Събирането

АН ЕНРАЙТ
СЪБИРАНЕТО

Ще ми се да опиша станалото в дома на баба ми през онова лято, когато бях осем- или деветгодишна, но не съм съвсем сигурна, че то наистина се случи. Налага ми се да засвидетелствам едно несигурно събитие. Усещам как онова, което може и да не се е случило, напира с рев да излезе от мен. Не знам дори как да го нарека. Може би „престъпление на плътта“, но плътта отдавна се е свлякла, а не съм сигурна колко остатъчна болка се е задържала в костите.
Брат ми Лиъм обичаше птиците – и типично по момчешки си падаше по костите на умрели животни. А тъй като нямам синове, щом мина покрай черепче или скелет, мисълта ми полека се насочва към него и към това как се дивеше на сложните им конструкции. Древните ръце на свраката, видими през рошавата перушина – къси, леки и чисти. Точно тази е думата, с която описваме костите – чисти.
Естествено, не давам на дъщерите си да се доближават до мишия череп в гората или до мъртвата сипка, съхнеща върху градинския зид. И аз не знам защо. Макар понякога да намираме покрай морския бряг кост от сепия тъй изчистена, че нещо ме кара да я пъхна в джоба си, където ръката ми ще намира утеха в тайната й бяла дъга.
Мъртвите не можеш да оклеветиш, казвам си; можеш само да ги утешиш.
Затова предлагам на Лиъм следната картина: двете ми дъщери тичат по пясъчния ръб на каменистия бряг, под свъсеното буреносно небе, а подире им се подмятат раменете на палтата им. После я изтривам. Затварям очи и се унасям в силния шумов фон от морето. Отварям ги едва когато е време да викна момичетата да се връщат в колата.
Ребека! Емили!
Няма значение. Нито знам истината, нито знам как да я изкажа. Останали са ми само разкази, нощни мисли и внезапните убеждения, които несигурността поражда. По-точно казано, останали са ми бълнувания. Обичала го е! – казвам. Няма начин да не го е обичала! Чакам онова просветление, което идва със зората след безсънна нощ. Оставам долу, докато над мен семейството ми диша, и записвам всичко, подреждам в спретнати изречения своите чисти, бели кости.
Има дни, в които не мога да си спомня майка ми. Гледам снимката й, но образът й ми убягва. Или си представям как в неделя, след ядене, прекарваме заедно един приятен следобед, но когато си тръгвам, установявам, че е протекла като вода през мен.
– Довиждане – казва ми тя, започнала още отсега да избледнява. – Довиждане, любимо мое момиче – и ми подава мекото си старческо лице да я целуна. Нещо, което и до ден днешен ме вбесява. Защо в мига, в който се извърна, тя сякаш изчезва, а когато пак я погледна, виждам само очертанията й. Мисля си, че сигурно ще я подмина на улицата, ако някой ден си купи палто в друг цвят. Ако майка ми извърши някое престъпление, свидетели няма да се намерят – та тя е олицетворение на забравата.
– Къде ми е портмонето? – питаше ни нас, децата; друг път – ключовете, или очилата. – Някой виждал ли ми е портмонето? – почти явявайки ни се като образ през тези няколко секунди, докато се щураше от антрето до всекидневната, кухнята и обратно. Но дори тогава гледахме към всичко друго, но не и към нея; тя бе едно вълнение зад гърбовете ни, нещо като колективно чувство за вина, докато ние оглеждахме стаята със съзнанието, че очите ни ще пропуснат кафявото, дебело портмоне, дори ако беше на видно място.
Обикновено го съзираше Биа. Винаги сред децата има едно, което може не само да гледа, но и да вижда. Най-мълчаливото.
– Благодаря. Скъпа.
В името на справедливостта следва да отбележа, че майка ми вероятно и себе си не вижда – толкова е занесена. Представям си я как минава с пръст по редицата момичета на някоя стара снимка и не успява да се познае. А от всичките й деца аз най-много приличам на нейната майка, на баба си Ейда. Това сигурно съвсем я обърква.
– О, здравей – рече тя, докато ми отваряше в деня, в който научих за Лиъм.
– Здравей. Скъпа.
Нищо чудно и към котката така да се обръща.
– Влизай. Влизай.
Но стои на вратата и не ми прави място да мина.
Разбира се, тя знае коя съм, само за името ми не може да се сети. Очите й щъкат наляво-надясно, докато прехвърля едно подир друго имената от списъка си.
– Здравей, мамо – казвам, да я подсетя. И се промушвам покрай нея в антрето.
Къщата ме познава. Винаги е по-малка, отколкото трябва; стените са по-сближени и по-сложни, отколкото ги помниш. И винаги е възтясно.
Зад мен майка ми отваря вратата на всекидневната.
– С какво да те почерпя? Искаш ли чай?
Но аз не желая да влизам във всекидневната. Не съм гостенка. Този дом е и мой. Бях в него, докато се разрастваше; когато сляха столовата с кухнята, а кухнята погълна задната градинка. Именно тук се състоят сънищата ми и до днес.
Не че пак ще заживея тук, където всичко е пристройки, а самата къща липсва. Дори в дъното на нишата до кухненската врата има друга врата, та трябва да се провираш между палта и прахосмукачки, ако искаш да ползваш тоалетната на долния етаж. Понякога си мисля, че такъв имот може да се продаде единствено като строително петно. Всичко да се събори и да се започне отначало.
Кухнята е запазила едновремешния си мирис – нацелва ме право в основата на черепа, – съвсем неустановен и отвратителен, изпод прясната боя с цвят на иглика. Шкафове пълни със стари чаршафи; нещо готвено и прашно по обмазката около нагревателя; креслото, на което седеше баща ми, с лъскавите и студени от многогодишна човешка кир странични облегалки. Започва леко да ми се повдига, след което преставам да усещам миризмата. Нея просто си я има.
Нашата собствена миризма.
Отправям се към далечния плот и вземам чайника, но докато го пълня, маншетът на палтото ми се закача в кранчето и ръкавът ми се напълва с вода. Изтръсквам пръстите, после цялата си ръка, а след като чайникът е пълен и включен, събличам палтото си, обръщам мокрия ръкав наопаки и го размахвам из въздуха.
Майка ми наблюдава необичайната сцена, сякаш й напомня за нещо. После отива до по-близкия плот, където хапчетата й са отделени в чинийка. Започва да ги гълта едно подир друго с разсеяно отпуснат език. Повдига брадичка и ги преглъща без вода, а аз отривам мократа ръка с другата си длан, после прокарвам влажни пръсти през косите си.
Последната капсула, зелена, изчезва в устата й и тя остава неподвижна, докато единствено гърлото й работи. За миг поглежда през прозореца. После се обръща към мен, усетила, че ме е забравила.
– Как си. Скъпа?
„Вероника! – иде ми да изкрещя. – Вероника си ме кръстила!“
Ех, защо не стане видима, викам си. Че да я хвана и да й предам истината за положението, сериозността на онова, което е сторила. Но тя продължава да е мъглява, неуловима, прекалено обичана.
Дошла съм да й съобщя, че са намерили Лиъм.
– Добре ли си?
– О, мамо.