Как без крясъци и шамари да приучим детето на дисциплина

Джери Уайкоф, Барбара Юнел - „Как без крясъци и шамари да приучим детето на дисциплина“ 

Подобно на биковете-сувенири, които намираме по китайските магазини, много енергични деца в предучилищна възраст хвърлят играчки или самите себе си към най-близки цели, когато са разстроени, вбесени или неконтролируеми. Защо? Защото малките немирници не са способни да проявяват здрав разум, нито пък имат склонност да правят компромиси и за тях мятането на книги или играчки не е нищо по-различно от тупкане на топка. Укротете агресивното поведение на рожбата си, като първо й обясните, че удрянето, хапането, хвърлянето, тръшкането и дразненето са неприемливи. Тогава покажете (дори на едногодишното си дете) типа поведение, който искате да бъде следван – целувайте го, прегръщайте го, говорете му мило и т.н. Освен това му обяснете защо тези действия са неприемливи. Бъдете сигурни, че стриктно и неотлъчно налагате правилата, за да направлявате детето си по пътеката на подобаващото поведение. 

Забележка: Ако агресивното поведение на детето ви е неизменна част от ежедневната му игра и вреди на останалите деца, на приятелите, на семейството и на самите вас, без колебание потърсете професионална помощ, за да разберете каква би могла да бъде причината за това поведение. 

Предпазване от проблема 

Наблюдавайте отблизо играта на детето си

За не се приучи рожбата ви към агресивно поведение от връстниците си, наблюдавайте как общува с приятелите си и как всички деца в групата споделят и разпределят играчките си. Не позволявайте агресията да доведе до нараняване или вреда. Освен това се отнасяйте към непристойните прояви на децата на приятелите си така, сякаш го правите със собственото си дете. 

Не моделирайте агресивното поведение

Отнасяйте се с вашите вещи по начин, по който искате да се отнася и детето ви със своите. Например удрянето и хвърлянето на различни предмети, докато сте ядосани, му показва единствено как да изразява агресията си в момент на ярост. 

Обяснете защо хапането и удрянето са неприемливи

За да помогнете на детето си да проумее колко неприятно може да бъде агресивното поведение и за двете страни, му обяснете какво причиняват удрянето и хапането на жертвата. 

Разрешаване на проблема 

Как трябва да се постъпи 

Кажете на детето какво да прави, за да не удря

Дайте съвети на детето какво да прави, за да избегне ударите в момент на агресия, когато има срещу себе си свой разстроен връстник. Например кажете му да помоли за помощ или да каже: „Няма да играя повече“, или пък просто да напусне детската група. Карайте го да направи това поне пет пъти, за да свикне с думите и да се научи да ги използва. 

Оценявайте детето, когато виждате, че се справя

Оценявайте поведението и правете комплименти на детето си, когато то се справя – когато споделя, когато отстъпва, когато иска да помогне и т.н. Например кажете му: „Страхотно е, че споделяш с приятелчетата си, миличък. Гордея се с теб!“ Винаги бъдете специфични в похвалите си. Колкото повече го цените, толкова по-често ще бъдете свидетели на добро поведение. 

Порицавайте

Порицанията ще помогнат на детето да разбере защо не приемате конкретно поведение. Те означават още, че уважавате способността му да разбере причините за взискателността ви към него. Трите части на ефективното порицание за удряне например, включват да му кажете да спре („Спри да удряш!“); да му обясните защо не одобрявате постъпката му („Ударите нараняват хората!“); предлагане на приемлива алтернатива, за да спре („Когато си ядосан, просто напусни групата!“). Ако то продължава да бъде агресивно, повтаряйте порицанията си и прибегнете до метода „изнасяне“, за да засилите посланието си. 

Забравете инцидента, когато той приключи

Ако продължите да напомняте и натяквате на детето лошото му поведение, няма да постигнете нищо добро. Напротив, така само ще му напомняте как да бъде отново агресивно. 

Какво не трябва да се прави 

Не прибягвайте до агресия, за да спрете агресията

Удрянето на детето ви само ще го накара да посяга и на вас, и на другите в подобни ситуации. 

Не изпускайте парата в момент, когато и детето ви прави това

Да се ядосвате, когато и детето ви е ядосано, означава само да му покажете, че може да прибягва до агресия, за да взема надмощие над вас. 

Хапещият Майк

Майк Морган, на възраст година и десет месеца, доби печална известност като „Хапльото“, тъй като търпеше непрестанните безмилостни закачки на двамата си по-големи братя.

Госпожа Морган заплашваше най-малкото си дете, че ако не спре агресивното си поведение, много ще се ядоса. „Ако не спреш да хапеш хората, Майк, ще те напляскам!“ Но тя знаеше, че никога не би изпълнила заканата си.

Очевидно фактът, че братчетата на Майк, съответно на три и пет години, дразнеха Майк, не впечатляваше мама. Всъщност членовете на семейството често се шегуваха помежду си и тя смяташе, че не е нужно шегите на по-големите братя с Майк да бъдат приемани твърде сериозно. Съпругът й обаче не беше съгласен: „Помисли си как цялото това дразнене може да се отрази на Майк“ – каза й той един ден.

Въпреки че не искаше да приеме ситуацията по този начин, госпожа Морган си даде сметка, че никога не е разглеждала проблема от гледна точка на Майк – това, че той реагира на братята си с хапане, тъй като не е адекватен на вербалните им атаки. Тя започна да учи и трите си момчета, че хапането, хвърлянето на предмети, дразненето и удрянето не са приемливи и смяташе, че това е единственият начин да моделира поведението на по-големите си момчета и да научи Майки, че има и други начини, до които може да прибягва, за да получи внимание.

На следващия ден Майк започна да хапе братята си докато му се присмиваха и го наричаха с обидни думички. Госпожа Морган порица първо Майк: „Спри да хапеш, Майк! От хапането боли – захапват се ябълки, а не хора. Това наранява чувствата им.“

Но порицанието не спря вербалните и психическите атаки на по-големите момчета и госпожа Морган каза: „Съжалявам, но вие продължавате да се хапете и дразните. Изнасяне!“ Тогава и трите момчета бяха поставени на отделни столове, за да помислят върху случилото се, както и за начините за преодоляване на ситуацията.

И тъй като госпожа Морган беше последователна във възпитанието и оценяваше всяка положителна постъпка на децата си, момчетата й се научиха какво да очакват от ситуации, в които се бият или пък се държат приятелски един с друг. Майк започна да хапе по-малко, тъй като вече не трябваше да търпи дразненията на братята си, а по-големите момчета научиха, че дразненето наранява не по-малко от хапането. 

Срамежливото поведение

Представете си, че срещате съседката си в супермаркета, докато спокойно си пазарувате с тригодишния си син. Изведнъж той се затваря в себе си и отказва да отвърне на елементарния й поздрав „Здравей, Сам! Как си?“ Вие се стъписвате от това поведение и питате сина си: „Какъв е проблемът? Та ти харесваш Кейти!“

Не сте сами. Милиони родители се сконфузват от подобно „замръзване“ на децата си в сходни ситуации. Докато някои малчугани опознават света със завидно любопитство, други държат здраво юздата на своята любознателност, избирайки „да се поогледат, преди да скочат“. И двете тенденции са съвършено нормални и съответно присъщи и инстинктивни реакции.

С други думи, сама по себе си срамежливостта не е проблем. Тя се превръща в проблем обаче, когато се засили до такава степен, че започне да пречи на детето да създава приятелства или да участва в социални дейности извън дома, като да откаже да отиде на нечий рожден ден например, или да потърси контакт със себеподобни на детската площадка.

Приучването към социални умения и разиграването на различни социални ситуации ще помогне на децата в предучилищна възраст да се поотърсят от срамежливостта си и ще увеличи самочувствието им. 

Предпазване от проблема 

Развиване на реалистични очаквания и цели

Това как очаквате да се държи детето ви с околните, може да се окаже нереалистично, като се има предвид стадият му на развитие. Например ако двегодишната ви рожба не е готова да посети нечие празненство за рожден ден, принудата или убеждаването да стори това само ще усложни нещата и ще я накара да изпитва страх и спрямо други социални събития. Децата в предучилищна възраст преодоляват срамежливостта си, като натрупват опит, общувайки с околните. Не очаквайте обаче обратът в поведението им да се случи за една нощ.

Приемете срамежливостта на детето си

Децата се раждат с различен темперамент: някои са дружелюбни и добронамерени, други – притеснени и срамежливи, а трети се лутат между тези полярни състояния. Вместо да изпращате на рожбата си посланието, че нещо не е наред просто защото не се държи според очакванията ви, приемете срамежливостта й като част от уникалния й темперамент. 

Правете комплименти на детето

Когато той изрече пред вас или в разговор с други хора някаква реплика, му направете комплимент. Например кажете: „Харесва ми това, което каза за кученцето, миличък. То наистина има необичайно бели лапички.“ 

Бъдете добър модел за подражание

Предоставяйте на детето множество възможности, за да го наблюдавате как общува с хора в различни ситуации. Бихте могли и заедно да разигравате различни сценарии, за да го учите какво да казва по конкретни поводи. Например кажете: „Когато хората ме питат как се чувствам, обикновено отговарям: „Благодаря, добре. А ти как си?“ 

Разрешаване на проблема 

Как трябва да се постъпи 

Създайте обстановка, свободна от обвинения и срам

Когато детето ви почувства, че може да сбърка, без да бъде обвинено за това, или пък да изпита срам, то по-лесно би преодоляло стеснителността си. Ако разлее млякото си, просто кажете: „Няма страшно. Сега ще го почистим заедно“, и действително му дайте възможност да участва в процеса на почистване. 

Упражнявайте се в отговаряне на въпроси

Ако детето ви изпадне в състояние на срам, вероятно то ви подсказва, че иска да бъде научено как да отговаря на въпроси. Прибягвайте до тази стратегия докато шофирате например, или докато се къпете във ваната. Кажете: „Когато някой те попита за името ти, отговори „Стийв“. Така хората ще знаят кой си. Хайде сега да се упражним. Аз ще те попитам:„Как се казваш“, а ти какво ще ми отговориш?“ Разигравайте този диалог по няколко пъти на ден, докато „Стийв“ се превърне в автоматична реакция. 

Правете упражнения със семейството и приятелите си

Дайте на детето си възможност да участва в разговори. Например кажете: „Какво ще кажеш да хапнем пица довечера?“, или „Разкажи на Джони какво видя в зоологическата градина днес“. 

Потърсете професионална помощ при нужда

Ако срамежливостта и стеснителността се намесват в щастието на детето ви, ако го държат настрана от определени социални дейности и ако го натъжават, задължително потърсете помощ от квалифициран специалист. 

Какво не трябва да се прави 

Не го унижавайте или наказвайте

Дори ако самите вие се чувствате объркани от срамежливостта на детето ви, опитите ви да го унижите или накажете само ще го обезкуражат да проявява някаква социална активност. Ако се опитате пък да се извинявате пред останалите с реплики от типа на „срамежливото ми детенце“ или „тя се притеснява да говори“, само ще задълбочите страха му от останалите. 

Не го молете

Въпреки че е възможно да сте твърде изкушени да молите детето „да отвърне нещо на симпатичната леличка“, ако сторите това, само ще влеете нова сила в заинатяването му и ще поощрите отказа му да се интегрира и в бъдеще. 

Избягвайте да го квалифицирате

Извиненията ви пред семейството и приятелите, в които фигурират думи като „срамежлив“ и „притеснителен“, ще подскажат на детето ви единствено, че е добре да поддържа този имидж и ще го обезкуражат да се опитва да се държи по-различно в бъдеще. 

Опознавайки Едуардо

Едуардо Бартън беше срамежливо малко момче, което моментално отвръщаше лице от непознати или заравяше глава в рамото на мама, щом се появеше неин познат. Баща му, Мигел, също бил срамежлив като дете. Бабата на Едуардо, Леона, разказваше как никой извън семейството не бил чувал Мигел да говори, чак докато навлязъл в пубертета.

Майката на Едуардо, Мария, се надяваше, че синът й ще надрасне срамежливостта си, но до петгодишната си възраст той не даваше признаци, че ще започне да общува по-адекватно с хората. Мигел прекрасно разбираше сина си и болката, която изпитваше, щом му се налагаше да общува с непознати.

И така Мигел разработи план, който да му помогне. Първо започна да го въвлича в разговори, задавайки му въпроси, които изискваха отговори извън „да“ и „не“. Питаше го: „Какво обядва днес?“, или „На какво играхте в детската градина?“ Когато Едуардо отговаряше с повече от една-две думи, Мигел казваше: „Едуардо, страхотно е, че ми разказваш за това“, или „Това е доста интересна история – играли сте на самолетче в градината!“

Мигел започна да кара Едуардо и да поздравява хората. Двамата се преструваха, че се срещат на улицата и момчето казваше: „Здравей. Как си?“, а Мигел отговаряше „Благодаря, добре. А ти?“ Тогава и двамата се разсмиваха от сърце. Постепенно Едуардо започна да се отпуска в присъствието на непознати хора и семейството и приятелите им започнаха открито да коментират колко любезен и учтив е станал.

Родителите на Едуардо бяха изключително щастливи от този факт, защото бяха очаквали, че той ще следва боязливия и свенлив път на Мигел и изпадаха във възторг при всеки повод, когато синът им „излизаше от черупката си“. Те си обещаха и че никога няма да го квалифицират и да му приписват определения.