Семейна гробница
5.00 лв. 5.00 лв. (-0%)
Отвъд зимата
16.02 лв. 18.00 лв. (-11%)
Последният пазител на Елис Айлънд
5.00 лв. 5.00 лв. (-0%)
Във втория том, „Империята на ангелите“, получил авторитетната награда „Жул Верн“, героят танатонавт Микаел Пенсон загива при катастрофа и се пренася в света на ангелите. Къде се намира този свят, как е организиран, с какво се занимават ангелите хранители, как ръководят своите подопечни „клиенти“ на Земята и какво е следващото ниво, до което ще стигне човекът – на тези въпроси „дава отговор“ френският писател с може би най-продуктивното въображение в своя жанр. Читателят научава също така дали съществуват извънземни и разполагат ли и те като земляните със свой рай. С „Империята на ангелите“ Вербер предлага на вече многобройните си и в България почитатели едно крайно любопитно и занимателно четиво с отворен финал, който ни подготвя за третия том на трилогията – „Ние, боговете“, от своя страна поставящ началото на нова трилогия.
Бернар Вербер (1961) следва криминология, след което завършва журналистика и става редовен сътрудник на сп. „Нувел Обсерватьор“. През 1991 г. издава романа „Мравките“, с който придобива световна известност. Следват „Денят на мравките“ и „Революцията на мравките“. Вербер е автор и на трилогията „Танатонавтите“, „Империята на ангелите“ и „Ние, боговете“, както и на т.нар. експериментални книги, сред които изключително популярната „Енциклопедия на относителното и абсолютното знание“.
Според най-авторитетната френска класация Бернар Вербер е най-четеният писател във Франция. Книгите му са преведени на 30 езика и са издадени в 15 милиона екземпляра. А в Русия той е най-издаваният и популярен френски писател.
БЕРНАР ВЕРБЕР
ИМПЕРИЯТА НА АНГЕЛИТЕ
КУЛИСИТЕ НА РАЯ
1. АЗ УМИРАМ
Всички умираме един ден.
Източник: произволно избран отговор от блицанкета
Аз умирам.
Случи се бързо и непоправимо.
Ненадейно. Чух силен шум. Обърнах се. Видях носа на един Боинг 747 (вероятно объркал посоката си поради стачката на авиодиспечерите), който връхлетя през прозореца, разби стените на хола ми, унищожи мебелите ми, направи на пух и прах украшенията, придаващи уют на интериора ми, и лудешки се спусна право към мен.
Колкото и голям авантюрист да е, каквито и нови светове да е открил и изследвал, един прекрасен ден човек се сблъсква с непреодолими проблеми, с които абсолютно не може да се справи. Откъдето и да го погледнеш, самолетът, който разпердушинва дневната ти, е именно такъв непреодолим проблем.
Всичко се движи на забавен каданс. Сред неистовия грохот, докато всичко покрай мен се разпада на хиляди частици, а във въздуха се носят огромни кълба прахоляк и отломки, успявам да зърна лицата на пилотите. Единият е висок и слаб, другият – плешив. Изглеждат учудени. Вероятно им се случва за пръв път да доставят пътниците направо по домовете. Лицето на кльощавия дългуч е застинало в изражение на ужас, а другият изглежда тотално паникьосан. Тътенът не ми позволява да ги чувам ясно, но този със зяпналата уста сигурно крещи доста силно.
Направих крачка назад, но един връхлитащ самолет, още повече Боинг 747, не може да спре на секундата. С жест на пълна безпомощност закрих лицето си с ръце и силно стиснах очи. В този миг все още се надявах, че сънувам някакъв кошмар, и зачаках събуждането.
Не чаках дълго. Може би части от секундата, но които ми се сториха цяла вечност. Сетне дойде ударът. Чудовищен шамар ме отхвърли и ме залепи за стената, преди да ме размаже. После притъмня и настъпи тишина. Тези неща винаги ви изненадват. Не само грешките на авиодиспечерите, объркали пътя на боингите, но и собственият ви край.
Не искам да умирам днес. Много съм млад.
Никакви образи, никакви звуци, никакви усещания. Ццц... Лошо... Нервната ми система като че ли не е съвсем излязла от строя. Дали пък тялото ми не може да бъде “възобновено”? С малко късмет ще пристигне бърза помощ, ще възстановят сърдечния ритъм, ще закърпят натрошените тук-там крайници. Ще се наложи дълго да лежа, но всичко ще се върне в нормалното русло, както преди. Близките ми ще заявят, че съм се отървал по чудо.
Хайде де, елате да ми помогнете. Ще дойдат. Ама защо се бавят? Сетих се. По това време улиците сигурно са непроходими, навсякъде има задръствания.
Не трябва да се отпускам, знам. Смъртта е нещо като прекалено отпускане. Трябва да си размърдам мозъка. Трябва да мисля. За какво да мисля?
А, сетих се за една детска песничка.
Имало едно малко корабче,
Имало едно малко корабче,
То ни-ни-никога не плавало,
То ни-ни-никога не плавало...
БЕРНАР ВЕРБЕР
ИМПЕРИЯТА НА АНГЕЛИТЕ
КУЛИСИТЕ НА РАЯ
1. АЗ УМИРАМ
Всички умираме един ден.
Източник: произволно избран отговор от блицанкета
Аз умирам.
Случи се бързо и непоправимо.
Ненадейно. Чух силен шум. Обърнах се. Видях носа на един Боинг 747 (вероятно объркал посоката си поради стачката на авиодиспечерите), който връхлетя през прозореца, разби стените на хола ми, унищожи мебелите ми, направи на пух и прах украшенията, придаващи уют на интериора ми, и лудешки се спусна право към мен.
Колкото и голям авантюрист да е, каквито и нови светове да е открил и изследвал, един прекрасен ден човек се сблъсква с непреодолими проблеми, с които абсолютно не може да се справи. Откъдето и да го погледнеш, самолетът, който разпердушинва дневната ти, е именно такъв непреодолим проблем.
Всичко се движи на забавен каданс. Сред неистовия грохот, докато всичко покрай мен се разпада на хиляди частици, а във въздуха се носят огромни кълба прахоляк и отломки, успявам да зърна лицата на пилотите. Единият е висок и слаб, другият – плешив. Изглеждат учудени. Вероятно им се случва за пръв път да доставят пътниците направо по домовете. Лицето на кльощавия дългуч е застинало в изражение на ужас, а другият изглежда тотално паникьосан. Тътенът не ми позволява да ги чувам ясно, но този със зяпналата уста сигурно крещи доста силно.
Направих крачка назад, но един връхлитащ самолет, още повече Боинг 747, не може да спре на секундата. С жест на пълна безпомощност закрих лицето си с ръце и силно стиснах очи. В този миг все още се надявах, че сънувам някакъв кошмар, и зачаках събуждането.
Не чаках дълго. Може би части от секундата, но които ми се сториха цяла вечност. Сетне дойде ударът. Чудовищен шамар ме отхвърли и ме залепи за стената, преди да ме размаже. После притъмня и настъпи тишина. Тези неща винаги ви изненадват. Не само грешките на авиодиспечерите, объркали пътя на боингите, но и собственият ви край.
Не искам да умирам днес. Много съм млад.
Никакви образи, никакви звуци, никакви усещания. Ццц... Лошо... Нервната ми система като че ли не е съвсем излязла от строя. Дали пък тялото ми не може да бъде “възобновено”? С малко късмет ще пристигне бърза помощ, ще възстановят сърдечния ритъм, ще закърпят натрошените тук-там крайници. Ще се наложи дълго да лежа, но всичко ще се върне в нормалното русло, както преди. Близките ми ще заявят, че съм се отървал по чудо.
Хайде де, елате да ми помогнете. Ще дойдат. Ама защо се бавят? Сетих се. По това време улиците сигурно са непроходими, навсякъде има задръствания.
Не трябва да се отпускам, знам. Смъртта е нещо като прекалено отпускане. Трябва да си размърдам мозъка. Трябва да мисля. За какво да мисля?
А, сетих се за една детска песничка.
Имало едно малко корабче,
Имало едно малко корабче,
То ни-ни-никога не плавало,
То ни-ни-никога не плавало...
Оценка: +1
Оценка: +1
Оценка: +1
* Сайтът www.colibri.bg е оптимизиран за всякакви
утройства и предлага лесно и достъпно информация
на компютър, лaптоп, таблет или смартфон. 
