Неумолима любов

ИЪН МАКЮЪН
НЕУМОЛИМА ЛЮБОВ
(Поредица “Съвременен европейски роман”)

Началото може лесно да се маркира. Седяхме на слънце под един горски дъб, за да се предпазим, доколкото беше възможно, от силните пориви на вятъра. Бях коленичил на тревата с тирбушон в ръка, а Клариса ми подаваше бутилката – “Дома Гасак”, реколта 1987. Това беше моментът, това беше знаменцето върху картата на времето – бях протегнал ръка и точно когато изстуденото гърло и черният станиол опряха в дланта ми, чухме вик на мъж. Обърнахме се да погледнем към полето и видяхме опасността. В следващия миг вече тичах нататък. Промяната беше тотална – не си спомням как съм захвърлил тирбушона, нито как съм скочил на крака, нито кога съм взел решението, нито бях чул предупреждението на Клариса, която извикала подире ми. Каква идиотщина – да се втурна презглава в лабиринта на тази история и в неистовия си спринт да се отдалеча от нашето щастие сред свежите пролетни тревици под дъба. И отново викът, и плач на дете, приглушени от вятъра, който бушуваше във високите дървета покрай живия плет. Тичах с всички сили. А там, на откритото, от различни посоки още четирима мъже наближаваха мястото. И те като мен тичаха.
Виждам всички ни от сто метра височина през очите на мишелова, който бяхме наблюдавали малко преди това да се извисява, да кръжи и да се стрелва надолу в метежа на въздушните течения – петима мъже тичат безмълвно към средата на поле от сто акра. Аз идвах от югоизток заедно с вятъра, който духаше в гърба ми. На около двеста метра вляво от мен двама мъже тичаха успоредно един на друг – селскостопански работници от близката ферма, които бяха поправяли оградата в южния край на нивата до пътя. На същото разстояние отдясно се намираше автомобилистът Джон Лоуган, чиято кола беше паркирана върху тревата в периферията на полето и вратата й, или вратите й, стояха широко отворени. Знаейки онова, което знам сега, странно е, че в съзнанието ми изниква силуетът на Джед Пари, точно пред мен – виждам го как излиза иззад редицата букови дървета в далечния край на полето, на четвърт миля разстояние, и се затичва срещу вятъра. В очите на мишелова двамата с Пари трябва да сме изглеждали като две миниатюрни движещи се фигури с блеснали на общия зелен фон бели ризи, втурнали се един към друг като влюбени, неподозиращи каква мъка ги очаква. Срещата, която щеше да ни извади от душевно равновесие, беше само на няколко мига от нас, но ужасът й си оставаше невидим, бяхме заслепени не само от бариерата на времето, но и от онзи колос в центъра на полето, който ни всмука чрез силата на невероятните си пропорции и противопостави баснословната си величина на жалкото човешко нещастие в основата й.
Какво е правила Клариса ли? Каза, че тръгнала бързешком към средата на полето. Не знам как е устояла на подтика да се затича. До момента, в който това се случи – събитието, което се каня да опиша, падането, – тя беше почти успяла да ни настигне и бе заела много удобна наблюдателна позиция, необременена от личното участие, от въжетата и виковете, нито от фаталната ни липса на координирани действия. Онова, което описвам, е оцветено и допълнено и от нейните впечатления, както и от маниакалното премисляне и последвалите разбори – нещо като втората коситба, която въпросното поле очакваше в началото на лятото. Удачен термин – втората коситба след растежа, насърчен от първото подрязване през май.
Бавя се, задържам информация. Премислям онзи първи момент, защото именно тогава други изходи от ситуацията бяха все още възможни. От гледна точка на мишелова съсредоточаването на шест фигури върху равната зелена повърхност, подобна на познаваемата и ограничена плоскост на масата за снукър, притежава своята утешителна геометрия. Първоначалните условия, силата и посоката на силата разкриват с безпощадна яснота всички впоследствие възникнали възможности, всички ъгли на сблъсък и оттласкване, блясъка на светлината, окъпала полето – това дебело зелено сукно, и всички движещи се по него тела. Мисля, че още докато препускахме към центъра, още преди да влезем в контакт, съществувахме в състояние на математическа изящност. Мисля си за нашето разположение, за относителните разстояния помежду ни и за точките на компаса – защото, що се отнася до случилото се, това беше последният път, когато изобщо можех да схвана нещо ясно.
Към какво тичахме? Мисля, че никой от нас няма никога да узнае докрай. Но привидно отговорът е: към един балон. Не онова ограничено пространство, което огражда думите или мислите на героите от комиксите, нито, по аналогия, онзи вид, дето се движи с помощта само на горещ въздух. Беше огромен балон, пълен с хелий, онзи основен газ, образуван от водорода в ядрената пещ на звездите, първата и най-проста степен в зараждането на множествената и многообразна материя във вселената, включително на нашите тела и на всички наши мисли.
Тичахме към една катастрофа и самата тя представляваше нещо като пещ, в чиято жарава личности и съдби щяха да приемат нови форми. В основата на балона имаше кош, в него момче, а извън коша, увиснал на едно въже, се виждаше мъж, който се нуждаеше от помощ.

Дори и без този балон, денят щеше да остане белязан в спомените ни, но по един далеч по-приятен начин, тъй като става дума за нашата среща след шестседмична раздяла – най-дългия период в седемгодишния ни съвместен живот, който двамата с Клариса бяхме прекарвали един без друг. На път за Хийтроу се отбих в Ковън Гардън и намерих едно полулегално място да паркирам, недалеч от магазина на Карлучо. Влязох вътре и купих продукти за пикник, най-вече една голяма топка моцарела, която продавачът извади от огромен глинен съд с помощта на дървена щипка. Купих още черни маслини, мешана салата и фокача. После се затичах по Лонг Акър към Бъртрам Рота, за да взема подаръка за рождения ден на Клариса. Като изключим апартамента и колата ни, това беше най-скъпият предмет, който някога бях купувал. Самата рядкост на малката книжка сякаш излъчваше топлина, която пареше пръстите ми през дебелата кафява опаковъчна хартия, докато вървях надолу по улицата.
Четирийсет минути по-късно вече се взирах в екраните с информация за пристигащите самолети. Този от Бостън беше кацнал току-що, затова предположих, че ще трябва да изчакам поне половин час. Ако някой се съмнява в твърдението на Дарвин, че емоционалните изражения у човешките същества са универсални и генетично заложени, тогава само няколко минути при терминал четири на Хийтроу ще разсеят съмненията му. Видях една и съща радост, една и съща широка усмивка върху лицата на нигерийска богиня-баба, на шотландска старица с тънки устни и на блед и вежлив японски бизнесмен, които, бутайки количките си, бяха разпознали близък човек сред тълпата посрещачи. Съзерцаването на човешкото многообразие може да ти достави удоволствие, но същото се отнася и до човешката еднаквост. Непрекъснато чувах едни и същи въздишки с низходяща интонация, често ведно с промълвено име, докато двама души се хвърляха в обятията си. Как да ги определя – като мажорна секунда или миньорна терца или нещо между двете? Па-па! Йолан-та! Хо-би! Н-це! Долавяше се и възходяща нотка, изтананикана тържествено и монотонно от завърнали се след дълго отсъствие бащи, дядовци и баби, предпазливо надникнали в бебешки личица с примамливо-ласкателен тон, умоляващ за незабавното завръщане на любовта. Ханн-а? То-миии? Дай да те погледна!
Разнообразието присъстваше в личните драми: баща и син на тийнейджърска възраст, вероятно турци, от дълго време стояха като замръзнали в безмълвен клинч, прощаваха си всичко един на друг, или пък заедно скърбяха за сполетяла ги загуба, без да обръщат внимание на блъскащите се натоварени колички край тях; еднояйчни близнаци и жени, наближаващи петдесетте, се поздравяваха с подчертана погнуса, като едва допираха ръце и се целуваха, без да се докосват; едно малко американче, качено на конче върху раменете на баща си, когото очевидно не познаваше, се разпищя да го свалят на земята, с което страшно разгневи и без това уморената си до смърт майка.
Но преобладаваха прегръдки и усмивки и в продължение на трийсет и пет минути присъствах на повече от петдесет театрални “хепиенда”, всеки един от които изглеждаше малко по-зле изигран от предишния, докато в един момент се почувствах емоционално изтощен и взех да подозирам дори децата в лицемерие. Зачудих се колко ли убедителен ще бъда аз самият при посрещането на Клариса, когато тя ме потупа по рамото – след като не ме видяла в навалицата, тръгнала да обикаля. Моята вяла незаинтересованост мигом се изпари и аз извиках името й, точно както бяха направили и всички останали.
След по-малко от час вече бяхме паркирали при едно отклонение на пътя, което лъкатушеше сред буковата горичка на Чилтърн, недалеч от  Кристмас Комън. Докато Клариса се преобуваше, аз напъхах продуктите за пикника в една туристическа раница. Тръгнахме по пътя ръка за ръка, все още окрилени, че отново сме заедно. Онова, което ми беше толкова познато – размерът и допирът на ръката й, топлината и спокойствието на гласа й, бледата келтска кожа и зелените очи, – ми изглеждаше и ново, окъпано в непозната светлина; напомняше ми за първите ни срещи и продължителните месеци, през които постепенно се влюбвахме един в друг. О, представях си, че съм друг мъж, дошъл да ми я открадне, че съм сексуалният съперник на самия себе си. Споделих го с нея, тя се разсмя и ми отвърна, че съм най-сложномислещият глупак на света, и точно когато спряхме, за да се целунем, и се зачудихме на глас дали нямаше да е по-добре да продължим с колата към къщи и право в леглото, зърнахме през свежите листа балона с хелий, който се носеше мечтателно над гористата долина на запад от нас. Не се виждаха нито момчето, нито мъжът. Спомням си, че си помислих, но не го казах на глас, че това е доста опасно превозно средство, щом вятърът, а не пилотът, ти определя курса на придвижване. После обаче си рекох, че именно в това е атракцията. Миг след това мисълта отлетя от главата ми.