Несвяст

ЛИСА АНГЪР
НЕСВЯСТ

Днес стана нещо интересно. Умрях. Колко ужасно, биха казали някои. Каква трагедия. Тя бе толкова млада. Целият живот бе пред нея. Във вестника ще пишат колко ярко съм горяла и колко млада съм си отишла. Погребението ще бъде скромно… неколцина хлипащи приятели, още толкова подсмърчащи роднини и съседи. Как само ще се стараят да утешат бедния ми съпруг Грей. Ще обещават да бъдат винаги подръка при отглеждането на нашата дъщеричка без мене. Колко печално, ще повтарят те. Какво си е мислила тая?
Но с времето тази печал ще избледнее, животът на всички ще се върне към нормалния ритъм и аз ще се превърна в спомен, който мъничко ги натъжава, който им напомня за това колко бързо свършва всичко, но и такъв, който извиква на лицата им усмивка. Защото имаше и добри времена. Толкова много прекрасни моменти, когато пиехме прекалено, смеехме се като обезумели, наобиколили скара с огромни пържоли.
Те ми липсват и аз си спомням всички много добре, но не по същия начин. Защото животът ми с тях бе като опушено стъкло, внимателно изградена лъжа. И макар аз да ги познавам до един и дори да обичам част от тях, никой не познава истински мене. Те знаят само онова, което пожелах да споделя с тях, и дори част от него бе също измислица. Ще ги помня така, както се помни един хубав филм. Красиви сцени и реплики ще изникват в съзнанието и ще ме разчувстват за пореден път. Но в крайна сметка ще ми е ясно, че прекараното с тях време е плод на въображението, мимолетно като страница от роман.
Сега съм застанала върху носа на товарен кораб. Той се носи в нощта с изненадваща за размерите му скорост, хвърля настрани огромни пенести езици, докато пори високите вълни. Водната повърхност наоколо е черна. Лицето ми е мокро от пръски и така обветрено, че вече изтръпва. Само преди седмица изпитвах такъв ужас от вода, че през ум не би ми минало да я доближа дотолкова, та да ме намокри. Но днес имам много други страхове, а с този трябва да се справя.
Мъжът от рула вече на два пъти маха към мене, показва ми с широко, загребващо движение на ръката, че трябва да се прибирам вътре. Аз пък вдигам своята в отговор, за да му кажа, че всичко е наред. Тук изпитвам физическа болка, а точно това е, от което имам нужда. Но по-важно е друго: носът на този кораб е най-отдалечената точка от живота, който загърбих. Разстоянието трябва да стане още по-голямо, за да се прибера и може би да поспя малко.
Усещам във врата си горещия дъх на моя преследвач. За него никога няма да се превърна просто в спомен. Винаги ще остана цел, нещо, което аха-аха ще докопа. Познавам неговия неутолим копнеж, неговото търпение и неумолимост. Сърцето му бие веднъж на всеки мои десет удара. Толкова съм уморена. Питам се сега тук, изправена над ледените води, дали преследването ще види своя край тази нощ и кой от двама ни ще умре, наистина ще умре, когато това стане.