Успешно добавихте „...“ към вашата поръчка
Любовникът от Северен Китай
Печатно издание
ISBN
978-954-529-660-4
Цена
8.00 лв.
изчерпана
Подобни заглавия
Информация
Рейтинг (10)
Мнения (2)
Публикувай мнение
Печат
Меки корици
Размери
13/20
Тегло
210 гр.
Страници
176
Дата на издаване
15 март 2008
Превод
Силвия Вагенщайн

Любовникът от Северен Китай

„Любовникът от Северен Китай“ (1991) е своеобразна вариация на „Любовникът“, написана вследствие несъгласието на авторката с филмовата версия на Жан-Жак Ано. В този нов и не по-малко въздействащ прочит на любовта между бялото момиче и китаеца Дюрас задълбочава любимите си теми за Индокитай, за майката, за паметта, за страстта, за непостижимото щастие с присъщия й изчистен до пределите на възможното, неподражаемо чувствен език.

„Книгата би могла да бъде озаглавена „Любов на улицата“ или „Роман за любовника“, или „Любовникът - пренаписан“. Накрая имах избор между две по-обширни, по-правдиви заглавия: „Любовникът от Северен Китай“ или просто „Северен Китай“.
Научих, че се е споминал преди години. Беше през май 90-а, оттогава е изминала една година. Никога не си бях мислила за неговата смърт. Казаха ми също, че е погребан в Шадек, че синята къща си е все там и в нея обитават близките му и някакви деца. Че в Шадек го обичали заради добротата и простодушието му и също така че в края на живота си бил станал много набожен. Зарязах онова, над което работех в момента. Написах историята на любовника от Северен Китай и на момичето - тя все още не беше се появила в „Любовникът“, край тях цареше безвремие. Написах тази книга безумно щастлива от писането?. Останах цяла година с романа, затворена в годината любов между китаеца и момичето.
Не стигнах по-далеч от отпътуването на презокеанския пътнически параход, сиреч от отпътуването на момичето.“

За автора

Маргьорит Дюрас (1914-1996) е едно от литературните величия на френския XX век. Родена е в Индокитай, с който остава свързана съдбовно. На осемнайсетгодишна възраст напуска Сайгон и се установява в Париж, следва право, математика и политически науки. Първият й роман „Безсрамните“ излиза през 1943 г. Култовият роман „Любовникът“ (издаден от ИК „Колибри“) е удостоен с престижната награда „Гонкур“ за 1984 г. Други по-важни нейни произведения са: „Бараж срещу Пасифика“, „Морякът от Гибралтар“, „Цели дни по дърветата“, „Модерато кантабиле“, „Хирошима, моя любов“, „Вицеконсулът“, „Английската любовница“.

Още книги от автора
Още заглавия от същия жанр
Откъс

МАРГЬОРИТ ДЮРАС
ЛЮБОВНИКЪТ ОТ СЕВЕРЕН КИТАЙ

Китайският ресторант.
Ресторантът е същият, в който малката и китаецът са отишли през първата вечер от своята история. Същото онова място без музика. Шумът в централната зала не е оглушителен.
Сервитьорът пристига, пита дали желаят аперитив.
Поръчката е дадена. Три пъти „Мартел“, разреден с „Перие“, и бутилка чум.
Нямат какво да си кажат. Никой не говори. Цари мълчание. Никой не се учудва, не е смутен.
Поръчките пристигат. Всеобщо мълчание. Никой не им обръща внимание, нито те, нито малката. Така изглеждат нещата.
Изневиделица обаче ги обзема някакво задоволство от живота, от тази игра на живот.
Големият брат си поръчва втори „Мартел“ с „Перие“. Майката не докосва своя, дава го на големия си син. Никой не се учудва на майчиното шмекеруване.
Всички заедно поръчват основното ястие. Лакирана патица. Китайска супа с перки от акула, палачинки със скаридена паста. Единственият критерий на семейството са „препоръчаните от заведението“ ястия. Най-скъпите, то се знае.
Майката се зачита в менюто, възкликва тихичко: „Леле, колко е скъпо.“ Никой не откликва.
И после майката, вежлива, в рамките на добрия тон прави опит да заговори китаеца:
– Изглежда, че сте следвали в Париж, господине.
Майката и китаецът се усмихват един на друг подигравателно. Би могло да се помисли, че се познават добре. Китаецът влиза в тон с майката, за да отговори:
– Тоест… така да се каже, не, госпожо…
– Като нас значи – намесва се големият брат.
Мълчание.
Големият брат се смее. Поло и Тхан също се смеят.
Китаецът към големия брат:
– И вие ли бездействате?
– Напротив, причиних нещастието на семейството си, това малко ли е.
Китаецът се засмива непринудено. Всички се разсмиват, майката също, щастлива, че синът й е толкова „духовит“. Поло и Тхан – също.
Китаецът пита:
– Това трудно ли е?
– Да речем, че не всеки го умее…
Китаецът настоява:
– Какво най-вече е нужно за това?
– Злоба. Ала много чиста, нали разбирате… същински диамант….
Никой не се смее, освен китаецът и майката.
Малката пък гледа тях – майка си и любовника си, новопоявилите се в нейната, на малката, история.
По-големият брат се обръща към майката на висок глас:
– Бива си го този, не си поплюва.
Поднасят вечерята, всеки си сипва. Китаецът предлага на майката да й сипе.
Всички се хранят мълком. Ядат „без мярка“. Ядат „едно и също“ четиримата, дори малката.
Китаецът улавя погледа на малката, вперен в тях, членовете на семейството, поглед любовен и ликуващ, задето най-сетне са навън, вън от къщата в Шадек, от селището, най-сетне пуснати из улиците, изложени на всички погледи, гощаващи се в момента с компот от личи.
Майката се усмихва на живота. Говори. Казва:
– Удоволствие е да ги гледаш как се хранят.
Майката говори „заради самото говорене“. Не казва нищо. Щастлива. Говори каквото й дойде наум. И двете са бъбриви по един и същи начин, до безкрай. Безкрайно бъбриви, такива са. Прехласнат, китаецът я гледа, нея и малката, нея и приликата с малката. Майката казва:
– Ресторантът е добър. Трябва да вземем адреса.
Никой не се засмива. Нито китаецът. Нито Тхан. Нито големият брат.
Китаецът взема писалка, записва адреса върху едно меню и го подава на майката. Майката казва:
– Благодаря, господине. Намирам, че ресторантът е много добър, нали виждате, също толкова добър, колкото са тези в саваната, които минават за най-добрите в Индокитай, защото не са по френски „недобросъвестни“.
Всички ядат лакомо. Китаецът, който все още не е посегнал към храната, започва също лакомо да дъвче. Той също си е поръчал скариди на скара и настървено гълта. Веднага и другите поръчват още скариди на скара и също ги изгълтват. Накрая никой повече не се мори да говори. Гледат алчно как им сервират, любопитно им е. Очакват през цялото време „какво още“ ще им поднесат. Благодарение на оризовата ракия са доволни. Пият. Майката също, казва, че обожава чум-чум. Държи се като двайсетгодишна. Когато пристига десертът, майката е задрямала. Децата ядат десерта отново без мярка. Големият брат гаврътва този път едно уиски, другите – не. Китаецът пие повече от братчето. Момичето отпива от чашата на китаеца. Майката не е вече съвсем наясно какво пие, смее се самичка, щастлива тази вечер като останалите хора.
В центъра на света – китаецът, който гледа как малката се превъзнася от щастие, каквото той, нейният любовник, не й е доставил.
Внезапно големият брат става. Звучи като работодател. Обръща се към компанията. Казва:
– Ама това не е всичко… Какво предстои сега?
Майката се сепва и се събужда. По този случай всички около масата за сетен път се разсмиват, дори Тхан. Тя пита какво предстои…
Големият брат казва със смях, че всички заедно отиват на „Водопада“.
Хайде, живо…
Майката казва, и тя като сина си със смях:
– Ще се забавляваме значи… като сме почнали… така де… отиваме на живот…
Малката, китаецът и Тхан, и Поло, и цялата останала компания са доволни. Ще ходят всички заедно на „Водопада“.
Китаецът незабелязано на „чист“ китайски е поискал сметката. Носят му я в паничка. Китаецът взема банкноти от по десет пиастра и поставя осем в паничката. Възцарява се тишина около парите. Майката и големият брат се споглеждат. Всички пресмятат наум сумата, която китаецът трябва да е платил, като се приспаднат оставащите в паничката пиастри. Малката знае какво се случва и отново се засмива. Майката аха-аха да се разсмее лудешки пред чудовищно голямата сума. Тихичко пищи: „Седемдесет и седем пиастра“, и смехът я задавя, „олелеее“ – и се разсмива по детски неудържимо, лудешки.
Излизат от ресторанта. Запътват се към колите.
Малката и китаецът се смеят.
Китаецът казва на малката:
– Като деца са… дори големият брат.
– Те са най-важните деца в живота ми. Също така и най-големите чудаци за мен. Най-лудите. Най-ужасните. Но пък и тези, които най-много ме разсмиват. Големият ми брат, понякога забравям, не мога докрай да повярвам, че е такъв, освен когато се боя, че ще убие Поло. Когато прекарва в пушалнята по цяла нощ, ми е все едно дали ще умре, все едно ми е дори да умре от това един ден.
Малката разпитва дали в семействата без баща е различно.
Китаецът казва, че е все тая. Казва:
– В семействата с баща също, дори бащата да е най-властният, най-страшният, той пак е въвлечен в издевателствата и подигравките на децата си.
Малката внезапно едва не се разплаква. Казва, че забравила, че за последен път в живота си може би Пиер идвал в Сайгон.
Китаецът й съобщава датата на заминаването на брата, часа, номера на кея.
Малката казва, че проявите на насилие от страна на големия брат към Поло зачестявали, при това без никакъв повод – той казвал: само като го видя, ми се дощява да убивам. Че не можел повече да се сдържа да не го удари, да не го наругае. Тхан споделил с майката, че ако не замине за Франция, братчето ще се спомине от отчаяние или ще бъде убито от него, Пиер, от собствения си брат. Той, Тхан, дори се страхувал за себе си, както и за майката. А за сестрата, пита китаецът. Тя казва: за мен не.
Веднъж китаецът попитал Тхан какво мисли за това, Тхан отвърнал: Не, за нея няма опасност.
Малката се приближава до китаеца. За да го каже, скрива лицето си с ръка:
– Това ни кара да го обичаме въпреки всичко… А именно, че не знае, че е роден престъпник. Че никога няма да го узнае, дори да убие Поло някой ден.
Говорят си за Поло. Той намира, че е много красив, Тхан също, казва, че са като братя – Тхан и Поло.
Тя не слуша. Казва:
– След „Водопада“ ще идем за парите. Ще ги отнеса в хотел „Шарнер“. Винаги, когато майка ми идва в Сайгон, ходя да спя там при нея, както когато бях малка, говорим си двете…
– За какво?
– За живота – усмихва се, – за смъртта й – усмихва се, – както ти в Манджурия с майка ти за момичето от Кантон.
– Сигурно майка ти знае много.
Не, казва малката, напротив, толкова много, че не знае вече нищо. Знае всичко. И нищо. Междувременно поназнайва все още едно-друго, идея си нямаме какво, нито тя, нито ние, нейните деца. В Северна Франция може би си спомня още имената на селата, Фрюж, Бониер, Дулан, и също на градовете, Дюнкерк, градът, където е първото й назначение като начална учителка и първият й брак с един инспектор от началното училище.

МАРГЬОРИТ ДЮРАС
ЛЮБОВНИКЪТ ОТ СЕВЕРЕН КИТАЙ

Китайският ресторант.
Ресторантът е същият, в който малката и китаецът са отишли през първата вечер от своята история. Същото онова място без музика. Шумът в централната зала не е оглушителен.
Сервитьорът пристига, пита дали желаят аперитив.
Поръчката е дадена. Три пъти „Мартел“, разреден с „Перие“, и бутилка чум.
Нямат какво да си кажат. Никой не говори. Цари мълчание. Никой не се учудва, не е смутен.
Поръчките пристигат. Всеобщо мълчание. Никой не им обръща внимание, нито те, нито малката. Така изглеждат нещата.
Изневиделица обаче ги обзема някакво задоволство от живота, от тази игра на живот.
Големият брат си поръчва втори „Мартел“ с „Перие“. Майката не докосва своя, дава го на големия си син. Никой не се учудва на майчиното шмекеруване.
Всички заедно поръчват основното ястие. Лакирана патица. Китайска супа с перки от акула, палачинки със скаридена паста. Единственият критерий на семейството са „препоръчаните от заведението“ ястия. Най-скъпите, то се знае.
Майката се зачита в менюто, възкликва тихичко: „Леле, колко е скъпо.“ Никой не откликва.
И после майката, вежлива, в рамките на добрия тон прави опит да заговори китаеца:
– Изглежда, че сте следвали в Париж, господине.
Майката и китаецът се усмихват един на друг подигравателно. Би могло да се помисли, че се познават добре. Китаецът влиза в тон с майката, за да отговори:
– Тоест… така да се каже, не, госпожо…
– Като нас значи – намесва се големият брат.
Мълчание.
Големият брат се смее. Поло и Тхан също се смеят.
Китаецът към големия брат:
– И вие ли бездействате?
– Напротив, причиних нещастието на семейството си, това малко ли е.
Китаецът се засмива непринудено. Всички се разсмиват, майката също, щастлива, че синът й е толкова „духовит“. Поло и Тхан – също.
Китаецът пита:
– Това трудно ли е?
– Да речем, че не всеки го умее…
Китаецът настоява:
– Какво най-вече е нужно за това?
– Злоба. Ала много чиста, нали разбирате… същински диамант….
Никой не се смее, освен китаецът и майката.
Малката пък гледа тях – майка си и любовника си, новопоявилите се в нейната, на малката, история.
По-големият брат се обръща към майката на висок глас:
– Бива си го този, не си поплюва.
Поднасят вечерята, всеки си сипва. Китаецът предлага на майката да й сипе.
Всички се хранят мълком. Ядат „без мярка“. Ядат „едно и също“ четиримата, дори малката.
Китаецът улавя погледа на малката, вперен в тях, членовете на семейството, поглед любовен и ликуващ, задето най-сетне са навън, вън от къщата в Шадек, от селището, най-сетне пуснати из улиците, изложени на всички погледи, гощаващи се в момента с компот от личи.
Майката се усмихва на живота. Говори. Казва:
– Удоволствие е да ги гледаш как се хранят.
Майката говори „заради самото говорене“. Не казва нищо. Щастлива. Говори каквото й дойде наум. И двете са бъбриви по един и същи начин, до безкрай. Безкрайно бъбриви, такива са. Прехласнат, китаецът я гледа, нея и малката, нея и приликата с малката. Майката казва:
– Ресторантът е добър. Трябва да вземем адреса.
Никой не се засмива. Нито китаецът. Нито Тхан. Нито големият брат.
Китаецът взема писалка, записва адреса върху едно меню и го подава на майката. Майката казва:
– Благодаря, господине. Намирам, че ресторантът е много добър, нали виждате, също толкова добър, колкото са тези в саваната, които минават за най-добрите в Индокитай, защото не са по френски „недобросъвестни“.
Всички ядат лакомо. Китаецът, който все още не е посегнал към храната, започва също лакомо да дъвче. Той също си е поръчал скариди на скара и настървено гълта. Веднага и другите поръчват още скариди на скара и също ги изгълтват. Накрая никой повече не се мори да говори. Гледат алчно как им сервират, любопитно им е. Очакват през цялото време „какво още“ ще им поднесат. Благодарение на оризовата ракия са доволни. Пият. Майката също, казва, че обожава чум-чум. Държи се като двайсетгодишна. Когато пристига десертът, майката е задрямала. Децата ядат десерта отново без мярка. Големият брат гаврътва този път едно уиски, другите – не. Китаецът пие повече от братчето. Момичето отпива от чашата на китаеца. Майката не е вече съвсем наясно какво пие, смее се самичка, щастлива тази вечер като останалите хора.
В центъра на света – китаецът, който гледа как малката се превъзнася от щастие, каквото той, нейният любовник, не й е доставил.
Внезапно големият брат става. Звучи като работодател. Обръща се към компанията. Казва:
– Ама това не е всичко… Какво предстои сега?
Майката се сепва и се събужда. По този случай всички около масата за сетен път се разсмиват, дори Тхан. Тя пита какво предстои…
Големият брат казва със смях, че всички заедно отиват на „Водопада“.
Хайде, живо…
Майката казва, и тя като сина си със смях:
– Ще се забавляваме значи… като сме почнали… така де… отиваме на живот…
Малката, китаецът и Тхан, и Поло, и цялата останала компания са доволни. Ще ходят всички заедно на „Водопада“.
Китаецът незабелязано на „чист“ китайски е поискал сметката. Носят му я в паничка. Китаецът взема банкноти от по десет пиастра и поставя осем в паничката. Възцарява се тишина около парите. Майката и големият брат се споглеждат. Всички пресмятат наум сумата, която китаецът трябва да е платил, като се приспаднат оставащите в паничката пиастри. Малката знае какво се случва и отново се засмива. Майката аха-аха да се разсмее лудешки пред чудовищно голямата сума. Тихичко пищи: „Седемдесет и седем пиастра“, и смехът я задавя, „олелеее“ – и се разсмива по детски неудържимо, лудешки.
Излизат от ресторанта. Запътват се към колите.
Малката и китаецът се смеят.
Китаецът казва на малката:
– Като деца са… дори големият брат.
– Те са най-важните деца в живота ми. Също така и най-големите чудаци за мен. Най-лудите. Най-ужасните. Но пък и тези, които най-много ме разсмиват. Големият ми брат, понякога забравям, не мога докрай да повярвам, че е такъв, освен когато се боя, че ще убие Поло. Когато прекарва в пушалнята по цяла нощ, ми е все едно дали ще умре, все едно ми е дори да умре от това един ден.
Малката разпитва дали в семействата без баща е различно.
Китаецът казва, че е все тая. Казва:
– В семействата с баща също, дори бащата да е най-властният, най-страшният, той пак е въвлечен в издевателствата и подигравките на децата си.
Малката внезапно едва не се разплаква. Казва, че забравила, че за последен път в живота си може би Пиер идвал в Сайгон.
Китаецът й съобщава датата на заминаването на брата, часа, номера на кея.
Малката казва, че проявите на насилие от страна на големия брат към Поло зачестявали, при това без никакъв повод – той казвал: само като го видя, ми се дощява да убивам. Че не можел повече да се сдържа да не го удари, да не го наругае. Тхан споделил с майката, че ако не замине за Франция, братчето ще се спомине от отчаяние или ще бъде убито от него, Пиер, от собствения си брат. Той, Тхан, дори се страхувал за себе си, както и за майката. А за сестрата, пита китаецът. Тя казва: за мен не.
Веднъж китаецът попитал Тхан какво мисли за това, Тхан отвърнал: Не, за нея няма опасност.
Малката се приближава до китаеца. За да го каже, скрива лицето си с ръка:
– Това ни кара да го обичаме въпреки всичко… А именно, че не знае, че е роден престъпник. Че никога няма да го узнае, дори да убие Поло някой ден.
Говорят си за Поло. Той намира, че е много красив, Тхан също, казва, че са като братя – Тхан и Поло.
Тя не слуша. Казва:
– След „Водопада“ ще идем за парите. Ще ги отнеса в хотел „Шарнер“. Винаги, когато майка ми идва в Сайгон, ходя да спя там при нея, както когато бях малка, говорим си двете…
– За какво?
– За живота – усмихва се, – за смъртта й – усмихва се, – както ти в Манджурия с майка ти за момичето от Кантон.
– Сигурно майка ти знае много.
Не, казва малката, напротив, толкова много, че не знае вече нищо. Знае всичко. И нищо. Междувременно поназнайва все още едно-друго, идея си нямаме какво, нито тя, нито ние, нейните деца. В Северна Франция може би си спомня още имената на селата, Фрюж, Бониер, Дулан, и също на градовете, Дюнкерк, градът, където е първото й назначение като начална учителка и първият й брак с един инспектор от началното училище.

Сподели в:
Публикувай мнение за книгата
Мнения на читатели
Много добра книга, разказваща за китайските навици и култура
Prekrasna kniga,raztursvashta...
Печатно издание
Печатно издание
ISBN
978-954-529-660-4
изчерпана
Цена
8.00 лв.

Доставка - куриери "Спиди"
Безплатна за поръчки над 80 лв.
Отстъпка
Доставка
Издателство "Колибри"
1990-2024 © Всички права запазени