Успешно добавихте „...“ към вашата поръчка
Долни истини. Седем години по-късно
Печатно издание
ISBN
978-954-529-594-2
Цена
12.00 лв.
изчерпана
Подобни заглавия
Информация
Рейтинг (1)
Мнения (0)
Публикувай мнение
Печат
Меки корици
Размери
13/20
Тегло
340 гр.
Страници
438
Дата на издаване
15 април 2008
Превод
София Бранц

Долни истини. Седем години по-късно

„Долни истини. Седем години по-късно“ е допълнено с подробни коментари преиздание на познатата ви книга, която по замисъла на своя автор е първата от литературна трилогия, над чието завършване той продължава да работи. Първите две части от тази трилогия - „Долни истини“ и „Възвисяваща лъжа“ - излязоха на български в библиотека „Амаркорд“ през 2004 г. Ето какво споделя самият автор за решението си да допише първата книга: „За годините, изминали от първото издание, се промениха доста неща - в страната, в света, в моя живот, у мен самия като човек. Това е едновременно същата книга, но и в много отношения съвсем различна. И читателите й навярно ще бъдат различни. Все пак се надявам, че и някои от предишните читатели ще решат да прелистят страниците й, и вероятно ще се съгласят или няма да приемат моите днешни размисли... В своята същност тази книга е етап от диалога, който аз от десетилетия постоянно водя със себе си и с вас - моите читатели и зрители. Продължение на този диалог ще бъде и новото, преработено издание на книгата „Възвисяваща лъжа“, над което работя в момента, както и финалната част от тази трилогия, която тепърва ще пиша. За какво ще става дума в нея? За нас с вас, за Русия, за киното и театъра, за мъжете и жените, за любовта. За всичко онова, в което търсим и понякога намираме смисъла на живота.“

За автора

Считат Андрей Кончаловски за най-космополитния съвременен руски режисьор. Роден е на 20.08.1937 г. в семейство с аристократични духовни традиции. Дядо му е прочут пианист, чичо му художник, а баща му, Сергей Михалков – държавен поет и председател на Съюза на съветските писатели. Първонаначално Андрон (както е кръщелното му име) учи музика, после завършва кино при Михаил Ром. Асистент е на Андрей Тарковски в "Иваново детство"(1962), негов съсценарист в "Андрей Рубльов" (1964). Филмовия си дебют "Първият учител" (1965) по повестта на Чингиз Айтматов, Кончаловски снима в Централна Азия с непрофесионални актьори, а минимализмът на стила подчертава високите чувства на героите. "Историята на Ася Клячина" (1966) предизвиква цензорен скандал с новаторския си стил (няколко камери, импровизационен метод в актьорската игра, сходен с този на Олтман) и не вижда екран повече от две десетилетия. Това насочва Кончаловски към по-сигурни теми и той екранизира Тургенев и Чехов в класическите днес "Дворянско гнездо" (1969) и "Вуйчо Ваньо (1970). Огромна популярност му печелят поетичната мелодрама в стила на Клод Льолуш "Романс за влюбени" (1974) и особено епосът "Сибириада" (1979, Специална награда на журито в Кан), считан за руски отговор на "Двадесети век" на Бертолучи.

През 1980 г. Андрей Кончаловски заминава за САЩ по покана на Джон Войт, установява се в Малибу и снима няколко американски филма с добър зрителски успех – "Любовниците на Мария" (1984, с Настася Кински), "Влакът беглец" (1985, с Джон Войт и по сценарий на Куросава), "Хоумър и Еди" (1989, с Упи Голдбърг) и "Танго и Кеш" (1989, със Силвестър Сталоун и Кърт Ръсел). След конфликт със студията и продуцента по последния филм (довършен от друг режисьор), Андрей Кончаловски се връща в Русия и прави политическата, антисталинистка драма "Вътрешен кръг" (1991). В началото на 90-те поставя опери в няколко европейски страни, между които с шумен успех "Евгений Онегин" и "Дама пика" в Ла Скала, Милано.

С "Кокошчица Ряба" (1994, с Ина Чурикова) Кончаловски се връща към ранния си поетично-реалистичен стил. В интервю за книгата "Горчиво кино" (Борислав Колев; София, 1995) руснакът казва, че това е най-личният му и любим филм.

През 1997 г. Кончаловски е поканен от Франсис Форд Копола да режисира 45-милионния тв проект на NBC "Одисея", с Арман Асанте в главната роля. Последният му засега филм също е за американската телевизия – "Лъвът през зимата" (2003, с Глен Клоуз в ролята, изиграна някога от Кетрин Хепбърн в прочутата екранизация с Питър О'Тул от 1968 г.).

Още заглавия от същия жанр
Откъс

АНДРЕЙ КОНЧАЛОВСКИ
ДОЛНИ ИСТИНИ. СЕДЕМ ГОДИНИ ПО-КЪСНО

„Бих искал майка ми или баща ми, а защо не и двамата заедно, след като това е било тяхно общо задължение, да бяха поразмислили какво вършат, когато са ме зачевали; ако добре бяха премислили колко много неща ще зависят от онова, което са вършели в момента и че не става дума само да се създаде разумно същество, но и че най-вероятно доброто му телосложение и темперамент, може би дарбите му и мисловната нагласа, и даже, кой знае, може би съдбата на целия му род ще се определят от собствените им природа и състояние на духа – ако надлежно бяха премислили и претеглили всичко това и бяха подходили съответно, твърдо съм убеден, че щях да имам съвсем друго положение на този свят, а не това, в което читателят ще трябва да ме види. […] Но съм бил заченат и съм се родил за свое нещастие…“
Това е цитат от английската класика. Лорънс Стърн. „Животът и възгледите на Тристрам Шенди, джентълмен“.
Продължавайки размишленията на този очевидно здравомислещ автор, бих отбелязал, че ако баща ми и майка ми в аналогичния момент биха се замислили през коя година се канят да ме създадат, нищо чудно да се бяха отказали от намерението си. И аз на свой ред, ако знаех каква ще е 1937 година, когато ми предстоеше да се родя, и ако имах възможността да избирам дали да се пръквам, или не на бял свят, по-скоро бих предпочел второто – от ужас пред предстоящото. Така би било логично. Но пътищата Господни са неизповедими. Роден в годината на най-страшния сталински терор и вече в доста напреднала възраст, мога да кажа, че ми е провървяло с появата на този свят. До голяма степен късметът се дължи на семейството, в което съм роден, и то най-вече по линия на майка ми, но и по бащина линия също. За този свой късмет искам да разкажа в книгата си.
И възнамерявам да подходя възможно най-правдиво. Да, не винаги и не за всичко може да се каже самата истина, но винаги може да се избегне лъжата. В тази книга няма лъжа. Поне мисля, че няма. Това ми стига.
И така, за какво ще пиша тук? За себе си. За хората, с които съм се срещал. За филмите, които съм направил. За постъпките, които съм извършил или не. За мислите, които съм премислил.
„Пред долни истини избирам въздигащата ни лъжа“ – казва Александър Сергеевич Пушкин. Какво означава „долни истини“, какво представляват те?
Те са онова, което знаеш за себе си, но което ти е неприятно да знаеш, особено пък да го чуваш от другите. Онова, което пропъждаш от себе си. Онова, което те кара да се замислиш, кара те да се чувстваш неудобно.
А най-общо казано – да се развиваш. Въздигащата лъжа не помага за развитието. „Кокошчица Ряба“ е филм за „долните истини“. мисля, че затова мнозина не го приемат.
Защо не се приема Чаадаев, защо е обявен за луд? Мнозина и днес категорично го отхвърлят. А той за много неща е прав. Но говори за „долните истини“, които предизвикват чувство на дискомфорт, за които не е прието да се говори. Няма случай някой да е затварян в лудница за „въздигаща лъжа“. Но за „долни истини“ са пострадали твърде много хора. Обикновено точно заради тях.
И не само в Русия – никому на света не е потребна стряскащата истина. Тя е нужна, за да бъде скривана. За да я знаят малцина и да не дават достъп до нея на останалите. Какво означава „политическа коректност“, ако не именно скриване на истината? Днес този термин е много на мода, и то главно на Запад. Подсказва, че има неща, за които е по-добре да не се говори гласно. За расите, за факта, че не всички са равни, че братството нито е съществувало, нито
съществува, нито ще съществува. Знае се например, че част от изследванията върху физиологията и психологията на различните раси е забранена за публикуване, защото води до политически некоректни изводи. И литературни произведения по същата причина стават неудобни. марк-Твеновият „Хъкълбери Фин“ например го няма в американските училищни библиотеки – героите му не казват „афроамериканец“, а „nigger“. Политнекоректно отвсякъде.
Понякога политическата коректност е премълчаване на истината. Не ще и дума, демокрацията в Русия е от рода на демокрацията в Заир или етиопия, но всички продължават да говорят за демократични избори.

АНДРЕЙ КОНЧАЛОВСКИ
ДОЛНИ ИСТИНИ. СЕДЕМ ГОДИНИ ПО-КЪСНО

„Бих искал майка ми или баща ми, а защо не и двамата заедно, след като това е било тяхно общо задължение, да бяха поразмислили какво вършат, когато са ме зачевали; ако добре бяха премислили колко много неща ще зависят от онова, което са вършели в момента и че не става дума само да се създаде разумно същество, но и че най-вероятно доброто му телосложение и темперамент, може би дарбите му и мисловната нагласа, и даже, кой знае, може би съдбата на целия му род ще се определят от собствените им природа и състояние на духа – ако надлежно бяха премислили и претеглили всичко това и бяха подходили съответно, твърдо съм убеден, че щях да имам съвсем друго положение на този свят, а не това, в което читателят ще трябва да ме види. […] Но съм бил заченат и съм се родил за свое нещастие…“
Това е цитат от английската класика. Лорънс Стърн. „Животът и възгледите на Тристрам Шенди, джентълмен“.
Продължавайки размишленията на този очевидно здравомислещ автор, бих отбелязал, че ако баща ми и майка ми в аналогичния момент биха се замислили през коя година се канят да ме създадат, нищо чудно да се бяха отказали от намерението си. И аз на свой ред, ако знаех каква ще е 1937 година, когато ми предстоеше да се родя, и ако имах възможността да избирам дали да се пръквам, или не на бял свят, по-скоро бих предпочел второто – от ужас пред предстоящото. Така би било логично. Но пътищата Господни са неизповедими. Роден в годината на най-страшния сталински терор и вече в доста напреднала възраст, мога да кажа, че ми е провървяло с появата на този свят. До голяма степен късметът се дължи на семейството, в което съм роден, и то най-вече по линия на майка ми, но и по бащина линия също. За този свой късмет искам да разкажа в книгата си.
И възнамерявам да подходя възможно най-правдиво. Да, не винаги и не за всичко може да се каже самата истина, но винаги може да се избегне лъжата. В тази книга няма лъжа. Поне мисля, че няма. Това ми стига.
И така, за какво ще пиша тук? За себе си. За хората, с които съм се срещал. За филмите, които съм направил. За постъпките, които съм извършил или не. За мислите, които съм премислил.
„Пред долни истини избирам въздигащата ни лъжа“ – казва Александър Сергеевич Пушкин. Какво означава „долни истини“, какво представляват те?
Те са онова, което знаеш за себе си, но което ти е неприятно да знаеш, особено пък да го чуваш от другите. Онова, което пропъждаш от себе си. Онова, което те кара да се замислиш, кара те да се чувстваш неудобно.
А най-общо казано – да се развиваш. Въздигащата лъжа не помага за развитието. „Кокошчица Ряба“ е филм за „долните истини“. мисля, че затова мнозина не го приемат.
Защо не се приема Чаадаев, защо е обявен за луд? Мнозина и днес категорично го отхвърлят. А той за много неща е прав. Но говори за „долните истини“, които предизвикват чувство на дискомфорт, за които не е прието да се говори. Няма случай някой да е затварян в лудница за „въздигаща лъжа“. Но за „долни истини“ са пострадали твърде много хора. Обикновено точно заради тях.
И не само в Русия – никому на света не е потребна стряскащата истина. Тя е нужна, за да бъде скривана. За да я знаят малцина и да не дават достъп до нея на останалите. Какво означава „политическа коректност“, ако не именно скриване на истината? Днес този термин е много на мода, и то главно на Запад. Подсказва, че има неща, за които е по-добре да не се говори гласно. За расите, за факта, че не всички са равни, че братството нито е съществувало, нито
съществува, нито ще съществува. Знае се например, че част от изследванията върху физиологията и психологията на различните раси е забранена за публикуване, защото води до политически некоректни изводи. И литературни произведения по същата причина стават неудобни. марк-Твеновият „Хъкълбери Фин“ например го няма в американските училищни библиотеки – героите му не казват „афроамериканец“, а „nigger“. Политнекоректно отвсякъде.
Понякога политическата коректност е премълчаване на истината. Не ще и дума, демокрацията в Русия е от рода на демокрацията в Заир или етиопия, но всички продължават да говорят за демократични избори.

Сподели в:
Публикувай мнение за книгата
Печатно издание
Печатно издание
ISBN
978-954-529-594-2
изчерпана
Цена
12.00 лв.

Доставка - куриери "Спиди"
Безплатна за поръчки над 80 лв.
Отстъпка
Доставка
Издателство "Колибри"
1990-2025 © Всички права запазени