Духът на атеизма

АНДРЕ КОНТ-СПОНВИЛ
ДУХЪТ НА АТЕИЗМА

І
МОЖЕМ ЛИ ДА МИНЕМ БЕЗ РЕЛИГИЯ?

Да започнем от най-лесното. Бог е по дефиниция нещо по-висше от нас. Не и религиите. Религиите са дело на човека и като такива са напълно познаваеми и подлежат на критика.
Ако съществува, Бог е трансцендентен. Религиите са част от историята, от обществото, от света (те са иманентни).
Бог се слави като съвършен. Никоя религия не би могла да е съвършена.
Съществуването на Бог е съмнително (това ще е темата на втората глава). Съществуването на религиите не подлежи на съмнение. Затова свързаните с тях въпроси са не толкова онтологични, колкото социологични и екзистенциални – не дали съществуват (понякога, уви, у нас се поражда усещането, че прекалено много съществуват), а какво представляват и дали можем да минем без тях. За мен последният въпрос е най-важен. Но няма как да му отговорим, ако поне накратко не се спрем на първия.

Що е религия?

Понятието е толкова обширно, толкова разнородно, че е трудно да му се даде задоволително определение. Какво общо има между шаманизма и будизма, между анимализма и юдаизма, между таоизма и исляма, между конфуцианството и християнството? Може би грешим, като употребяваме термина „религия“ за всички тях? Не съм далеч от тази мисъл. Доста от тези вярвания, главно източните, са по-скоро смесица от духовно учение, морал и философия, отколкото религия в смисъла, който придаваме обикновено на тази дума на Запад. Те се отнасят по-малко до Бог и повече до човека или природата. Свързани са по-малко с вярата и повече с медитацията. Изповядването им включва не толкова ритуали, колкото упражнения или изисквания. Привържениците им са обединени не толкова в Църкви, колкото в школи по житейски опит и мъдрост. Такъв е случаят по-специално с будизма, таоизма или конфуцианството, поне в тяхната чиста или пречистена форма, тоест без да се смятат суеверията, които във всяка страна се срастват с учението, докато го направят понякога неузнаваемо. Споменатите учения са били наричани атеистични или агностични религии. Макар и парадоксален за нашите западни уши, епитетът не е лишен от основание. Буда, Лао Дзъ и Конфуций не са богове и не препращат към никакво божество, към никакво откровение, към никакъв личностен или трасцендентен Създател. Те са просто свободни или освободени хора, просто мъдреци или духовни учители.
Но да оставим това. Не съм нито етнолог, нито историк на религиите. Като философ си задавам въпроса дали е възможно да се живее добре без религия. За да му отговоря, трябва да знам за какво става дума. За тази цел ми е нужна дефиниция, пък макар и приблизителна и временна. Често цитират една дефиниция, която хвърля светлина върху въпроса – тази на Дюркем, формулирана в първата глава на книгата му „Елементарни форми на религиозен живот“. „Религията е солидарна система от вярвания и практики, свързани със свещени неща – тоест неща отделени, забранени, – вярвания и практики, които обединяват в една и съща морална общност, наречена Църква, всички свои привърженици.“ Можем да оспорим някои точки (свещеното не е само забранено или отделено, но и почитано, общността от вярващи не е непременно Църква и т. н.), но не и общата насоченост. За отбелязване е, че не става дума за един Бог или за няколко богове. Защото, констатира Дюркем, не всички религии почитат някой бог – например джаинизмът е атеистичен, будизмът е „морал без Бог и атеизъм без Природа“ (изразът, цитиран от Дюркем, принадлежи на Йожен Бюрнуф, виден индолог от XIX век). Всеки теизъм е религиозен, но не всяка религия е теистична.
Дефиницията на Дюркем, изградена около понятията свещено и общност, представя това, което можем да наречем широк смисъл – социологически или етнологически – на думата „религия“. Опирайки се на собственото ми минало, което е разположено в един монотеистичен свят и по-специално в полето на западната философия, аз лично охотно бих предложил един по-тесен смисъл, не толкова етнологически, колкото теологичен или метафизичен, който би представлявал нещо като подразделение на първия – в нашите страни религия почти винаги означава вяра в едно или повече от едно божества. Ако съберем в едно широкия и тесния смисъл, но без да ги смесваме, ще получим следната дефиниция, която подхваща и допълва Дюркемовата: Наричам „религия“ всяка организирана съвкупност от вярвания и ритуали, свързани със свещени, свръхестествени или трансцендентни неща (това е широкият смисъл на думата), и по-специално с един или повече богове (това е по-тесният смисъл), вярвания и ритуали, които обединяват в една и съща морална или духовна общност онези, които ги припознават и практикуват.
В такъв случай дали първоначалният будизъм е бил религия? Не съм сигурен. Буда не е говорил за съществуването на каквото и да е божество и е съмнително, че за него и най-малко суеверните му последователи думите „свещено“, „свръхестествено“ или „трасцендентно“ са съответствали на някаква реалност. Ясно е обаче, че историческият будизъм, чрез различните си течения, е станал религия – със свои храмове, догми, ритуали, молитви, свещени или уж свръхестествени предмети. Същото или почти същото важи и за таоизма и конфуцианството. Каква мъдрост в началото! И какво суеверие с течение на времето! Потребността от вяра почти навсякъде надделява над стремежа към свобода.
Западът не е изключение от правилото. Той също е имал своите школи по мъдрост – бързо измествани от сляпата вяра, която хората известно време са се опитвали да държат на разстояние. Вяра и разум, muthos и logos, съществуват съвместно и това се нарича цивилизация. Нашата се е захранвала векове наред с трансцендентност. Как да не носи следите й? В нашите страни анимизмът е мъртъв. Политеизмът е мъртъв. Не ми е жал за тях, напротив! Това е първата крачка, както сочи Макс Вебер, към рационализацията на реалното. Природата е сякаш изпразнена от богове – останала е само пустотата на пустинята, както казваше Ален, и „поразителното, вездесъщо отсъствие“. То е все още съвсем живо. Юдаизмът, християнството и ислямът очевидно са религии в тесния смисъл на думата. И за нашите страни важни са тъкмо тези три монотеизми.