Шестата жертва

ДЖЕЙМС ПАТЕРСЪН
ШЕСТАТА ЖЕРТВА

ГЛАВА 1

Фред Бринкли, дебнещият убиец, се свлече на облицованата в синьо пейка на горната палуба на ферибота. Ноемврийското слънце се беше изцъклило като голямо бяло око, катамаранът браздеше залива на Сан Франсиско, а Фред Бринкли на свой ред се цъклеше към небесното светило.
Внезапно до него падна нечия сянка и детски глас го попита:
– Господине, ще ни снимате ли?
Фред поклати глава: не, не, не – гневът му подейства като пружина на часовников механизъм, като парче тел, затягащо главата му. Изпита желание да размаже детето като дребна гадинка. Извърна очи и си затананика наум: „Аяяяй, Сосалито линдо“, като се опитваше да изключи гласовете.
Сложи ръката си върху Бъки, за да се успокои от присъствието му под синия анорак, но гласовете продължаваха да кънтят в мозъка му с тежестта на пневматичен чук. Лайно, смотаняк. Гласовете на чайките отекнаха като детски писък. Горе слънцето го напичаше през мрачното небе като през стъкло. Те знаят какво е направил.
Покрай парапета се тълпяха пътници по шорти, правеха снимки на Ейнджъл Айланд, на Алкатрас, на моста Голдън Гейт.
Наблизо с голяма скорост мина платноход с опънато платно на гротмачтата, палубата му беше залята с пяна, а Фред се преви, обзет от лошата мисъл, която плющеше в ума му като камшик. Видя завъртането на гика, чу шумното изтрещяване. О, Боже! Платноходката!
Някой трябва да плати за това!
Стреснат осъзна, че фериботът се извърта и палубата затрепери – вече акостираха. Фред се окопити, запроправя си път през тълпата, през погледите на спътниците си, подмина осем бели масички и редица протрити сини столове.
Влезе в отсека в предната част на ферибота и видя майка, която гълчеше сина си, девет-десетгодишно момче със светлокестенява коса.
– Ще ме подлудиш! – изкрещя тя.
Фред усети как жицата, затегната около главата му, се скъса. Някой трябва да плати! Дясната му ръка се плъзна в джоба и стисна оръжието. Пръстът му докосна скобата на спусъка.
Фериботът леко се килна при кея. Хората се вкопчиха един в друг със смях. Въжетата се плъзнаха змийски от предната палуба и от кърмата.
Очите на Фред се заковаха върху жената, която продължаваше да унизява момчето си. Тя носеше жълтеникавокафяв панталон седем осми, а гърдите ѝ бяха очертани под мекия плат на бялата блуза, зърната ѝ бяха щръкнали.
– Какво ти става? – крещеше тя, надвиквайки рева на двигателите. – Наистина ме вбесяваш, момченце!
Бъки лежеше в ръката на Фред. Това оръжие модел 10 на „Смит енд Уесън“ сякаш живееше свой живот.
Гласът отекна: „Убий я, убий я! Тя не е на себе си!“
Бъки се насочи между гърдите ѝ.
БУМ.
Фред усети ритането от изстрела, видя как жената отскочи назад със стон от болка, видя червеното петно, което се разля по бялата ѝ блуза.
Добре!
Малкото момче с големи кръгли очи проследи падането на майка си върху палубата, а ягодовият му сладолед цопна от фунийката. По предницата на панталона му изби напикано.
И момчето се оля!
БУМ.

ГЛАВА 2

Ослепителни бели платна изпълваха ума на Фред, докато кръвта се лееше по палубата. Жадният Бъки гореше в ръката му, очите на Фред пробягаха по палубата.
Гласът в главата му ревеше: „Бягай! Измъквай се! Не си го направил нарочно!“
С крайчеца на окото си Фред забеляза един здравеняк да се приближава. По лицето му се четеше бяс, в очите му гореше адски огън. Фред изпъна ръка. БУМ.
Друг, азиатец с непроницаеми черни очи и бяла черта вместо уста, посегна към Бъки. БУМ.
Една цветнокожа жена седеше наблизо, приклещена от тълпата. Тя обърна към него кръглото си лице, на което лъщяха широко отворените ѝ очи. Вгледа се в неговото лице и… прочете мислите му.
– Добре, синко – рече му и протегна разтреперана ръка, – стига толкова. Дай ми оръжието.
Тя знае какво е направил. Откъде знае?
БУМ.
Фред усети как го заля облекчение, докато гледаше жената, която прочете мислите му, да се свлича. Хората в тесния преден отсек се олюляха, снишиха се, сменяха посоката ту наляво, ту надясно в зависимост от посоката, в която Фред поклащаше глава.
Те се страхуваха от него. От него.
Цветнокожата жена в краката му стискаше клетъчен телефон в окървавените си ръце. Дишайки на пресекулки, тя набираше номер с палеца. Няма да стане! Фред стъпи върху китката ѝ. После се наведе, за да се взре в очите ѝ.
– Трябваше да ме спреш – процеди той през зъби. – Това ти е работата.
Бъки се стовари върху главата ѝ.
– Недей – примоли се жената. – Моля те!
Някой изкрещя:
– Мамо!
Кльощаво цветнокожо момче на около седемнайсет-осемнайсет години се приближаваше към него с тръба на рамото, която стискаше като бейзболна бухалка.
Фред натисна спусъка при едно накланяне на ферибота. БУМ.
Изстрелът не улучи. Металната тръба падна, търкулна се по палубата, а момчето се втурна към жената, просна се върху нея. За да я защити?
Хората се хвърлиха под пейките, а писъците им се извисиха около него като огнени езици.
Шумът на двигателите се смеси с металното издрънчаване от падането на подвижния мост. Бъки продължаваше да се цели в тълпата, докато Фред гледаше над перилата.
Преценяваше дистанцията.
Скок от височина метър и двайсет го делеше от подвижния мост, а после и сравнително дълъг скок до пристана.
Фред прибра Бъки в джоба си и хвана с две ръце перилото. Той прескочи и се приземи на подметките на маратонките си „Найки“. Облак затули слънцето, обви го като мантия, направи го невидимо.
Давай бързо, моряче! Хайде!
И той го направи – скочи на пристана и побягна към пазара на фермерите, където се загуби в множеството, изпълнило паркинга.
Продължи почти спокойно, беше на половин пресечка от „Ембаркадеро“.
Тананикаше, докато се спускаше по стъпалата на терминала БАРТ, и все още продължаваше да си припява, когато се качи на влака за вкъщи.
Успя, моряче!