Успешно добавихте „...“ към вашата поръчка
На юг от границата, на запад от слънцето
Печатно издание
ISBN
978-619-02-0804-4
Цена
17.80 лв.
(20.00 лв.)
Купи

* 11% онлайн отстъпка
Доставка - куриери "Спиди"
Безплатна за поръчки над 80 лв.
Поръчай по телефона
Поръчайте между 9:00 и 16:00 часа
в работни дни на телефон 0887 602 218

Или оставете телефонен номер
и ние ще се свържем с вас за
приемане на поръчката.
-11%
Купи с 1 клик
Информация
Рейтинг (34)
Мнения (12)
Публикувай мнение
Печат
Меки корици
Размери
13/20
Тегло
240 гр.
Страници
216
Дата на издаване
14 май 2021
Превод
Людмил Люцканов
Корица
Стефан Касъров

На юг от границата, на запад от слънцето

„На юг от границата, на запад от слънцето“ образува волтова дъга между детството и средната възраст на един средностатистически мъж с придружаващите живота ритми на успех и разочарование – изящна литературна главоблъсканица, вече позната ни от предишните романи на Харуки Мураками.

Хаджиме се влюбва още в началните класове в едно момиче, но тя изчезва от живота му, когато семейството ѝ се мести в друг град. Той завършва гимназия, университет и сега, на трийсет години, е вече женен, улегнал собственик на бар. Тогава в живота му се завръща детската му любов, натежала от тайни.

В този роман Мураками се въздържа от фантастичните елементи, които срещаме в много от другите му произведения, но това прави повествованието дори по-тайнствено от всичко, което сме чели досега от него. „На юг от границата, на запад от слънцето“ е преди всичко сложен, затрогващ и честен размисъл за природата на любовта, дестилиран в произведение с кристалната яснота на кратък разказ. Класическият любовен триъгълник може да изглежда на пръв поглед прекалено изтъркан за писател с таланта на Мураками, но по своя си неповторим, ослепителен начин този голям японец ни изкривява, за да ни напасне към собствената си уникална геометрия.

За автора

Харуки Мураками е роден през 1949 г. в Киото, но семейството му се преселва в Кобе, където се пробужда интересът му към чуждестранната литература. Завършва успешно Литературния факултет на Токийския университет, а по-късно става съдържател на джаз клуб в Шибуя. Като студент взема участие в антивоенното движение и се обявява срещу войната във Виетнам. Прекарва три години в Гърция и Италия, но през 1995 г., след земетресението в Кобе и атентата в токийското метро, решава да се завърне в Япония.

Още първата му книга, „Чуй песента на вятъра“ (1979), е отличена с престижна награда. Сам той признава, че е повлиян не толкова от японските литературни кодове, колкото от попкултурата, която му е открила прозорец към света. Преводач е на Чандлър, Фицджералд и други големи американски автори, които иска да открие за японската култура.

Мураками е признат от световната литературна критика за един от най-добрите съвременни японски писатели. Той със сигурност е най-превежданият в чужбина и с най-високи тиражи на книгите си, издавани и преиздавани многократно в целия свят.

Още заглавия от същия жанр
Откъс

ХАРУКИ МУРАКАМИ
НА ЮГ ОТ ГРАНИЦАТА, НА ЗАПАД ОТ СЛЪНЦЕТО

Фамилията й бе Шимамото. Скоро след раждането си тя преболедувала от полиомиелит и влачеше съвсем леко левия си крак. На това отгоре Шимамото беше преместена при нас в края на пети клас от друго училище. Трябваше да се пребори с тежко психологическо бреме, несравнимо с моите проблеми. Това обаче я правеше само по-силна, далеч по-силна и спокойна от мен. Тя никога не хленчеше, на никого не се оплакваше, никога не показваше признаци на раздразнение, каквото навярно изпитваше понякога, и се усмихваше дори когато й беше зле. И колкото по-тежко й беше, толкова по-широка ставаше усмивката й. Обичах тази нейна усмивка. Тя ме успокояваше, окуражаваше ме, сякаш ми казваше: „Всичко ще е наред. Потърпи малко и ще видиш, че всичко ще се оправи“. Години по-късно, щом си спомнех лицето й, тази усмивка винаги изплуваше първа в паметта ми.
Шимамото имаше висок успех, държеше се с всички добре и затова я уважаваха. В това отношение аз бях съвсем различен. Впрочем съучениците ни надали и нея я харесваха особено. Просто не я дразнеха и не й се присмиваха, но освен мен тя нямаше други истински приятели.
Може би околните я намираха твърде затворена и сдържана. Някои навярно я смятаха за надменна и студена. Аз обаче успях да доловя зад тази външност нещо топло и крехко. То се таеше дълбоко в нея, като в детска игра на криеница, и се надяваше някой да го намери.
Тъй като заради работата на нейния баща семейството й често се беше местело от град в град, Шимамото бе сменила доста училища. Не помня какво работеше баща й. Веднъж тя ми разказа подробно за него, но мен, както и повечето деца, малко ме интересуваше с какво се занимава нечий баща. Като че беше нещо, свързано с банково дело или данъчна инспекция, или с преструктурирането на някакви компании. Къщата, в която живееше семейство Шимамото, бе на фирмата, където работеше бащата, и бе доста голяма, в европейски стил, заобиколена с масивна каменна ограда. Покрай оградата имаше жив плет от вечнозелени храсти и през пролуките в него се виждаше градина със зелена морава.
Шимамото беше висока на ръст почти колкото мен, имаше изразителни, впечатляващи черти на лицето. Сигурен бях, че след няколко години ще стане истинска красавица. Но когато я видях за пръв път, тя все още не беше придобила съответстваща на характера й външност. В нея имаше някаква несъразмерност и малцина я намираха за привлекателна. Може би защото чертите й на възрастен се съчетаваха зле с все още детинското у нея. От тази дисхармония на човек му ставаше някак неловко.
Къщите ни бяха съвсем наблизо (буквално на две крачки една от друга), затова, когато Шимамото дойде в нашия клас, за един месец ни сложиха на един чин. Заех се да я запозная с особеностите на живота в училище: какви учебници са необходими, какви контролни правим всяка седмица, докъде сме с учебния материал по всеки предмет, как чистим класната стая и дежурим в столовата. В нашето училище имаше правило на всеки новопостъпил ученик да помага онзи, който живее най-близо до него. И тъй като Шимамото накуцваше, учителят специално ме повика да ми каже, че иска от мен да съм особено внимателен с нея.
Отначало разговорите ни не вървяха – стеснявахме се един от друг, нещо обикновено при единайсет-дванайсетгодишните момчета и момичета. Но когато разбрахме, че и двамата сме единствени деца в семействата си, всичко тръгна като по мед и масло – отпуснахме се и започнахме да разговаряме безспир. Никой от нас не беше срещал дотогава деца без братя или сестри. Толкова много неща имахме да си кажем. Често се връщахме заедно от училище. Пътят беше повече от километър. Вървяхме бавно (заради нейното накуцване) и си приказвахме за какво ли не. Скоро установихме, че имаме много общо: и двамата обичахме да четем, да слушаме музика, и двамата обичахме котки. И двамата не умеехме да разкриваме чувствата си пред другите. И двамата имахме дълъг списък с храни, които не понасяме. Предметите, които ни бяха интересни, ни се удаваха лесно, но имаше и такива, които мразехме до смърт. И ако имаше някакви разлики между нас, то това беше фактът, че Шимамото се стараеше съзнателно да се крие от околните зад защитна стена. Не като мен. Учеше упорито и имаше висок успех дори по най-омразните й предмети, нещо, което не можеше да се каже за мен. Когато за обяд ни даваха храна, която не понасяхме, тя все пак я изяждаше. С други думи, защитната стена, с която се обграждаше, бе много по-висока и яка от моята. Ала онова, което се криеше зад нея, поразително приличаше на криещото се зад моята.

ХАРУКИ МУРАКАМИ
НА ЮГ ОТ ГРАНИЦАТА, НА ЗАПАД ОТ СЛЪНЦЕТО

Фамилията й бе Шимамото. Скоро след раждането си тя преболедувала от полиомиелит и влачеше съвсем леко левия си крак. На това отгоре Шимамото беше преместена при нас в края на пети клас от друго училище. Трябваше да се пребори с тежко психологическо бреме, несравнимо с моите проблеми. Това обаче я правеше само по-силна, далеч по-силна и спокойна от мен. Тя никога не хленчеше, на никого не се оплакваше, никога не показваше признаци на раздразнение, каквото навярно изпитваше понякога, и се усмихваше дори когато й беше зле. И колкото по-тежко й беше, толкова по-широка ставаше усмивката й. Обичах тази нейна усмивка. Тя ме успокояваше, окуражаваше ме, сякаш ми казваше: „Всичко ще е наред. Потърпи малко и ще видиш, че всичко ще се оправи“. Години по-късно, щом си спомнех лицето й, тази усмивка винаги изплуваше първа в паметта ми.
Шимамото имаше висок успех, държеше се с всички добре и затова я уважаваха. В това отношение аз бях съвсем различен. Впрочем съучениците ни надали и нея я харесваха особено. Просто не я дразнеха и не й се присмиваха, но освен мен тя нямаше други истински приятели.
Може би околните я намираха твърде затворена и сдържана. Някои навярно я смятаха за надменна и студена. Аз обаче успях да доловя зад тази външност нещо топло и крехко. То се таеше дълбоко в нея, като в детска игра на криеница, и се надяваше някой да го намери.
Тъй като заради работата на нейния баща семейството й често се беше местело от град в град, Шимамото бе сменила доста училища. Не помня какво работеше баща й. Веднъж тя ми разказа подробно за него, но мен, както и повечето деца, малко ме интересуваше с какво се занимава нечий баща. Като че беше нещо, свързано с банково дело или данъчна инспекция, или с преструктурирането на някакви компании. Къщата, в която живееше семейство Шимамото, бе на фирмата, където работеше бащата, и бе доста голяма, в европейски стил, заобиколена с масивна каменна ограда. Покрай оградата имаше жив плет от вечнозелени храсти и през пролуките в него се виждаше градина със зелена морава.
Шимамото беше висока на ръст почти колкото мен, имаше изразителни, впечатляващи черти на лицето. Сигурен бях, че след няколко години ще стане истинска красавица. Но когато я видях за пръв път, тя все още не беше придобила съответстваща на характера й външност. В нея имаше някаква несъразмерност и малцина я намираха за привлекателна. Може би защото чертите й на възрастен се съчетаваха зле с все още детинското у нея. От тази дисхармония на човек му ставаше някак неловко.
Къщите ни бяха съвсем наблизо (буквално на две крачки една от друга), затова, когато Шимамото дойде в нашия клас, за един месец ни сложиха на един чин. Заех се да я запозная с особеностите на живота в училище: какви учебници са необходими, какви контролни правим всяка седмица, докъде сме с учебния материал по всеки предмет, как чистим класната стая и дежурим в столовата. В нашето училище имаше правило на всеки новопостъпил ученик да помага онзи, който живее най-близо до него. И тъй като Шимамото накуцваше, учителят специално ме повика да ми каже, че иска от мен да съм особено внимателен с нея.
Отначало разговорите ни не вървяха – стеснявахме се един от друг, нещо обикновено при единайсет-дванайсетгодишните момчета и момичета. Но когато разбрахме, че и двамата сме единствени деца в семействата си, всичко тръгна като по мед и масло – отпуснахме се и започнахме да разговаряме безспир. Никой от нас не беше срещал дотогава деца без братя или сестри. Толкова много неща имахме да си кажем. Често се връщахме заедно от училище. Пътят беше повече от километър. Вървяхме бавно (заради нейното накуцване) и си приказвахме за какво ли не. Скоро установихме, че имаме много общо: и двамата обичахме да четем, да слушаме музика, и двамата обичахме котки. И двамата не умеехме да разкриваме чувствата си пред другите. И двамата имахме дълъг списък с храни, които не понасяме. Предметите, които ни бяха интересни, ни се удаваха лесно, но имаше и такива, които мразехме до смърт. И ако имаше някакви разлики между нас, то това беше фактът, че Шимамото се стараеше съзнателно да се крие от околните зад защитна стена. Не като мен. Учеше упорито и имаше висок успех дори по най-омразните й предмети, нещо, което не можеше да се каже за мен. Когато за обяд ни даваха храна, която не понасяхме, тя все пак я изяждаше. С други думи, защитната стена, с която се обграждаше, бе много по-висока и яка от моята. Ала онова, което се криеше зад нея, поразително приличаше на криещото се зад моята.

Сподели в:
Публикувай мнение за книгата
Мнения на читатели
Кога ще пуснете нещо ново от автора?!

Оценка: +1

Чудесно е, че го прездавате! Моля ви, преиздайте и най-готината му книга "1Q84" и нека този път да е с твърди корици!!!

Оценка: -1 +7

Здравейте! Благодаря, че преиздавате книгите на Мураками, чиито тираж е изчерпан! :) Предвиждате ли нов тираж и на "На юг от границата, на запад от слънцето"? Първото издание е от 2008 година и вероятно бързо е било изкупено от феновете на Мураками. Има няколко бройки от книгата в книжен пазар, но са втора употреба и в пъти над пазарната цена.

Оценка: +4

Здравейте, сигурно ще бъде преиздадена, но засега чака ред. Благодарим за толерантността!

Оценка: +1

Koga shte ima v nalichnost ???? ili trqbva da q razpechatam ot chitankata ?

Оценка: +3

Това е третата му книга , която чета и определено мога да кажа, че той е сред най-любимите ми автори

Оценка: +2

Много завладяваща!

Оценка: +2

А кога може да очакваме нова негова книга?

Оценка: +1

Прекрасна, както всичко на Мураками. Може би малко по-делнична, но има изречения, които дълго се помнят!

Оценка: +2

четох я преди доста време на руски, не е лоша, но бледнее пред предишните публикувани негови на български

Оценка: +1

Щом грабва със стил, значи преводът е стилен. От японски ще да е и този път.:))

Оценка: +1

книгата е доста добра,успява да грабне със стил на писане.

Оценка: +1

Печатно издание
Печатно издание
ISBN
978-619-02-0804-4
Купи
Цена
17.80 лв.
(20.00 лв.)

* 11% онлайн отстъпка
Доставка - куриери "Спиди"
Безплатна за поръчки над 80 лв.
-11%
Отстъпка
Доставка
Издателство "Колибри"
1990-2024 © Всички права запазени