Светът според Гарп

ДЖОН ЪРВИНГ
СВЕТЪТ СПОРЕД ГАРП

Заводите “Фийлдс” разполагат с отделна линия за производство на сестрински обувки и господин Фийлдс дава по един безплатен чифт на Джени при посещенията є у дома. Събрала е вече повече от дузина. Госпожа Фийлдс, която неизменно държи да слага знак за равенство между напускането на “Уелъсли” и осигуреното по този начин безотрадно бъдеще, също прави подарък на Джени при всяко нейно завръщане. Тя дава на дъщеря си всеки път – поне така казва сама и това приема за истина Джени, която никога не отваря пакета – по един термофор. “Пазиш ли още оня термофор, дето ти го дадох, скъпа?”, пита госпожа Фийлдс. А Джени се замисля за миг, чуди се дали го е забравила във влака, или го е метнала през прозореца, и отвръща: “Май съм го загубила, мамо, но със сигурност нямам нужда от нов.” И ето, госпожа Фийлдс измъква предварително приготвения пакет, все още в оригиналната си опаковка, за да го тикне почти насила в ръцете на своята дъщеря с думите: “Умолявам те, Дженифър, бъди по-внимателна. И го използвай, много те моля!”
В качеството си на медицинска сестра Джени не вижда особена полза от термофора. За нея това е трогателна отживелица, източник на предимно психологическо облекчение. И все пак част от пакетите успяват да се доберат до малкото є жилище, разположено недалеч от бостънската Милосърдна болница. Тя ги пъха в един шкаф, за да правят компания на неотворените кутии с подарени от таткото обувки.
Джени се чувства отчуждена от семейството си. Не може да приеме факта, че през цялото детство отгоре є се излива огромно количество внимание, за да секне в един сякаш предварително набелязан момент, от който нататък проявите на любов изчезват, а мястото им заемат очаквания. Излиза, че в течение на един период от тебе се очаква да приемаш любов (и да попиеш достатъчно от нея), а сетне през друг, много по-дълъг отрязък от време, трябва да изпълняваш някакви задължения. Когато Джени разкъсва тази верига, когато зарязва “Уелъсли” заради нещо така тривиално като сестринството, тя на практика изоставя своето семейство и то на свой ред – сякаш не може да постъпи другояче – започва да изоставя нея самата. От гледна точка на семейство Фийлдс много по-подходящо би било тя да стане лекар или да изчака в редиците на “Уелъсли”, докато се омъжи за такъв. При всяка следваща среща с майката, бащата или братята си Джени усеща все по-голямо неудобство да витае из въздуха наоколо. Двете страни са навлезли в оня чоглав процес на взаимно отчуждаване.
Така става навярно във всички семейства, мисли си Джени Фийлдс. Иска є се, ако някога има собствени деца, да ги обича еднакво силно на две и на двадесет години – на двадесет може да изпитват по-силна нужда от нея. Колко му трябва на едно двегодишно всъщност? Най-лесните пациенти в болницата са бебетата. Колкото повече растат, толкова по-големи нужди изпитват и толкова по-малко любов и грижа получават.
Джени има усещането, че е пораснала в недрата на някакъв огромен кораб, без да е видяла – да не говорим, проумяла – действието на неговата машина. Харесва є начинът, по който в болницата се отнасят към храненето и естествените процеси в човешкия организъм. Като дете тя така и не успява да види мръсна чиния. Всъщност е убедена, че прислугата ги изхвърля (доста време минава, преди изобщо да є позволят да си покаже носа в кухнята). А когато камионът за мляко докарва пълните бутилки сутрин, Джени си мисли, че с тях пристигат и чисти чинии – дрънченето на стъкло и трополенето откъм улицата приличат толкова много на звуците откъм затворената кухня, където прислугата прави нещо с чиниите.
Джени Фийлдс вижда за пръв път тоалетната на баща си, когато е вече петгодишна. Открива я една сутрин, като проследява дирята, оставена от одеколона на баща є. Съзира изпускаща пара душ-кабинка – твърде модерна за 1925 година, – отделна тоалетна чиния и куп шишенца така различни от тези на майка є, че Джени приема мястото за бърлога на някакъв непознат, който тайно пребивава в къщата им години наред. Което си е точно така.
В болницата Джени знае къде отива всяко нещо и бързо научава безхитростните пътища, по които пристига почти всичко. В нейното протекло край пристанището “Догс Хед” детство всеки член на семейството разполага със собствена баня, собствена стая и собствена врата с огледало на гърба. В болницата не уважават правото на усамотение. Там няма тайни. Ако имаш нужда от огледало, молиш сестрата да ти го донесе.
Най-загадъчното нещо, което остава достъпно за самостоятелни проучвания по време на нейното детство, са килерът и огромният глинен съд за миди, който се пълни всеки понеделник. Майка є ги поръсва вечер с царевично брашно, а сутрин ги изплакват с прясна морска вода, която пристига по дълга тръба в мазето направо от морето. Към края на седмицата мидите затлъстяват и се изчистват от пясъка, стават прекалено големи за черупките и месестите им гърбове нагло щръкват от солената вода. В петък Джени помага на готвача да ги сортира – мъртвите не реагират при докосване.
Джени си поисква книга за този вид миди. Изчита всичко: как се хранят, как се размножават, как растат. Те са първите живи същества, които изучава изцяло – живот, секс, смърт. В околните квартали достъпът до човешки същества не е така лесен. Едва в болницата Джени започва да навак­сва изгубеното време, разбира, че хората не са нито по-тайнствени, нито по-привлекателни от мидите.
“Деликатните разграничения не бяха стихията на моята майка” – пише Гарп.
Тя би могла да установи една поразителна разлика между хората и мидите – повечето хора имат чувство за хумор, но самата Джени не си пада особено по хумора. По онова време из средите на бостънските медицински сестри се разказва с огромен успех един виц, но той не е смешен за Джени Фийлдс. В него става дума за друга болница на града. Тази на Джени се нарича Бостънска милосърдна болница – за по-кратко Бостънско милосърдие. Има още Масачузетска болница за обща медицина, известна като Общата. Третата се казва “Питър Бент Брайъм”, но всички я наричат “Питър Бент”.
Един ден, казва се във вица, някакъв шофьор на такси забелязва да му маха човек, който едва не пада на колене, когато с огромно усилие се смъква от бордюра. Лицето му е сгърчено от болка и силно зачервено – навярно се задушава или нарочно задържа дъха си. Видимо говоренето го затруднява силно. Шофьорът излиза и му помага да се настани в таксито, където страдалецът се просва по очи на пода пред задната седалка и сгъва колене под гърдите си.
– В болницата! – едва промълвява той.
– “Питър Бент”* ли – пита шофьорът? – Тя е разположена най-близо.
– Много по-лошо – стене мъжът. – Мисля, че Моли го отхапа целия!
Не са много вицовете, които разсмиват Джени, а този с положителност отсъства от техния списък. Никакви шеги с този орган, от който тя се стреми да стои по-настрани. Имала е възможност да види в какви неприятности може да се забърка въпросният – нежеланите бебета не са най-голямата. Разбира се, тя постоянно среща жени, които не искат да родят и са дълбоко опечалени от факта на своята бременност, но те не би трябвало поначало да се довеждат до това състояние. Така мисли Джени, макар да є е мъчно най-вече за нежеланите новородени. Среща също така жени, които жадуват да си имат бебе, и това кара самата нея да пожелае да си има. Решава, че не е зле да роди. Само един път. Бедата обаче е там, че, от друга страна, не желае да има нищо общо с оня орган или неговия носител.
Повечето свързани с него проблеми, на които се натъква Джени в болницата, имат отношение към войници. Армията на САЩ въвежда в масова употреба пеницилина едва през 1943 година, а мнозина военнослужещи нямат достъп до това лекарство още две години след това. В Бостънско милосърдие през 1942 година лекуват малките пострадали палавници със сулфамиди и арсеник. За трипер предписват сулфатиацол с много вода, а за сифилис – неоарсфен­амин. За Джени това е върхът на всичко, което сексът може да причини – да натика арсеник в сложната химическа система на човешкото тяло, та да я ликвидира цялата.
Друг начин на лечение се прилага местно и също изисква доста течност. Джени често помага в прилагането му, тъй като този метод на дезинфекция налага проява на много внимание и грижа към пациента, когото в ред случаи трябва здраво да го държат. Процедурата е проста: около сто кубически сантиметра течност се вкарват в пениса през изненадания пикочен канал, за да изтече веднага обратно. Тя обаче всеки път оставя участниците с неприятно чувство. Изобретателят на необходимото за тази процедура устрой­ство се нарича Валентин и съответно то носи наименованието “Иригатор на Валентин”. Години след като е заменен с по-съвършено приспособление, сестрите в Бостънско милосърдие продължават да назовават процедурата “лечението на Валентин” – много подходящо наказание за всеки любовник, както смята Джени Фийлдс.
“Моята майка не бе романтична натура” – пише Гарп.