Успешно добавихте „...“ към вашата поръчка
Моята измислена страна
Печатно издание
ISBN
978-954-529-614-7
Цена
12.00 лв.
изчерпана
Подобни заглавия
Информация
Рейтинг (4)
Мнения (3)
Публикувай мнение
Печат
Меки корици
Размери
13/20
Тегло
250 гр.
Страници
174
Дата на издаване
06 август 2008
Превод
Боряна Дукова

Моята измислена страна

„Моята измислена страна“ е книга за минотаврите и за добрите феи в живота на Исабел Алиенде, за Чили и семейството й, за пътя й както на жена, така и на писателка. В забавен стил и с лека ирония авторката повежда читателя на екзотично пътуване през далечните земи на родината си и през лъкатушенията на собствената си съдба. Искрена, без грим, но влюбена и красива, книгата е поредният успех на Исабел Алиенде.

Идвам от така наречения Трети свят (кой ли е вторият?) и се наложи да си хвана съпруг, за да заживея законно в първия; нямам намерение да се връщам в неразвития свят без основателна причина. Въпреки това и противно на волята ми съм се подвизавала из пет континента, отгоре на всичко ми бе орисано да съм доброволна изгнаница и емигрантка. Поназнайвам нещо за пътуванията и затова ме помолиха да говоря на онази конференция. Щом завърших краткото си слово, една ръка се вдигна в публиката и някакъв младеж ме попита каква роля играе носталгията в романите ми. За момент онемях. Носталгията... според речника е „мъка по родината; тъга, предизвикана от спомена за тази загуба“. Въпросът ме остави без дъх, защото до този момент не си бях давала сметка, че пиша, сякаш се упражнявам непрестанно в изразяване на болката и тъгата. Бях странница почти през целия си живот - обстоятелство, което приемам, защото нищо друго не ми остава. Няколко пъти съм била принуждавана да заминавам, като късам връзки и оставям всичко зад гърба си, за да започна наново на друго място; избродила съм повече пътища, отколкото мога да си спомня. От толкова сбогувания корените ми пресъхнаха и навярно съм пуснала други, които поради липса на географско място, където да се захванат, са го сторили в паметта ми. Но внимание, паметта е лабиринт, в който дебнат минотаври.

За автора

Исабел Алиенде е родена на 2 август 1942 г. в Перу. Десет години от своя живот посвещава на журналистиката в родината си. Емигрира във Венесуела, където работи във в. „Ел Насионал“ до 1984 г.

Преподава литература в престижни университети в САЩ и пише романи, статии, хумористични книги, пиеси и произведения за деца. Смята се, че е най-добрата латиноамериканска авторка на всички времена, и я сравняват единствено с Габриел Гарсия Маркес като мащабност на повествованието и богатство на езика. Сред световноизвестните й книги са трилогията „Къщата на духовете“ (1982), „Дъщеря на съдбата“ (1999) и „Портрет в сепия“ (2000), „Ева Луна“ (1987) и „Приказки за Ева Луна“ (1989), „За любовта и сянката“ (1985), „Паула“ (1994) и много други. Исабел Алиенде е носителка на Националната награда за литература на Чили за 2010 г. Официален сайт на писателката: www.isabelallende.com

Още заглавия от същия жанр
Откъс

ИСАБЕЛ АЛИЕНДЕ
МОЯТА ИЗМИСЛЕНА СТРАНА

СТРАНА, ПРОСТРЯНА ПО МЕРИДИАНА
Да започнем отначало, от Чили, тази земя, която малцина могат да посочат на картата, защото се намира в най-отдалеченото кътче, до което човек може да стигне, без да падне от планетата. „Защо не продадем Чили и не си купим нещо по-близо до Париж…?“, питаше един наш писател. Никой не минава случайно по тия места, колкото и да се е изгубил, макар че мнозина посетители решават да останат завинаги, влюбени в земята и хората. Това е краят на всички пътища, хвърлей земя в Юга на Южна Америка, четири хиляди километра хълмове, долини, езера и море. Така я описва Неруда в пламенната си поезия:

От нощ и сняг и пясък е снагата
на тъничката ми родина,
безкрайна тишина по дългата й линия,
и пяната, избълвана от морската вълна,
и на целувки антрацитени безброй загадката.

Тази стройна територия е като остров, отделен от оста налата част на континента от пустинята Атакама на север, най-сухата на света, както твърдят обитателите й, макар че сигурно не е вярно, защото през пролетта част от тези лунни отломъци се покриват с килим от цветя, подобно на чудна картина на Моне; на изток – от веригата на Андите – величествен масив от скали и вечни снегове; на запад – от стръмните брегове на Тихия океан; на юг – от самотната Антарктида. Тази страна с вълнуващ релеф и разнообразен климат, осеяна със своенравни препятствия и разтърсвана от въздишките на стотици вулкани, която съществува като геологическо чудо между висините на планинските хребети и морските дълбини, е обединена от край до край от твърдоглавото национално чувство на своите жители. Ние, чилийците, продължаваме да сме свързани със земята, както преди, когато сме били селяни. По-голямата част от нас мечтаят да притежават парче земя, дори само за да насадят шепа раздърпани марули. „Ел Меркурио“ – най-значимият ежедневник – публикува седмична земеделска притурка, която обикновено информира населението относно поредния незначителен паразит, появил се по картофите, или за млечната продукцията, добиваща се с определен фураж. Читателите, които живеят сред асфалт и цимент, го четат жадно, дори никога да не са виждали жива крава. В общи линии може да се каже, че четири много различни климата съществуват по продължението на моето издължено Чили. Страната е разделена на провинции с красиви имена, към които военните, вероятно срещнали известно затруднение да ги запомнят, добавиха по едно число. Отказвам да ги използвам, защото не може нация на поети да притежава карта, покрита с числа като в аритметическо умопомрачение. Да поговорим за четирите основни области, като започнем с големия север, негостоприемен и суров, с високи планини като стражи, който заема една четвърт от територията и крие в недрата си неизчерпаемо съкровище от руди.

Ходила съм на север в детството си и не съм го забравила, въпреки изминалия оттогава половин век. По-късно в живота ми се случи да прекося неколкократно пустинята Атакама и макар преживяването винаги да е изключително, най-силните ми спомени са от първия път. В паметта ми Антофагаста, което на езика кечуа означава „селото на големия солник“, не е съвременният модерен град, а едновремешното бедно пристанище, с мирис на йод, пълно с рибарски лодки, чайки и пеликани. Антофагаста възникнала през ХІХ век като мираж в пустинята благодарение на добива на селитра, която била един от основните износни продукти на страната в продължение на няколко десетилетия. По-късно, след изобретяването на синтетичния нитрат, пристанището не изгубило значимостта си – сега изнася мед, но селитрените компании затвориха една след друга и пампата остана осеяна с призрачни селища. Тези две думи – „призрачно селище“ – взривиха въображението ми при онова пътуване.

Спомням си как семейството ми и аз, натоварени с денкове, се качихме на един влак, който се движеше като костенурка през безпощадната пустиня Атакама към Боливия. Слънце, нажежени камъни, километри и километри на призрачна самота, от време на време някое изоставено гробище, някакви полусрутени постройки от кирпич или дърво. Беше така горещо и сухо, че дори мухите не оцеляваха. Жаждата беше неутолима; пиехме вода с галони, смучехме портокали и едвам се опазвахме от праха, който се промъкваше през всяка цепнатина. Устните ни се пукаха до кръв, ушите ни боляха, бяхме обезводнени. Нощем студът режеше като стъкло, а луната осветяваше пейзажа със синкаво сияние. Много години след това посетих Чукикамата – най-голямата открита медна мина в света, огромен амфитеатър, в който хиляди мъже със землист цвят подобно на мравки извличат рудата от скалите. Влакът се изкачи до четири хиляди метра височина и температурата падна толкова, че водата се заледяваше в чашите. Минахме през солника Уюни – бяло море, в което царува мъртвешка тишина и птици не прелитат – и през други солници, в които видяхме изящни фламинги. Приличаха на цветни петна сред кристалите с вид на скъпоценни камъни, образувани в солта.

Така нареченият малък север, който някои не смятат за отделен район в истинския смисъл на думата, разделя сухия север от плодородната централна зона. Там се намира долината Елки, един от духовните центрове на земята, който, според някои твърдения, е магически. Тайнствените сили на Елки привличат поклонници, идващи да влязат във връзка с космическата енергия на вселената и мнозина остават да живеят в езотерически общества. Медитация, източни религии, най-различни гурута – всичко има в Елки; тя е като кътче от Калифорния. Там също се прави нашенското писко – алкохолна напитка от мускатово грозде, прозирна, благонравна и тежка като ангелската сила, която излъчва тази земя. То е суровината на писко сауер, нашата сладка и измамна национална u1085 напитка, която вдъхва доверие, но на втората чашка така удря, че е способна да замае и най-големия смелчага. Името на тази напитка сме узурпирали най-безцеремонно от град Писко в Перу. След като всяко газирано вино се нарича шампанско, макар истинско да е само онова от Шампан във Франция, предполагам, че и нашето писко може да си присвои чуждо име. В малкия севере построена Ла Силя, една от най-значимите астрономически обсерватории в света, защото въздухът е толкова чист, че няма звезда – нито изгаснала, нито на път да се роди, – която да избяга от окото на гигантския телескоп. Във връзка с това един човек, който е работил три десетилетия там, ми разказа, че най-изтъкнатите астрономи в света чакат в продължение на години да им дойде редът, за да изследват вселената. Казах му, че трябва да е прекрасно да работиш с учени, чиито очи винаги са вперени в безкрая и живеят откъснати от земните неволи; но той ми отвърна, че било точното обратното: астрономите били толкова дребни душици, колкото и поетите. Карали се за мармалада на закуска. Човешката природа е изумителна.

Централната долина е най-процъфтяващата част на страната, земя на грозде и ябълки, в която е струпана промишлеността и една трета от населението, живеещо в столицата. Сантяго е основан на това място от Педро де Валдивия през 1541 година, защото след месеци на скитане през сухите земи на север, му се сторило, че е стигнал Райската градина. В Чили всичко е съсредоточено в столицата, въпреки усилията на различни правителства, които в продължение на половин век се опитваха да дадат власт на провинциите. Сякаш това, което не се случва в Сантяго, няма значение, макар животът в останалата част на страната да е хиляди пъти по-приятен и спокоен.

ИСАБЕЛ АЛИЕНДЕ
МОЯТА ИЗМИСЛЕНА СТРАНА

СТРАНА, ПРОСТРЯНА ПО МЕРИДИАНА
Да започнем отначало, от Чили, тази земя, която малцина могат да посочат на картата, защото се намира в най-отдалеченото кътче, до което човек може да стигне, без да падне от планетата. „Защо не продадем Чили и не си купим нещо по-близо до Париж…?“, питаше един наш писател. Никой не минава случайно по тия места, колкото и да се е изгубил, макар че мнозина посетители решават да останат завинаги, влюбени в земята и хората. Това е краят на всички пътища, хвърлей земя в Юга на Южна Америка, четири хиляди километра хълмове, долини, езера и море. Така я описва Неруда в пламенната си поезия:

От нощ и сняг и пясък е снагата
на тъничката ми родина,
безкрайна тишина по дългата й линия,
и пяната, избълвана от морската вълна,
и на целувки антрацитени безброй загадката.

Тази стройна територия е като остров, отделен от оста налата част на континента от пустинята Атакама на север, най-сухата на света, както твърдят обитателите й, макар че сигурно не е вярно, защото през пролетта част от тези лунни отломъци се покриват с килим от цветя, подобно на чудна картина на Моне; на изток – от веригата на Андите – величествен масив от скали и вечни снегове; на запад – от стръмните брегове на Тихия океан; на юг – от самотната Антарктида. Тази страна с вълнуващ релеф и разнообразен климат, осеяна със своенравни препятствия и разтърсвана от въздишките на стотици вулкани, която съществува като геологическо чудо между висините на планинските хребети и морските дълбини, е обединена от край до край от твърдоглавото национално чувство на своите жители. Ние, чилийците, продължаваме да сме свързани със земята, както преди, когато сме били селяни. По-голямата част от нас мечтаят да притежават парче земя, дори само за да насадят шепа раздърпани марули. „Ел Меркурио“ – най-значимият ежедневник – публикува седмична земеделска притурка, която обикновено информира населението относно поредния незначителен паразит, появил се по картофите, или за млечната продукцията, добиваща се с определен фураж. Читателите, които живеят сред асфалт и цимент, го четат жадно, дори никога да не са виждали жива крава. В общи линии може да се каже, че четири много различни климата съществуват по продължението на моето издължено Чили. Страната е разделена на провинции с красиви имена, към които военните, вероятно срещнали известно затруднение да ги запомнят, добавиха по едно число. Отказвам да ги използвам, защото не може нация на поети да притежава карта, покрита с числа като в аритметическо умопомрачение. Да поговорим за четирите основни области, като започнем с големия север, негостоприемен и суров, с високи планини като стражи, който заема една четвърт от територията и крие в недрата си неизчерпаемо съкровище от руди.

Ходила съм на север в детството си и не съм го забравила, въпреки изминалия оттогава половин век. По-късно в живота ми се случи да прекося неколкократно пустинята Атакама и макар преживяването винаги да е изключително, най-силните ми спомени са от първия път. В паметта ми Антофагаста, което на езика кечуа означава „селото на големия солник“, не е съвременният модерен град, а едновремешното бедно пристанище, с мирис на йод, пълно с рибарски лодки, чайки и пеликани. Антофагаста възникнала през ХІХ век като мираж в пустинята благодарение на добива на селитра, която била един от основните износни продукти на страната в продължение на няколко десетилетия. По-късно, след изобретяването на синтетичния нитрат, пристанището не изгубило значимостта си – сега изнася мед, но селитрените компании затвориха една след друга и пампата остана осеяна с призрачни селища. Тези две думи – „призрачно селище“ – взривиха въображението ми при онова пътуване.

Спомням си как семейството ми и аз, натоварени с денкове, се качихме на един влак, който се движеше като костенурка през безпощадната пустиня Атакама към Боливия. Слънце, нажежени камъни, километри и километри на призрачна самота, от време на време някое изоставено гробище, някакви полусрутени постройки от кирпич или дърво. Беше така горещо и сухо, че дори мухите не оцеляваха. Жаждата беше неутолима; пиехме вода с галони, смучехме портокали и едвам се опазвахме от праха, който се промъкваше през всяка цепнатина. Устните ни се пукаха до кръв, ушите ни боляха, бяхме обезводнени. Нощем студът режеше като стъкло, а луната осветяваше пейзажа със синкаво сияние. Много години след това посетих Чукикамата – най-голямата открита медна мина в света, огромен амфитеатър, в който хиляди мъже със землист цвят подобно на мравки извличат рудата от скалите. Влакът се изкачи до четири хиляди метра височина и температурата падна толкова, че водата се заледяваше в чашите. Минахме през солника Уюни – бяло море, в което царува мъртвешка тишина и птици не прелитат – и през други солници, в които видяхме изящни фламинги. Приличаха на цветни петна сред кристалите с вид на скъпоценни камъни, образувани в солта.

Така нареченият малък север, който някои не смятат за отделен район в истинския смисъл на думата, разделя сухия север от плодородната централна зона. Там се намира долината Елки, един от духовните центрове на земята, който, според някои твърдения, е магически. Тайнствените сили на Елки привличат поклонници, идващи да влязат във връзка с космическата енергия на вселената и мнозина остават да живеят в езотерически общества. Медитация, източни религии, най-различни гурута – всичко има в Елки; тя е като кътче от Калифорния. Там също се прави нашенското писко – алкохолна напитка от мускатово грозде, прозирна, благонравна и тежка като ангелската сила, която излъчва тази земя. То е суровината на писко сауер, нашата сладка и измамна национална u1085 напитка, която вдъхва доверие, но на втората чашка така удря, че е способна да замае и най-големия смелчага. Името на тази напитка сме узурпирали най-безцеремонно от град Писко в Перу. След като всяко газирано вино се нарича шампанско, макар истинско да е само онова от Шампан във Франция, предполагам, че и нашето писко може да си присвои чуждо име. В малкия севере построена Ла Силя, една от най-значимите астрономически обсерватории в света, защото въздухът е толкова чист, че няма звезда – нито изгаснала, нито на път да се роди, – която да избяга от окото на гигантския телескоп. Във връзка с това един човек, който е работил три десетилетия там, ми разказа, че най-изтъкнатите астрономи в света чакат в продължение на години да им дойде редът, за да изследват вселената. Казах му, че трябва да е прекрасно да работиш с учени, чиито очи винаги са вперени в безкрая и живеят откъснати от земните неволи; но той ми отвърна, че било точното обратното: астрономите били толкова дребни душици, колкото и поетите. Карали се за мармалада на закуска. Човешката природа е изумителна.

Централната долина е най-процъфтяващата част на страната, земя на грозде и ябълки, в която е струпана промишлеността и една трета от населението, живеещо в столицата. Сантяго е основан на това място от Педро де Валдивия през 1541 година, защото след месеци на скитане през сухите земи на север, му се сторило, че е стигнал Райската градина. В Чили всичко е съсредоточено в столицата, въпреки усилията на различни правителства, които в продължение на половин век се опитваха да дадат власт на провинциите. Сякаш това, което не се случва в Сантяго, няма значение, макар животът в останалата част на страната да е хиляди пъти по-приятен и спокоен.

Сподели в:
Публикувай мнение за книгата
Мнения на читатели
Очаква ли се допечатка?
Завиждам си сама, че ми предстои поредното удоволствие от срещата с Исабел Алиенде!!!

Оценка: +1

Очаквах тази книга. И всички останали, неиздавани, от Исабел Алиенде.
Печатно издание
Печатно издание
ISBN
978-954-529-614-7
изчерпана
Цена
12.00 лв.

Доставка - куриери "Спиди"
Безплатна за поръчки над 80 лв.
Отстъпка
Доставка
Издателство "Колибри"
1990-2023 © Всички права запазени