Ако пътник в зимна нощ
22.25 лв. 25.00 лв. (-11%)
Една любов на Суан
17.80 лв. 20.00 лв. (-11%)
Първа любов и други повести
19.58 лв. 22.00 лв. (-11%)
Емигрантски роман от 1934 г., чието авторство е установено след повече от 60 години, едва в края на ХХ век. Дотогава упорито се смята, че „Роман с кокаин“ е написан от Набоков и М. Агеев е един от многото му псевдоними. Действително сюжетът, образите, стилът, езикът го родеят с Набоковите шедьоври, но философията на романа и емоционалното напрежение го доближават до гения на Достоевски.
Махало с амплитуда от благородството на духа до яростта на звяра - това е човешкият живот според Вадим Маслеников, главният герой, но в своя живот дори той самият не открива нищо благородно. Презира майка си и се срамува от нейната старост и бедност; заразява със срамна болест нежната Зиночка; цинично прахосва жалките спестявания на старата бавачка за възлюбената си Соня, пред която дори не успява да се докаже като любовник; пристрастява се към кокаина и в халюцинации и наяве два пъти изживява ужасната смърт на майка си. А накрая, когато има последен шанс да бъде спасен, го предава единственият човек, на когото някога е помогнал с безкористна и чиста всеотдайност.
Марк (Марко) Леви (1898-1973) е възпитаник на московската частна гимназия на Франц Крейман, следва право, работи в транспортно-мобилизационния отдел на Висшия съвет за народно стопанство през годините на гражданската война в Русия, става преводач в скандално известното външнотърговско дружество АРКОС, структура на ГПУ (държавна сигурност), около 1924-та заминава за Германия, работи в немски концерн, взима парагвайско поданство, оттам се мести в Турция, където преподава чужди езици, пише „Повест с кокаин“, каквото е първоначалното заглавие на романа, и от Истанбул изпраща ръкописа си в парижко емигрантско издателство. През 1942 г. е депортиран от Турция в СССР, очевидно с възстановено съветско гражданство, по подозрение за участие в подготвяно покушение срещу германския посланик Франц фон Папен. Живее до смъртта си в Ереван, преподава немски език в университета, веднъж годишно пътува до Москва, колекционира карти за игра и снима любителски филми. А може би е приключил земния си път още през 1936-а в Истанбул?
М. АГЕЕВ
РОМАН С КОКАИН
Веднъж в началото на октомври, аз, Вадим Маслеников (тогава почти на шестнайсет години), като тръгнах рано сутринта за училище, забравих приготвения и оставен от майка ми в трапезарията още снощи плик с парите, които трябваше да внеса за първото полугодие. Спомних си за него чак в трамвая, когато от ускоряващото се движение райето на акациите и решетките на булевардната ограда се сля в общ порой и окачената на раменете ми тежест все по-силно започна да притиска гърба ми към никелираната тръба. Забравеният плик обаче никак не ме разтревожи. Можех да внеса парите и утре, а вкъщи нямаше кой да ги открадне: освен майка ми у нас живееше като прислужничка старата ми бавачка Степанида, която бе прекарала в дома ни над двайсет години и единствената й слабост, да не кажа дори страст, бяха неспирните й звънливи като люпене на слънчогледови семки шушукания, с които поради липса на събеседници тя влизаше в безкрайни разговори и дори заяждания със самата себе си и от време на време се прекъсваше с шумни възклицания от рода на "е, не!" или "я стига!", или "ще ти се!" В гимназията пък съвсем забравих за плика. Този ден като почти никога не бях си научил, наложи се да наваксвам отчасти през междучасията, а отчасти дори и в час, и това трескаво състояние на напрегната съсредоточеност, в което бързо се запомня всичко (но и със същата бързина на другия ден се забравя), допринесе допълнително от ума ми да отпадне всичко ненужно. И когато започна голямото междучасие, през което поради сухото и слънчево време, макар и студено, ни пускаха в двора, и на долната площадка на стълбите видях майка си, чак тогава се сетих за плика и че сигурно тя се е притеснила и го е донесла в училище. Майка ми беше застанала отстрани с проскубаното си кожено палтенце, със смешния си капишон, изпод който виснеха побелелите й коси (беше вече на петдесет и седем години по онова време), и с очевидно вълнение, което някак още повече подчертаваше жалката й външност, безпомощно се взираше в пробягващото покрай нея ученическо гъмжило, а някои от гимназистите се озъртаха към нея със смях и нещо си подмятаха. Като я наближих, понечих набързо да я подмина, но тя ме видя, веднага грейна в добросърдечна, но не весела усмивка, и ме повика - и аз, макар да изпитах ужасен срам от момчетата, се спрях пред нея.
- Вадичка, моето момче – със старчески приглушен глас подхвана тя, протегнала плика, и с възжълтата си ръчица докосна копчетата на шинела ми, - забрави парите, моето момче, викам си, как ли ще се смутиш, затова ти ги донесох.
И като го каза, ме погледна като жалка просякиня, но от ярост за причиненото ми опозоряване аз с омерзение й пошепнах, че не ми се слушат блудкави сантименталности и като се е втурнала да ми носи парите, да върви самата тя да ги внесе. Майка ми стоеше покорно и ме изслуша мълчаливо, свела виновно и скръбно старите си нежни очи – а аз прелетях надолу по опустялото вече стълбище, отворих тежката врата, която шумно всмука въздух, и се озърнах да я погледна, но не от някакво чувство на жал към нея, а само от страх да не вземе точно тук да се разреве по най-неуместен начин. Майка ми беше останала като истукан на горната площадка и печално склонила уродливата си глава, гледаше подир мен. Забеляза, че я погледнах, и ми махна с ръката с плика, все едно сме на гарата, и този жест, толкова младежки и бодър, само още повече издаде колко е стара, дрипава и жалка.
В двора ме заобиколиха неколцина от другарите ми и единият ме попита какво е това плашило в женски вид, с което току-що говорих – и аз с весел кикот отговорих, че е гувернантката, изпаднала в мизерия, че е дошла с препоръчителните си писма, и който иска, ще го запозная, може да пофлиртува с нея. Като издърдорих всичко това, не толкова от своите думи, колкото от последвалия бурен смях, който бяха предизвикали, усетих, че това беше прекалено дори за моята уста и не биваше да го казвам. И когато, след като плати, майка ми излезе и си тръгна по асфалтираната алея към портала, без да поглежда никого, прегърбена, сякаш да стане още по-незабележима, потропвайки възможно най-бързо с разкривените си токчета – аз почувствах как болезнено се свива сърцето ми за нея.
Тази болка, която така ме жестоко ме парна в първия момент, премина доста скоро, и то така, че ясно усетих как оттичането й и съответно пълното ми възстановяване се случи сякаш на два етапа: когато се прибрах от гимназията, влязох в антрето и минах по тесния коридор на бедното ни жилище, изпълнен с кухненски миризми, за да вляза в стаята си, тази болка, макар вече да не ме болеше, все още някак ми напомняше как ме бе заболяло преди малко повече от час; и после, когато отидох в трапезарията, седнах на масата и срещу мене седна майка ми и наля супа в чиниите, не само не усещах вече болката, а дори не си представях, че някога съм я усещал.
М. АГЕЕВ
РОМАН С КОКАИН
Веднъж в началото на октомври, аз, Вадим Маслеников (тогава почти на шестнайсет години), като тръгнах рано сутринта за училище, забравих приготвения и оставен от майка ми в трапезарията още снощи плик с парите, които трябваше да внеса за първото полугодие. Спомних си за него чак в трамвая, когато от ускоряващото се движение райето на акациите и решетките на булевардната ограда се сля в общ порой и окачената на раменете ми тежест все по-силно започна да притиска гърба ми към никелираната тръба. Забравеният плик обаче никак не ме разтревожи. Можех да внеса парите и утре, а вкъщи нямаше кой да ги открадне: освен майка ми у нас живееше като прислужничка старата ми бавачка Степанида, която бе прекарала в дома ни над двайсет години и единствената й слабост, да не кажа дори страст, бяха неспирните й звънливи като люпене на слънчогледови семки шушукания, с които поради липса на събеседници тя влизаше в безкрайни разговори и дори заяждания със самата себе си и от време на време се прекъсваше с шумни възклицания от рода на "е, не!" или "я стига!", или "ще ти се!" В гимназията пък съвсем забравих за плика. Този ден като почти никога не бях си научил, наложи се да наваксвам отчасти през междучасията, а отчасти дори и в час, и това трескаво състояние на напрегната съсредоточеност, в което бързо се запомня всичко (но и със същата бързина на другия ден се забравя), допринесе допълнително от ума ми да отпадне всичко ненужно. И когато започна голямото междучасие, през което поради сухото и слънчево време, макар и студено, ни пускаха в двора, и на долната площадка на стълбите видях майка си, чак тогава се сетих за плика и че сигурно тя се е притеснила и го е донесла в училище. Майка ми беше застанала отстрани с проскубаното си кожено палтенце, със смешния си капишон, изпод който виснеха побелелите й коси (беше вече на петдесет и седем години по онова време), и с очевидно вълнение, което някак още повече подчертаваше жалката й външност, безпомощно се взираше в пробягващото покрай нея ученическо гъмжило, а някои от гимназистите се озъртаха към нея със смях и нещо си подмятаха. Като я наближих, понечих набързо да я подмина, но тя ме видя, веднага грейна в добросърдечна, но не весела усмивка, и ме повика - и аз, макар да изпитах ужасен срам от момчетата, се спрях пред нея.
- Вадичка, моето момче – със старчески приглушен глас подхвана тя, протегнала плика, и с възжълтата си ръчица докосна копчетата на шинела ми, - забрави парите, моето момче, викам си, как ли ще се смутиш, затова ти ги донесох.
И като го каза, ме погледна като жалка просякиня, но от ярост за причиненото ми опозоряване аз с омерзение й пошепнах, че не ми се слушат блудкави сантименталности и като се е втурнала да ми носи парите, да върви самата тя да ги внесе. Майка ми стоеше покорно и ме изслуша мълчаливо, свела виновно и скръбно старите си нежни очи – а аз прелетях надолу по опустялото вече стълбище, отворих тежката врата, която шумно всмука въздух, и се озърнах да я погледна, но не от някакво чувство на жал към нея, а само от страх да не вземе точно тук да се разреве по най-неуместен начин. Майка ми беше останала като истукан на горната площадка и печално склонила уродливата си глава, гледаше подир мен. Забеляза, че я погледнах, и ми махна с ръката с плика, все едно сме на гарата, и този жест, толкова младежки и бодър, само още повече издаде колко е стара, дрипава и жалка.
В двора ме заобиколиха неколцина от другарите ми и единият ме попита какво е това плашило в женски вид, с което току-що говорих – и аз с весел кикот отговорих, че е гувернантката, изпаднала в мизерия, че е дошла с препоръчителните си писма, и който иска, ще го запозная, може да пофлиртува с нея. Като издърдорих всичко това, не толкова от своите думи, колкото от последвалия бурен смях, който бяха предизвикали, усетих, че това беше прекалено дори за моята уста и не биваше да го казвам. И когато, след като плати, майка ми излезе и си тръгна по асфалтираната алея към портала, без да поглежда никого, прегърбена, сякаш да стане още по-незабележима, потропвайки възможно най-бързо с разкривените си токчета – аз почувствах как болезнено се свива сърцето ми за нея.
Тази болка, която така ме жестоко ме парна в първия момент, премина доста скоро, и то така, че ясно усетих как оттичането й и съответно пълното ми възстановяване се случи сякаш на два етапа: когато се прибрах от гимназията, влязох в антрето и минах по тесния коридор на бедното ни жилище, изпълнен с кухненски миризми, за да вляза в стаята си, тази болка, макар вече да не ме болеше, все още някак ми напомняше как ме бе заболяло преди малко повече от час; и после, когато отидох в трапезарията, седнах на масата и срещу мене седна майка ми и наля супа в чиниите, не само не усещах вече болката, а дори не си представях, че някога съм я усещал.
* Сайтът www.colibri.bg е оптимизиран за всякакви
утройства и предлага лесно и достъпно информация
на компютър, лaптоп, таблет или смартфон. 
