Японско юпи нагазва в хаоса, след като попада на снимка, изобразяваща уникална кръстоска на овца. Повествованието ловко лавира между криминалния роман, баснята, реализма и модерния абсурдизъм, за да ни въвлече в това озадачаващо преследване на донякъде мистичната овца.
Лаконичният стил може би ще ни напомни за романите на Реймънд Чандлър и Дашиъл Хамет с примеси от абсурдността на един Джон Ървинг, но във всички случаи читателят е хипнотизиран от играта на котка и мишка, в която Мураками размива границите между реално и въображаемо и рисува портрета на съвременна Япония, разкъсвана между западната модерност и силата на вековните японски традиции.
„Какво удоволствие - равни части откачена комедийност, криминален детектив и героичен рицарски романс.“
ЮЕсЕй Тудей
„Мураками е мъдър всезнайко, който създава митовете на това хилядолетие.“
Ню Йорк Таймс Бук Ревю
Харуки Мураками е роден през 1949 г. в Киото, но семейството му се преселва в Кобе, където се пробужда интересът му към чуждестранната литература. Завършва успешно Литературния факултет на Токийския университет, а по-късно става съдържател на джаз клуб в Шибуя. Като студент взема участие в антивоенното движение и се обявява срещу войната във Виетнам. Прекарва три години в Гърция и Италия, но през 1995 г., след земетресението в Кобе и атентата в токийското метро, решава да се завърне в Япония.
Още първата му книга, „Чуй песента на вятъра“ (1979), е отличена с престижна награда. Сам той признава, че е повлиян не толкова от японските литературни кодове, колкото от попкултурата, която му е открила прозорец към света. Преводач е на Чандлър, Фицджералд и други големи американски автори, които иска да открие за японската култура.
Мураками е признат от световната литературна критика за един от най-добрите съвременни японски писатели. Той със сигурност е най-превежданият в чужбина и с най-високи тиражи на книгите си, издавани и преиздавани многократно в целия свят.
ХАРУКИ МУРАКАМИ
ПРЕСЛЕДВАНЕ НА ДИВА ОВЦА
Съобщението в сутрешния вестник беше кратко, само един абзац. Един приятел ми се обади по телефона и ми го прочете. Нищо особено. Можеше да го е писал и стажант-репортер, който току-що се е дипломирал и се упражнява.
Датата, някакво кръстовище, човек, който кара камион, прегазена пешеходка, разследване дали не е станало по невнимание.
Звучеше като стихчетата от вътрешната страна на корицата на списание.
– Къде е погребението? – попитах аз.
– Нямам представа – отвърна приятелят ми. – Тя имаше ли роднини?
Разбира се, че е имала роднини.
Звъннах в полицейския участък, за да издиря адреса и телефона им, после им се обадих да разбера подробности за погребението.
Майка й и баща й живееха в стар квартал в Токио. Извадих картата и отбелязах с червено карето. Навсякъде имаше линии на метрото, на трамвая и на автобуса, които се застъпваха като разкривена паяжина, целият район представляваше лабиринт от тесни улици и канавки.
В деня на погребението взех трамвая от Васеда. Слязох малко преди последната спирка. Картата се оказа точно толкова полезна, колкото глобус. Накрая се наложи да купувам пакет след пакет цигари и всеки път да моля да ме упътят.
Къщата беше обкована с дърво и бе с кафява дъсчена ограда. Дворче с малък изоставен керамичен шадраван, пълен със застояла дъждовна вода. Пръстта беше тъмна и влажна.
На шестнайсет години тя беше напуснала дома на родителите си. Сигурно затова погребението беше толкова мрачно. Присъстваха само роднини, почти всички по-възрастни. Ръководеше го по-големият й брат, който едва ли имаше и трийсет години, или това може би беше зет й.
Баща й, възнисък мъж на около петдесет и пет, носеше на ръкава си черна траурна лента. Стоеше на входа и почти не се помръдваше. Заприлича ми на улица, умита от проливен дъжд.
На тръгване наведох мълком глава, в отговор той също я наведе, без да каже и дума.
Запознах се с нея през есента преди девет години, когато бях на двайсет, а тя – на седемнайсет.
Недалеч от университета имаше малко кафене, където се заседявах с приятели. Не беше нищо особено, но винаги предлагаше някои неща: хардрок и лошо кафе.
Тя седеше все на едно и също място, облакътена на масата, и четеше. Изглеждаше някак трогателно с очилата – които наподобяваха ортодонтия – и кльощавите ръце. Кафето й винаги беше студено, пепелникът винаги преливаше от фасове.
Единственото, което се променяше, беше книгата. Тя четеше ту Мики Спилейн, ту Кензабуро Ое, ту Алън Гинсбърг. Все едно какво, само да е книга. Студентите, които влизаха и излизаха от кафенето, й даваха за малко книги, които тя изчиташе от кора до кора. Изгълтваше ги като пуканки. В ония времена хората с лекота си преотстъпваха за малко книгите и тя не страдаше от липса на четиво.
ХАРУКИ МУРАКАМИ
ПРЕСЛЕДВАНЕ НА ДИВА ОВЦА
Съобщението в сутрешния вестник беше кратко, само един абзац. Един приятел ми се обади по телефона и ми го прочете. Нищо особено. Можеше да го е писал и стажант-репортер, който току-що се е дипломирал и се упражнява.
Датата, някакво кръстовище, човек, който кара камион, прегазена пешеходка, разследване дали не е станало по невнимание.
Звучеше като стихчетата от вътрешната страна на корицата на списание.
– Къде е погребението? – попитах аз.
– Нямам представа – отвърна приятелят ми. – Тя имаше ли роднини?
Разбира се, че е имала роднини.
Звъннах в полицейския участък, за да издиря адреса и телефона им, после им се обадих да разбера подробности за погребението.
Майка й и баща й живееха в стар квартал в Токио. Извадих картата и отбелязах с червено карето. Навсякъде имаше линии на метрото, на трамвая и на автобуса, които се застъпваха като разкривена паяжина, целият район представляваше лабиринт от тесни улици и канавки.
В деня на погребението взех трамвая от Васеда. Слязох малко преди последната спирка. Картата се оказа точно толкова полезна, колкото глобус. Накрая се наложи да купувам пакет след пакет цигари и всеки път да моля да ме упътят.
Къщата беше обкована с дърво и бе с кафява дъсчена ограда. Дворче с малък изоставен керамичен шадраван, пълен със застояла дъждовна вода. Пръстта беше тъмна и влажна.
На шестнайсет години тя беше напуснала дома на родителите си. Сигурно затова погребението беше толкова мрачно. Присъстваха само роднини, почти всички по-възрастни. Ръководеше го по-големият й брат, който едва ли имаше и трийсет години, или това може би беше зет й.
Баща й, възнисък мъж на около петдесет и пет, носеше на ръкава си черна траурна лента. Стоеше на входа и почти не се помръдваше. Заприлича ми на улица, умита от проливен дъжд.
На тръгване наведох мълком глава, в отговор той също я наведе, без да каже и дума.
Запознах се с нея през есента преди девет години, когато бях на двайсет, а тя – на седемнайсет.
Недалеч от университета имаше малко кафене, където се заседявах с приятели. Не беше нищо особено, но винаги предлагаше някои неща: хардрок и лошо кафе.
Тя седеше все на едно и също място, облакътена на масата, и четеше. Изглеждаше някак трогателно с очилата – които наподобяваха ортодонтия – и кльощавите ръце. Кафето й винаги беше студено, пепелникът винаги преливаше от фасове.
Единственото, което се променяше, беше книгата. Тя четеше ту Мики Спилейн, ту Кензабуро Ое, ту Алън Гинсбърг. Все едно какво, само да е книга. Студентите, които влизаха и излизаха от кафенето, й даваха за малко книги, които тя изчиташе от кора до кора. Изгълтваше ги като пуканки. В ония времена хората с лекота си преотстъпваха за малко книгите и тя не страдаше от липса на четиво.
Оценка: +3
Оценка: +1
Оценка: -1 +1
Оценка: +5
* Сайтът www.colibri.bg е оптимизиран за всякакви
утройства и предлага лесно и достъпно информация
на компютър, лaптоп, таблет или смартфон. 
