Порцелановата нимфа. Приказка за оцветяване
13.35 лв. 15.00 лв. (-11%)
Игра за всяка възраст
16.02 лв. 18.00 лв. (-11%)
Невинният
16.02 лв. 18.00 лв. (-11%)
„Срам“ е третият роман на Салман Рушди, публикуван през 1983 г. след най-възхвалявания му роман „Среднощни деца“ и тъй спорните „Сатанински строфи“, заради които аятоласите в Иран го осъждат на смърт. На повърхността романът разказва за Пакистан и за хората, които са го управлявали, за живота на Зулфикар Али Буто и генерал Мохамед Зия-ул-Хак, за отношенията помежду им. Но всъщност става дума за насилието, породено от срама, което е същината на съвременната история, за наследството и наследствеността, за истинското и истинното и, разбира се, за срама и безсрамието, за тяхното въздействие върху главния герой Омар.
„Рушди ни показва с каква фантазия трябва да се пише за историята, ако искаме да вникнем в нея и да я спасим“. - казва за романа големият английски писател Малкълм Брадбъри.
За да се насладите на „Срам“, не разглеждайте произведението като роман, а като една от онези неподлежащи на класификация творби, каквито толкова умееха да създават някои писатели преди два века - спомнете си „Пътешествията на Гъливер“ на Суифт или „Кандида“ на Волтер. Салман Рушди е днешният член на тяхната компания. Стилът му е източник на радост, ярък поток от думи, които издигат в облаците.
„Ню Йорк Таймс Бук Ревю“
Книгата се издава с подкрепата на програма „Култура“ на Европейския съюз.
Ouvrage traduit avec le soutien du Programme Culture de l'Union europеénne.
Салман Рушди (р. 1947 г. в Бомбай) е британски писател от индийски произход. Стилът му, смесващ митология и фантазия с реалния живот, често се определя като магически реализъм, примесен с исторически измислици, а темата за взаимните прониквания, противоречия и недоразумения при преплитането на двата тъй различни свята – света на Изтока и света на Запада – минава като основна нишка през произведенията му. Той си спечелва признание още с публикуването на втория си роман „Среднощни деца“ (1981), за който е удостоен с наградата „Ман Букър“ през същата година. През 1988 г. неговият четвърти роман „Сатанински строфи“ предизвиква силна реакция в ислямския свят, книгата е забранена в много страни, иранският аятолах обявява автора за вероотстъпник и за убийството му е определена голяма парична награда.
Във Великобритания той получава от кралицата рицарско звание за заслугите си към литературата (2007), във Франция също е отличен с най-голямата литературна награда, избран е и за член на Американската академия за изкуство и литература. Сред основните му произведения, освен споменатите вече, са „Срам“ (1983), „Последната въздишка на мавъра“ (1995), „Земята под нейните нозе“ (1999), „Ярост“ (2001), „Шалимар клоунът“ (2005), „Чародейката от Флоренция“ (2008).
САЛМАН РУШДИ
СРАМ
В далечния пограничен градец К., напомнящ от птичи поглед – не е ли странно? – на сплескана гимнастическа гира, навремето живели три сестри, чиито лица се отличавали с хубостта си, а сърцата им били преизпълнени с обич. Имената им… всъщност те използвали истинските си имена не по-често от красивия порцеланов сервиз, който след нощта на общата им трагедия заключили в шкафа и накрая съвсем забравили. Огромният сервиз с безброй чинийки и чашки, изработен в гарднъровските керамични заводи още в царска Русия, се превърнал във фамилна легенда и те често се питали: имало ли го е някога, или не… Та без повече да се бавя ще ви кажа, че трите сестри носели фамилията Шакил и ги наричали (като започнем от най-голямата) Чхуни, Муни и Буни.
Но ето че един ден баща им умрял.
Старият господин Шакил, вдовец с осемнайсетгодишен стаж, имал навика да нарича града, в който живее „Адската дупка“. Когато току пред смъртта си изгубил съзнание за последен път, той произнесъл безкраен и почти неразбираем монолог, а сред разхвърляните мисли домашната прислуга могла да различи единствено дълги и мръсни псувни, клетви и яростни проклятия, които нажежавали атмосферата около смъртния му одър. В заключителната част на своята объркана реч старият и огорчен саможивец дал израз на дългогодишната си ненавист към родния град, призовал всички сатанински сили да изпепелят безразборно разхвърляните прихлупени и тесни дюкянчета в чаршията, където кипял неуморен алъш-вериш. Спретнатите варосани къщурки в махалата сякаш се сгромолясали под напора на белязаните му от приближаващата смърт думи. Говоря за сферичните части в двата края на приличащото на сплескана гира селище: стария град и гарнизона – военното градче; в първото живеело местното колониално население, а във второто – чуждите колонизатори, „ангрезите“ (Англичани или всякакви чужденци, особено бели (хинду). – Б. пр.), или „сахибите“, британските господари. Старият Шакил ненавиждал и двете общности и дълги години живял уединено между стените на високата си, напомняща на крепост, огромна къща, обърната назад, към затворения като кладенец вътрешен двор, където не прониквал слънчев лъч. Домът му бил разположен досами открития площад между чаршията и военното градче. През един от малкото външни прозорци на сградата от смъртния си одър господин Шакил се взирал в купола на големия хотел в ренесансов стил, извисяващ се подобно на мираж от низините на тесните сокаци; вътре имало златни плювалници, а из фоайето подтичвали опитомени маймунки, облечени в униформи с лъскави копчета и високи шапчици като на пиколо; в украсената с гипсови фигури бална зала, сред пищно изобилие от тропически растения, жълти рози, бели магнолии и стигащи до тавана яркозелени палмови дървета, всяка вечер свирел голям оркестър – накратко, това бил хотел „Блясък“, чийто огромен позлатен купол бил пропукан още по онова време, ала все така сияел с уморения блясък на отминалата си слава; същият купол, под който облечените в парадни униформи британски офицери с лъснати ботуши, цивилните господа, накипрени в официални костюми и бели папийонки, и дамите им с накъдрени прически и лаком поглед се събирали всяка нощ, за да потанцуват и се насладят на измамното усещане, че и те блестят като хотела, докато всъщност блестяла, и то от пот, само бялата, по-скоро сивата им кожа – плод на вредното въздействие на безмилостната жега, както и на безумния им навик да се наливат с червено бургундско вино още от сутринта под лъчите на умопомрачителното слънце и с небрежна елегантност да се гаврят с черния си дроб. Старецът слушал музиката на империалистите, долитаща откъм позлатения купол, под който се вихрело отчаяно веселие, и с висок и ясен глас изрекъл яростни клетви и проклятия към хотела на илюзиите.
– Затворете прозореца – викнал той, – за да не свърша земния си път под звуците на този бълвоч!
А когато старата прислужница Хашмат-биби залостила щорите, той се поуспокоил и с последни сили променил посоката на и без това обърканите си от предсмъртния унес мисли.
– Бързо елате! – изтичала от стаята Хашмат-биби, като викала имената на дъщерите му. – Баща ви говори с дявола!
Освободил се от външния свят, господин Шакил бил насочил гневния си предсмъртен монолог срещу самия себе си и призовавал вечно проклятие над собствената си душа.
– Един Господ знае какво му е влязло в главата – отчаяла се Хашмат. – Поел е в грешна посока!
САЛМАН РУШДИ
СРАМ
В далечния пограничен градец К., напомнящ от птичи поглед – не е ли странно? – на сплескана гимнастическа гира, навремето живели три сестри, чиито лица се отличавали с хубостта си, а сърцата им били преизпълнени с обич. Имената им… всъщност те използвали истинските си имена не по-често от красивия порцеланов сервиз, който след нощта на общата им трагедия заключили в шкафа и накрая съвсем забравили. Огромният сервиз с безброй чинийки и чашки, изработен в гарднъровските керамични заводи още в царска Русия, се превърнал във фамилна легенда и те често се питали: имало ли го е някога, или не… Та без повече да се бавя ще ви кажа, че трите сестри носели фамилията Шакил и ги наричали (като започнем от най-голямата) Чхуни, Муни и Буни.
Но ето че един ден баща им умрял.
Старият господин Шакил, вдовец с осемнайсетгодишен стаж, имал навика да нарича града, в който живее „Адската дупка“. Когато току пред смъртта си изгубил съзнание за последен път, той произнесъл безкраен и почти неразбираем монолог, а сред разхвърляните мисли домашната прислуга могла да различи единствено дълги и мръсни псувни, клетви и яростни проклятия, които нажежавали атмосферата около смъртния му одър. В заключителната част на своята объркана реч старият и огорчен саможивец дал израз на дългогодишната си ненавист към родния град, призовал всички сатанински сили да изпепелят безразборно разхвърляните прихлупени и тесни дюкянчета в чаршията, където кипял неуморен алъш-вериш. Спретнатите варосани къщурки в махалата сякаш се сгромолясали под напора на белязаните му от приближаващата смърт думи. Говоря за сферичните части в двата края на приличащото на сплескана гира селище: стария град и гарнизона – военното градче; в първото живеело местното колониално население, а във второто – чуждите колонизатори, „ангрезите“ (Англичани или всякакви чужденци, особено бели (хинду). – Б. пр.), или „сахибите“, британските господари. Старият Шакил ненавиждал и двете общности и дълги години живял уединено между стените на високата си, напомняща на крепост, огромна къща, обърната назад, към затворения като кладенец вътрешен двор, където не прониквал слънчев лъч. Домът му бил разположен досами открития площад между чаршията и военното градче. През един от малкото външни прозорци на сградата от смъртния си одър господин Шакил се взирал в купола на големия хотел в ренесансов стил, извисяващ се подобно на мираж от низините на тесните сокаци; вътре имало златни плювалници, а из фоайето подтичвали опитомени маймунки, облечени в униформи с лъскави копчета и високи шапчици като на пиколо; в украсената с гипсови фигури бална зала, сред пищно изобилие от тропически растения, жълти рози, бели магнолии и стигащи до тавана яркозелени палмови дървета, всяка вечер свирел голям оркестър – накратко, това бил хотел „Блясък“, чийто огромен позлатен купол бил пропукан още по онова време, ала все така сияел с уморения блясък на отминалата си слава; същият купол, под който облечените в парадни униформи британски офицери с лъснати ботуши, цивилните господа, накипрени в официални костюми и бели папийонки, и дамите им с накъдрени прически и лаком поглед се събирали всяка нощ, за да потанцуват и се насладят на измамното усещане, че и те блестят като хотела, докато всъщност блестяла, и то от пот, само бялата, по-скоро сивата им кожа – плод на вредното въздействие на безмилостната жега, както и на безумния им навик да се наливат с червено бургундско вино още от сутринта под лъчите на умопомрачителното слънце и с небрежна елегантност да се гаврят с черния си дроб. Старецът слушал музиката на империалистите, долитаща откъм позлатения купол, под който се вихрело отчаяно веселие, и с висок и ясен глас изрекъл яростни клетви и проклятия към хотела на илюзиите.
– Затворете прозореца – викнал той, – за да не свърша земния си път под звуците на този бълвоч!
А когато старата прислужница Хашмат-биби залостила щорите, той се поуспокоил и с последни сили променил посоката на и без това обърканите си от предсмъртния унес мисли.
– Бързо елате! – изтичала от стаята Хашмат-биби, като викала имената на дъщерите му. – Баща ви говори с дявола!
Освободил се от външния свят, господин Шакил бил насочил гневния си предсмъртен монолог срещу самия себе си и призовавал вечно проклятие над собствената си душа.
– Един Господ знае какво му е влязло в главата – отчаяла се Хашмат. – Поел е в грешна посока!
* Сайтът www.colibri.bg е оптимизиран за всякакви
утройства и предлага лесно и достъпно информация
на компютър, лaптоп, таблет или смартфон. 
