма да стане. Включих в употреба собствените си сили и се врязах обратно в тълпата, в старанието си да не допусна да бъда изпреварен от тримата окъсани строителни работници, които се бяха спуснали стремително напред, нахлупили овехтели каскети и решително стиснали цигари между зъбите си. Един лакът тук, едно рамо там, и ето, че вече се придвижвах стремително през навалицата като същински китаец. Петдесетина души вече ме бяха изпреварили, но донякъде успях да наваксам и да не допусна работническото трио пред себе си. Ако не бях започнал да практикувам чакането на опашка като силов спорт, вероятно и до днес щях да съм там.
След двайсетина минути напрегната борба дойде и моят ред. Изнервената продавачка ме запита нещо на китайски, вероятно: „Що щеш тук?“ Аз обаче не съм прост – връчих ѝ бележката, на която още в България бях помолил да ми напишат с йероглифи: „Един билет до Джинхуа, моля!“ И зачаках да ме отпрати. Вместо това обаче тя за щрака на компютъра и ми подаде оранжево билетче, на което пишеше с латиница „Джинхуа, 13,45“.
А къде е влакът? Запътих се към някакъв служител, показвам му билета и гледам въпросително. Той схвана проблема и ме упъти с жестове към един ескалатор, който се губеше някъде на горния етаж. Като стигнах горе, що да видя – нова огромна зала, пълна с хора, и всичките чакат влакове. Намерих телефон и се обадих в университета да им кажа кой влак ще хващам, та да ме посрещнат. След това напрегнах поглед да прочета в отвъдния край на залата кой е номерът, написан на билета ми. Бързо го открих и се наредих там, но пак се тревожех, да не съм сбъркал нещо. В това време ме наобиколиха няколко младежи с малки раници и ме поздравиха на английски. Оказаха се студенти, тръгнали на екскурзия за почивните дни. Много им се зарадвах и се заговорихме оживено. Те щяха да пътуват със същия влак и ме успокоиха, че именно тук трябва да се чака. Разгеле!
Разказахме си кой закъде е тръгнал и когато дойде време да се качваме – бяхме в различни вагони, – едно от момичетата бръкна в чантата си и ми подаде шише минерална вода, да имам за из път! Поблагодарих ѝ горещо, защото вече бях много жаден. Разделихме се с най-топли чувства и си пожелахме приятно пътуване. Този мил жест веднага ми повдигна настроението. Странно е как човек среща най-случайно добри и приятни хора, които вече никога през живота си няма да види.
Когато се качих на влака – нова изненада. Оказа се, че без да зная са ми дали билет за спален вагон! Появата ми в него предизвика всеобщ интерес и втренчени погледи.