Заличено момче
3.00 лв. 5.00 лв. (-40%)
Зимно пътуване
4.40 лв. 11.00 лв. (-60%)
Невинност
19.00 лв. 19.00 лв. (-0%)
„Прибраха ме рано сутринта на 15 август 1996 година.“- Рубанов ни праща зад решетките още с първото изречение. За да ни преведе през изпитанието, наречено „лишаване от свобода“. Заедно с автора ще узнаем може ли човек да остане свободен в затвора, може ли да устои на система, измислена, за да го смачка, какво прави приятен живота на топло и непоносим живота извън него. Преди ареста за пране на пари и измами героят - млад банкер, е имал всичко, след 3-годишен престой в следствените изолатори „Лефортово“ и „Матроска тишина“ излиза съвсем друг човек, беден като просяк.
„В нашата богоизбрана страна всеки десети мъж е бил в затвора, е в затвора или се готви да влезе в затвора“ – казва Андрей Рубанов за първите 15 години на руския капитализъм. Книгата му се смята за едно от големите литературни открития през последните години, влиза в шортлистата на литературната награда „Национален бестселър“ и правата за екранизацията ѝ са откупени от една от водещите кинопродуцентски компании.
В голяма степен тя е автобиографична – авторът е бил строителен работник, журналист, работил е в банки и е играл на фондовата борса.
АНДРЕЙ РУБАНОВ
ДА РАСНЕШ НА ТОПЛО
Прибраха ме рано сутринта на 15 август 1996 година. В Москва.
Бяха двама. Приближиха се, поискаха ми документите, учтиво ме дръпнаха към колата. Бързо и коректно, с портиерски жестове ми отвориха вратата, но оттам нататък ме набутаха вътре без церемонии.
Първият, който миришеше на лук и партенки, бързо се намести зад волана, обърна се към мен и лъсна зъб от евтино злато:
– Казвай сега къде е район Лефортово в тая вашата Москва. Че не сме оттука.
Смаях се. Какъв номер. Един вид току-що заловеният престъпник трябва лично да упъти копоите за пътя до затвора? А и защо направо в затвора? Не трябва ли първо да са доказателствата?
Столицата на Империята не е град като другите. Тук няма моментално да се струпа тълпа от любопитни. Гражданите бързаха по своите си задачи и извръщаха погледи. Само един, по-младичък, забави крачка и приведе глава, за да надзърне през прозореца на автомобила към пребледнялата физиономия на арестувания човек. Но една длан плесна отвътре стъклото:
– Върви си по пътя!
Любопитният младеж се стресна и забърза нататък, подръпвайки в движение сакото си. Моето сако струваше, кажи го, четиринайсет пъти по-скъпо.
– На светофара свивате надясно – отвърнах навъсен – и после все направо покрай реката...
Така жертвата упъти палача за посоката към дръвника. Само страхът ми попречи да се насладя на абсурдността на момента. Все пак за първи път в живота ме прибираха. И сега пътувах минимум към много сериозен разпит. А максимум – от свободата към несвободата.
От света на японските компютри, кубинските пури, френските коняци, португалските вина, швейцарските суперчасовници, златните бутонели, шумолящите климатици, лъскавите реклами, двестадоларовите парфюми, ленените панталони, куфарчетата от крокодилска кожа, копринените ризи, светските списания, бронираните стъкла, лъскавите лимузини, седемцифрените банкови сметки пътувах право към дажбите клисав хляб и буламачите.
Впрочем това, че ме пипнаха, изобщо не означаваше, че ще пипнат и парите ми.
Бяха ме търсили два месеца. По подозрение за присвояване на милион щатски долара от държавната хазна. И ето че ме сгащиха.
Не бях крал този милион. Не обичам да крада, пък и не умея. Затова не губех смелост. Минаха ония времена, когато прибираха невинни зад решетките. Отдавна минаха, господа! Мъкнеха ме към Лефортовския затвор, а наоколо бучеше и бълбукаше нервното и горещо лято на деветдесет и шеста година. Преди броени седмици страната беше преизбрала за втори мандат първия си президент. С което направи избор в името на демокрацията. А в демократичните държави, доколкото ми беше известно, единствено съдът може да отнеме някому свободата.
Случихме на ясно и много топло утро. Дълго пътувахме из пробуждащия се град, който постепенно се напичаше, през трепкащия въздух, през жълтата слънчева светлина, пронизваща косо прашните корони на крайпътните дървета. Колата, затънала в разноцветното автостадо, се движеше бавно; седях на задната седалка сам и спокойно можех да скоча в движение; да се опитам да избягам, да се стопя в малките улички и дворчета; но откъде накъде? Нищо не съм сторил! Ще им обясня всичко и още до обяд ще се върна в своя кабинет, където на блещукащите екрани се появяват и чезнат, движат се, леят се и се множат парите.
По пътя се държах грубо, нарочно. Говореха ми на “ти” и аз моментално ги срязах. Ченгетата се вбесиха и млъкнаха за известно време.
Колата дълго се въртя из улиците. Накрая хлътна в някакъв двор и закова пред масивна сграда без надписи.
– Май че е тук...
Единият тутакси се обърна към мен и силно стисна носа ми със свити пръсти. И ръката му, и моите ноздри бяха влажни от потта, така че жестоката хватка успя само наполовина: дръпнах се рязко и се освободих от захвата, но внезапната болка и унижението ме докараха до сълзи.
– Като влезем сега там – чух го да казва, – ще видим кой на кого ще говори на “вие”.
Зад масивните порти се разкри просторно преддверие. Замрежена с метална решетка амбразура в стената. Иззад решетката любопитно ме изгледа бледолик служител със сива фуражка.
– Към стената! – разпореди делово оня, който бе извършил покушението срещу носа ми. – С лице към стената! По-живо! – ухили се на бледия дежурен и кимна към мен: – Я виж какъв Рокфелер пипнахме!
Очевидно ставаше дума за костюма ми. И панталонът, и сакото изглеждаха доста скъпи, пък си и бяха.
Поведоха ме из сложно преплетени коридори. Набутаха ме в една стая – голяма, но извънредно задушна. Насядалите по столове и маси няколко намръщени мъже с навити ръкави интензивно пушеха. Всички бяха по-възрастни от мен и доста по-едри. Почувствах се дискомфортно.
Отекна хор от прегракнали гласове:
– Охо! Сгащихте го, а?
– А ти как мислиш? Всякакви сме хващали, та тоя ли? – и пак към мен: – С лице към стената!
– Абе даже не сме го претърсили – угрижено рече другият от двамата, които ме бяха задържали. – Ами ако носи оръжие?
– Вярно бе! До стената! Разкрачи се! – това пак беше по мой адрес.
Застанах, както ми бяха наредили. Разкрачен.
Стената хич не ми хареса. Гола, неравно измазана, боядисана с блажна зелена боя, тя изглеждаше позорно, почти неприлично. Стена, заслужаваща песен на “Пинк Флойд”...
Опитни пръсти чевръсто измъкнаха от джобовете ми три мобилни телефона, паспорт, бележник, тежка връзка ключове и около половин кило пари в различни валути. Запратиха парите на най-близкото бюро с искрено равнодушие. Но бележникът ми предизвика голям професионален интерес. Без да спират да се стимулират с нико-тин, ченгетата набързо прелистиха ценното веществено доказателство, предавайки си го от ръка на ръка, а после го отнесоха нанякъде – явно за по-детайлен анализ на координатите на моите приятели, познати, сътрудници, роднини, делови партньори, клиенти и всякакви други мъже и жени, въвлечени в орбитата на моя безгрижен живот.
– Седни на стола!
Вратата се отвори и вътре забързано нахълтаха още двама, след тях трети. Явно бяха дотърчали да се полюбуват на заловения престъпник.
– Най-сетне! Нямаш представа, Андрюха, какво тичане беше, докато те хванем!
Мълчах.
– Какво си се разпищолил? – креснаха в лицето ми. – Да не си си в офиса?! Седни насам! Към светлината!
Успях по някакъв начин да се абстрахирам и видях тези хора като някакви забавни чудовища. Те се мъчеха да изглеждат страшни. Дрънчаха с белезниците и изжулените си пистолети “Макаров”. Трополяха насам-натам из кабинета, разперили лакти, сякаш под мишниците им висеше по някой допълнителен комплект мъжки атрибути. По едни отляво и отдясно. Така се движат “старите кучета” в казармата. Или каубоите в класическите уестърни.
Уважавах тоя простичък и честен нерв на тяхната работа, наистина. За тях бях говно, пале, младок, безсрамно и лъжливо копеле. Лош човек. Любител на лесните пари, мерцедесите и достъпните момичета. Държавата не плащаше на своите слуги и те изпитваха класова омраза младоците новобогаташи.
– С тоя всичко е ясно – обсъждаха помежду си, сочейки ме с пръст. – Тоя е вътре, и то задълго. Само така!
Тоест, плашеха ме със затвор. А аз отдавна се бях приготвил за там. И сега изпитвах не страх, а някаква странна смесица от възторг и ужас.
АНДРЕЙ РУБАНОВ
ДА РАСНЕШ НА ТОПЛО
Прибраха ме рано сутринта на 15 август 1996 година. В Москва.
Бяха двама. Приближиха се, поискаха ми документите, учтиво ме дръпнаха към колата. Бързо и коректно, с портиерски жестове ми отвориха вратата, но оттам нататък ме набутаха вътре без церемонии.
Първият, който миришеше на лук и партенки, бързо се намести зад волана, обърна се към мен и лъсна зъб от евтино злато:
– Казвай сега къде е район Лефортово в тая вашата Москва. Че не сме оттука.
Смаях се. Какъв номер. Един вид току-що заловеният престъпник трябва лично да упъти копоите за пътя до затвора? А и защо направо в затвора? Не трябва ли първо да са доказателствата?
Столицата на Империята не е град като другите. Тук няма моментално да се струпа тълпа от любопитни. Гражданите бързаха по своите си задачи и извръщаха погледи. Само един, по-младичък, забави крачка и приведе глава, за да надзърне през прозореца на автомобила към пребледнялата физиономия на арестувания човек. Но една длан плесна отвътре стъклото:
– Върви си по пътя!
Любопитният младеж се стресна и забърза нататък, подръпвайки в движение сакото си. Моето сако струваше, кажи го, четиринайсет пъти по-скъпо.
– На светофара свивате надясно – отвърнах навъсен – и после все направо покрай реката...
Така жертвата упъти палача за посоката към дръвника. Само страхът ми попречи да се насладя на абсурдността на момента. Все пак за първи път в живота ме прибираха. И сега пътувах минимум към много сериозен разпит. А максимум – от свободата към несвободата.
От света на японските компютри, кубинските пури, френските коняци, португалските вина, швейцарските суперчасовници, златните бутонели, шумолящите климатици, лъскавите реклами, двестадоларовите парфюми, ленените панталони, куфарчетата от крокодилска кожа, копринените ризи, светските списания, бронираните стъкла, лъскавите лимузини, седемцифрените банкови сметки пътувах право към дажбите клисав хляб и буламачите.
Впрочем това, че ме пипнаха, изобщо не означаваше, че ще пипнат и парите ми.
Бяха ме търсили два месеца. По подозрение за присвояване на милион щатски долара от държавната хазна. И ето че ме сгащиха.
Не бях крал този милион. Не обичам да крада, пък и не умея. Затова не губех смелост. Минаха ония времена, когато прибираха невинни зад решетките. Отдавна минаха, господа! Мъкнеха ме към Лефортовския затвор, а наоколо бучеше и бълбукаше нервното и горещо лято на деветдесет и шеста година. Преди броени седмици страната беше преизбрала за втори мандат първия си президент. С което направи избор в името на демокрацията. А в демократичните държави, доколкото ми беше известно, единствено съдът може да отнеме някому свободата.
Случихме на ясно и много топло утро. Дълго пътувахме из пробуждащия се град, който постепенно се напичаше, през трепкащия въздух, през жълтата слънчева светлина, пронизваща косо прашните корони на крайпътните дървета. Колата, затънала в разноцветното автостадо, се движеше бавно; седях на задната седалка сам и спокойно можех да скоча в движение; да се опитам да избягам, да се стопя в малките улички и дворчета; но откъде накъде? Нищо не съм сторил! Ще им обясня всичко и още до обяд ще се върна в своя кабинет, където на блещукащите екрани се появяват и чезнат, движат се, леят се и се множат парите.
По пътя се държах грубо, нарочно. Говореха ми на “ти” и аз моментално ги срязах. Ченгетата се вбесиха и млъкнаха за известно време.
Колата дълго се въртя из улиците. Накрая хлътна в някакъв двор и закова пред масивна сграда без надписи.
– Май че е тук...
Единият тутакси се обърна към мен и силно стисна носа ми със свити пръсти. И ръката му, и моите ноздри бяха влажни от потта, така че жестоката хватка успя само наполовина: дръпнах се рязко и се освободих от захвата, но внезапната болка и унижението ме докараха до сълзи.
– Като влезем сега там – чух го да казва, – ще видим кой на кого ще говори на “вие”.
Зад масивните порти се разкри просторно преддверие. Замрежена с метална решетка амбразура в стената. Иззад решетката любопитно ме изгледа бледолик служител със сива фуражка.
– Към стената! – разпореди делово оня, който бе извършил покушението срещу носа ми. – С лице към стената! По-живо! – ухили се на бледия дежурен и кимна към мен: – Я виж какъв Рокфелер пипнахме!
Очевидно ставаше дума за костюма ми. И панталонът, и сакото изглеждаха доста скъпи, пък си и бяха.
Поведоха ме из сложно преплетени коридори. Набутаха ме в една стая – голяма, но извънредно задушна. Насядалите по столове и маси няколко намръщени мъже с навити ръкави интензивно пушеха. Всички бяха по-възрастни от мен и доста по-едри. Почувствах се дискомфортно.
Отекна хор от прегракнали гласове:
– Охо! Сгащихте го, а?
– А ти как мислиш? Всякакви сме хващали, та тоя ли? – и пак към мен: – С лице към стената!
– Абе даже не сме го претърсили – угрижено рече другият от двамата, които ме бяха задържали. – Ами ако носи оръжие?
– Вярно бе! До стената! Разкрачи се! – това пак беше по мой адрес.
Застанах, както ми бяха наредили. Разкрачен.
Стената хич не ми хареса. Гола, неравно измазана, боядисана с блажна зелена боя, тя изглеждаше позорно, почти неприлично. Стена, заслужаваща песен на “Пинк Флойд”...
Опитни пръсти чевръсто измъкнаха от джобовете ми три мобилни телефона, паспорт, бележник, тежка връзка ключове и около половин кило пари в различни валути. Запратиха парите на най-близкото бюро с искрено равнодушие. Но бележникът ми предизвика голям професионален интерес. Без да спират да се стимулират с нико-тин, ченгетата набързо прелистиха ценното веществено доказателство, предавайки си го от ръка на ръка, а после го отнесоха нанякъде – явно за по-детайлен анализ на координатите на моите приятели, познати, сътрудници, роднини, делови партньори, клиенти и всякакви други мъже и жени, въвлечени в орбитата на моя безгрижен живот.
– Седни на стола!
Вратата се отвори и вътре забързано нахълтаха още двама, след тях трети. Явно бяха дотърчали да се полюбуват на заловения престъпник.
– Най-сетне! Нямаш представа, Андрюха, какво тичане беше, докато те хванем!
Мълчах.
– Какво си се разпищолил? – креснаха в лицето ми. – Да не си си в офиса?! Седни насам! Към светлината!
Успях по някакъв начин да се абстрахирам и видях тези хора като някакви забавни чудовища. Те се мъчеха да изглеждат страшни. Дрънчаха с белезниците и изжулените си пистолети “Макаров”. Трополяха насам-натам из кабинета, разперили лакти, сякаш под мишниците им висеше по някой допълнителен комплект мъжки атрибути. По едни отляво и отдясно. Така се движат “старите кучета” в казармата. Или каубоите в класическите уестърни.
Уважавах тоя простичък и честен нерв на тяхната работа, наистина. За тях бях говно, пале, младок, безсрамно и лъжливо копеле. Лош човек. Любител на лесните пари, мерцедесите и достъпните момичета. Държавата не плащаше на своите слуги и те изпитваха класова омраза младоците новобогаташи.
– С тоя всичко е ясно – обсъждаха помежду си, сочейки ме с пръст. – Тоя е вътре, и то задълго. Само така!
Тоест, плашеха ме със затвор. А аз отдавна се бях приготвил за там. И сега изпитвах не страх, а някаква странна смесица от възторг и ужас.