МИЛЕНИУМ: Взривената въздушна кула
13.00 лв. 20.00 лв. (-35%)
Семейство Мартен
9.00 лв. 20.00 лв. (-55%)
Box
15.60 лв. 24.00 лв. (-35%)
„Музиката край леглото ми“, претърпял две преиздания в родината на автора, е болезнена изповед на главната героиня, чиято драматична история пресъздава перипетиите на една невъзможна, неосъществима любов, белязана от реалните събития през 60-те години в Турция, от един военен преврат, свалил от власт правителството на Аднан Мендерес и осъдил на смърт немалко министри. Такъв е и любимият на главната героиня - съпруга на дипломат, от чието име Кюршат Башар води своя разказ. Анкара, Истанбул, Лондон, Париж, Венеция са градовете убежища за откраднатите и грижливо кътани мигове на мимолетното щастие.
Понякога си мислим, че сме в някаква фантазия, а всъщност изживяваното от нас е реалност. Понякога, възприемайки всичко като реалност, не осъзнаваме, че виждаме една фантазия. Описаното в тази книга е реалност. И същевременно е лъжа. Защото е написано от мен.
КЮРШАТ БАШАР
МУЗИКАТА ДО ЛЕГЛОТО МИ
Не мога да заспивам без музика до възглавето си. От дете.
Най-малкото звучи неизменната стара любовна песен, долитаща от музикалната кутийка и навяваща ми незабравими картини от далечните дни.
Странна е човешката памет!
Картините внезапно оживяват, багрите им изникват наново и те препращат от едно място на друго в годините назад, сякаш си се настанил в повредена машина на времето. Образи и времена се размесват. Не знаеш кой от ароматите на кой от спомените принадлежи. Знаеш само, може би интуитивно, кой спомен ти е скъп и в един момент, както се рееш из объркания план на паметта, някой от прелитащите като гледки край прозорците на шеметен влак образи току проблесне закратко и страхотно ти се приисква, както не ти се е приисквало нищо друго на света, да се завърнеш към онзи миг, към онази картина, към онова изключително чувство, което си изпитал, без да си забелязал дори.
Някои хора нямат дом.
Животът ми премина в непрекъснато местене, все във временни жилища, в хотелски стаи, в стаи за гости, премина по пътищата. Сега не си спомням пръснатите из различни краища на света домове.
Казват, че било хубаво да си спомняш. Не, не е хубаво.
И да те разведрят за миг, протегнеш ли ръка да ги докоснеш, спомените начаса изчезват и каквото и да правиш, ти причиняват единствено болка.
Не съм пристрастена към вещите. И нямам навика да трупам спомени…
Най-често избягвам да запечатвам картините в паметта си. Каква полза обаче! Не се ли дотътриха с мен дотук и картините от цял един живот?
От дете ме смайва тази система на регистриране. Образи, багри, лица, пейзажи, фотографии, къщи, пътища, дрехи, сетне – миризми, гласове, чувства се регистрират с невероятна скорост в паметта… За да можеш, при някоя повторна среща с нея или с някое нейно подобие, да си спомниш отново…
Разхождам се понякога из объркания, все по-нарастващ и трупащ се архив, губя се сред лудо въртящите се безспир, преминаващи един в друг неизброими кръгове, които по никакъв начин не смогваш да уловиш. Понеча ли да възкреся, да проследя спомен, чувство, изживян миг, се озовавам в друго време, в друго пространство. Не зная как става така, но чуя ли полуизтрития запис на някой разговор от стаите на детството, внезапно откривам, че съм се пренесла на съвсем друго място години по-късно, на морския бряг или че усещам уханието на една нечакана пролет.
КЮРШАТ БАШАР
МУЗИКАТА ДО ЛЕГЛОТО МИ
Не мога да заспивам без музика до възглавето си. От дете.
Най-малкото звучи неизменната стара любовна песен, долитаща от музикалната кутийка и навяваща ми незабравими картини от далечните дни.
Странна е човешката памет!
Картините внезапно оживяват, багрите им изникват наново и те препращат от едно място на друго в годините назад, сякаш си се настанил в повредена машина на времето. Образи и времена се размесват. Не знаеш кой от ароматите на кой от спомените принадлежи. Знаеш само, може би интуитивно, кой спомен ти е скъп и в един момент, както се рееш из объркания план на паметта, някой от прелитащите като гледки край прозорците на шеметен влак образи току проблесне закратко и страхотно ти се приисква, както не ти се е приисквало нищо друго на света, да се завърнеш към онзи миг, към онази картина, към онова изключително чувство, което си изпитал, без да си забелязал дори.
Някои хора нямат дом.
Животът ми премина в непрекъснато местене, все във временни жилища, в хотелски стаи, в стаи за гости, премина по пътищата. Сега не си спомням пръснатите из различни краища на света домове.
Казват, че било хубаво да си спомняш. Не, не е хубаво.
И да те разведрят за миг, протегнеш ли ръка да ги докоснеш, спомените начаса изчезват и каквото и да правиш, ти причиняват единствено болка.
Не съм пристрастена към вещите. И нямам навика да трупам спомени…
Най-често избягвам да запечатвам картините в паметта си. Каква полза обаче! Не се ли дотътриха с мен дотук и картините от цял един живот?
От дете ме смайва тази система на регистриране. Образи, багри, лица, пейзажи, фотографии, къщи, пътища, дрехи, сетне – миризми, гласове, чувства се регистрират с невероятна скорост в паметта… За да можеш, при някоя повторна среща с нея или с някое нейно подобие, да си спомниш отново…
Разхождам се понякога из объркания, все по-нарастващ и трупащ се архив, губя се сред лудо въртящите се безспир, преминаващи един в друг неизброими кръгове, които по никакъв начин не смогваш да уловиш. Понеча ли да възкреся, да проследя спомен, чувство, изживян миг, се озовавам в друго време, в друго пространство. Не зная как става така, но чуя ли полуизтрития запис на някой разговор от стаите на детството, внезапно откривам, че съм се пренесла на съвсем друго място години по-късно, на морския бряг или че усещам уханието на една нечакана пролет.
Оценка: +1