Демиан

ХЕРМАН ХЕСЕ
ДЕМИАН

Започвам моята история с преживяване от времето, когато бях на десет години и ходех в гимназията на нашето градче.
И много спомени ме облъхват и ме вълнуват съкровено, с болка и приятна тръпка; тъмни улички, светли домове и кули, биене на часовник и човешки лица, стаи, пълни с уют и сгряващо удобство, стаи, пълни с тайни и дълбок призрачен страх. Ухаеше на топла теснота, на питомни зайчета и слугини, на домашни лечебни средства и на сушени плодове. Там два свята тичаха един през друг, денят и нощта идваха от два полюса.
Единият свят беше бащината къща, но той дори бе по-тесен, всъщност обхващаше само моите родители. Този свят в по-голямата си част ми бе добре познат, той се наричаше майка и баща, наричаше се любов и строгост, образец и училище. Присъщи му бяха мекият блясък, яснотата и чистотата, той беше гнездо на приветливи слова, измити ръце, чисти дрехи, добри нрави. Тук сутрин се пееше хорал, празнуваше се Коледа. В този свят имаше прави линии и пътища, които водеха към бъдещето, имаше дълг и вина, утежнена съвест и изповед, опрощение и добри намерения, любов и почит, библейски изрази и мъдрост. Човек трябваше да се придържа към бащиния свят, за да бъде животът му ясен и чист, красив и подреден.
Вторият свят обаче започваше посред нашата собствена къща и беше съвсем различен, миришеше на друго, говореше друго, обещаваше и изискваше друго. В този втори свят имаше слугини и занаятчийски калфи, истории за призраци и скандални слухове, оттам идеше пъстър прилив на ужасни, примамващи, страховити, загадъчни неща, работи, като кланица и затвор, пияници и джавкащи жени, отелващи се крави, паднали коне, разкази за кражби с взлом, за убий­ства и самоубийства. Всички тези красиви и жестоки, диви и страховити неща съществуваха наоколо, в най-близката уличка, в най-близката къща, навред обикаляха полицейски служители и странници. Пияни биеха жените си, привечер кълба млади момичета се изтъркулваха от фабриките, стари жени можеха да омагьосват и да разболяват, разбойници живееха в гората, подпалвачи биваха залавяни от горски надзиратели, навред набъбваше и миришеше този разновиден, буен свят, навред, само не в нашите стаи, където бяха мама и татко. И това беше много добре. Беше чудесно, че тук, у нас, цареше мир, ред и спокойствие, дълг и чиста съвест, опрощение и любов и чудесно, че съществуваше и всичко останало, другото, всичко гръмко и крещящо, жадно и насилническо, от което все пак с един скок човек можеше да избяга при майка си.
А най-странното бе как тия два свята граничеха, колко близко един до друг бяха! Например нашата слугиня Лина, когато вечер, по време на молитвата във всекидневната, седеше до вратата, положила измити ръце на добре изгладената престилка, и със своя ясен глас пееше песента, тогава тя принадлежеше напълно към майка ми и баща ми, към нас, към светлото и правилното. Веднага след това в кухнята или в бараката за дърва, където ми разказваше историята за човечето без глава, или когато в малкото магазинче на месаря се караше със съседските жени, Лина беше друга, принадлежеше към втория свят, беше окръжена от тайни. И така ставаше с всичко, най-често и с мен самия. Разбира се, принадлежах към светлия и правилния свят, бях дете на моите родители, но накъдето и да обърнех очи и уши, навред съществуваше и другото, живеех и във втория свят, макар той често да ми изглеждаше чужд и злокобен, макар там постоянно да ме обземаше чувството за неспокойна съвест и страх. Понякога дори с най-голямо удоволствие бих живял в забранения свят и често завръщането в светлото – колкото необходимо и колкото добро да би било – преживявах почти като завръщане в не толкова красивото, в по-скучното и по-пустото. Понякога пък мислех, че моята цел в живота е да бъда такъв, каквито бяха баща ми и майка ми, толкова светъл и чист, толкова самоуверен и придържащ се към реда; но дотогава предстоеше далечен път, дотогава трябваше да проседя години в училище, да уча, да издържам проверки и изпити, а пътят все водеше и край другия, край по-тъмния свят, пресичаше го и съвсем не беше невъзможно да останеш и да потънеш в него. Съществуваха истории за блудни синове, на които бе тръгнало точно така. Четях ги със страст. В тях винаги завръщането при бащата и доброто беше такова избавление, такава величавост; напълно схващах, че единствено това е правилното, доброто, желателното и въпреки всичко онази част от историята, която се разиграваше под знака на лошото и безпътното, бе за мен далеч по-привлекателна и ако смеех да кажа и да призная, всъщност понякога просто ми беше жал, че Блудният се разкайва и отново намира своя път. Това обаче не се изричаше, не се и мислеше. Ала то съществуваше някак като предусет и възможност, съвсем на дъното на чувството. Когато си представях дявола, въображението ми можеше да го нарисува много добре долу на улицата, открит или предрешен, на пазарния площад или в някаква кръчма, но никога у дома.