Лунен парк

БРЕТ ИЙСТЪН ЕЛИС
ЛУНЕН ПАРК

Като студент в колежа “Камдън”, Ню Хампшър, посещавах курсовете по авторско писане и през зимата на 1983 година произведох ръкописа, който впоследствие се превърна в романа “По-малко от нула”. В него подробно се описваше коледната ваканция на богат, отчужден, сексуално объркан младеж от колеж в Лос Анджелис – и по-специално в Бевърли Хилс, – както и всички веселби и запои, на които се е подвизавал, наркотиците, с които се е друсал, момичетата и момчетата, с които е правил секс, и приятелите му, които пасивно е наблюдавал как се оставят в лапите на наркозависимостта, проституцията и дълбоката апатия; дните неусетно преминаваха във влачене по плажни клубове с красиви блондинки в лъскави премени, надрусани до козирката с нембутал; нощите чезнеха във ВИП-стаите на модните клубове и в смъркане на кокаин по масите до витрините на “Спаго”. Романът произнасяше присъда не само над начина на живот, който добре познавах, а – казано доста бомбастично – и над осемдесетте години на двайсетия век по времето на президента Рейгън и, макар косвено, над съвременната западна цивилизация като цяло. Преподавателят ми също остана убеден в това и след обичайните забележки и поправки (бях го писал набързо по време на двумесечен гуляй с метамфетамини на пода в стаята ми в Л.А.) го предаде на своя импресарио и издател и двамата решиха да го придвижат за публикуване (издателят с известна неохота – един от членовете на редколегията възразил с думите: “Щом като се намират читатели на подобни романчета за смъркане на кокаин и зомбирани наркомани, да го издадем, по дяволите!”), а аз ги наблюдавах и в душата ми се бореха страх и благоговение, примесени с вълнение от факта, че от студентско съчинение ръкописът ми се трансформира в бестселър с лъскава твърда корица, отразяващ духа на времето, че се превежда на двайсет и пет чужди езика и че се превръща във високобюджетен холивудски филм – и всичко това за по-малко от осемнайсет месеца. А през втората половина на 1985 година, само четири месеца след излизането му, се случиха три неща едновременно: станах богат и следователно – независим, спечелих безумно голяма известност и, което бе най-важно за мен, отървах се от опеката на баща си.
Той бе спечелил голяма част от парите си по времето на Рейгън в резултат на спекулативни сделки на пазара с недвижими имоти, а свободата от спечеленото състояние го правеше все по-несигурен. Ала баща ми винаги си е бил проблемен – нехаен, зависим, пияница, суетен, раздразнителен, параноичен – и дори след развода (по настояване на майка ми), когато нямах и двайсет години, той продължи да контролира и властва над семейството ни (което включваше и двете ми по-малки сестри) по финансови въпроси (адвокатите водеха безкрайни спорове за издръжката и поддържането на децата). Целта му бе да ни отслаби, да ни накара да мислим, че не поведението му, а самите ние сме виновни за нежеланието си да го приемем отново в живота си и това се бе превърнало в негова мисия, в истинска война срещу нас. След бурни протести той се изнесе от дома ни на “Шърман Оукс” и се премести на “Нюпорт Бийч”, а гневът му продължаваше да тегне над мирното ни съществуване в Южна Калифорния; дните ни лениво преминаваха край басейна под безжалостно ясното и слънчево небе, ние безцелно се скитахме из изложбената зала и излизахме на безкрайни разходки с кола под люшкащите се палмови дървета, водехме непринудени разговори за филмовата музика на Флийтуд Мак и “Ийгълс”, ала всички предимства от факта, че растях тъкмо по това време и на това място, бяха помрачени от неговото невидимо присъствие. Този спокоен начин на живот, изпълнен с волност и безгрижие, не донесе облекчение на баща ми. Той си остана заклещен в лапите на слабоумна ярост въпреки привидно улегналото му битие. И тъкмо поради тази причина усещахме света като заплаха за нас по един неопределен и абстрактен начин; не можехме да се измъкнем от това си усещане – картата ни бе изчезнала, компасът ни бе разтрошен на малки парченца, ние се бяхме изгубили. Още съвсем млади, сестрите ми и аз открихме тъмната страна на живота. Поведението на баща ми ни караше да мислим, че на света му липсва логическо начало и че в хаоса хората бяха обречени, а осъзнаването на този факт помрачаваше всяко наше начинание. Така баща ми се оказа единствената причина, поради която бях принуден да избягам в колежа в Ню Хампшър и да не остана в Л.А. с моята приятелка, където можех да се запиша в Южнокалифорнийския университет, както направиха повечето от съучениците ми от частното училище в околностите на Сан Фернандо Вали. Това бе отчаян план от моя страна. Ала беше твърде късно. Баща ми бе помрачил възприятията ми за света, а неговият присмех и саркастичното му отношение към всичко наоколо продължаваше да тегне над цялата ми същност. Колкото и да исках да избягам от влиянието му, не успявах да го сторя. То бе проникнало дълбоко в мен и бе формирало мъжа, в когото се превръщах. Ако някога съм хранел някакъв оптимизъм, той се беше изпарил под натиска на баща ми. Болезнено усещах как физическата ми отдалеченост от него не променя нищо и през първата година в “Камдън” тревогата и потиснатостта буквално ме парализираха. Онова, което най-много ненавиждах у баща ми, бе, че тъкмо болката, която той ми беше причинил – и психическа, и физическа, – бе причината, поради която станах писател. (Допълнителен факт: той биеше дори кучето ни.)
Тъй като не вярваше в писателския ми талант, баща ми настояваше да завърша бизнес в Южнокалифорнийския университет (балът ми беше нисък, затова пък той имаше връзки), въпреки моето желание да уча на възможно най-отдалеченото от него в географско отношение място – в училище по изкуствата, – и надвиках крясъците му, с което не дадох никакъв шанс на курсовете по бизнес. В Мейн не открих онова, което ми бе нужно, затова избрах “Камдън” – неголям разкрепостен колеж за изкуства, сгушен в пасторалните възвишения на Ню Хампшър. Баща ми, разбира се, побесня и отказа да плаща за обучението ми. Ала дядо ми, срещу когото по същото време синът му бе завел съдебен процес за някакви пари и делото бе тъй неясно и забъркано, че все още не знам как и защо е било започнато, ми даде едно рамо и покри разходите ми. Дълбоко съм убеден, че причината, поради която моят дядо плати безумно високите такси, имаше нещо общо с непреодолимото му желание да направи напук на баща ми, което напълно му се удаде. Когато в края на 1982 година започнах занятия в “Камдън”, двамата с баща ми престанахме да си говорим, което бе огромно облекчение за мен. Мълчанието помежду ни продължи до излизането на “По-малко от нула” – първият ми роман, който спечели широка известност. Поради тази причина неговото отрицателно и неодобрително отношение към мен коренно се промени и, колкото и да е странно, той ме прие с овации, което ме накара да го възненавидя още повече. Баща ми ме беше създал, беше гледал критично на мен, беше съсипал душевността ми, а после, след като наново бях открил смисъла на битието, се бе превърнал в горд татко-самохвалко, който се опитваше да влезе отново в живота ми, и всичко това – само за няколко дни. Чувствах се съсипан, но успях да се овладея някак си с помощта на прясно извоюваната си независимост. Не приемах телефонните разговори и поканите за посещение, отказвах каквито и да е контакти с него, ала от това не ми ставаше по-леко; поведението ми не ми носеше чувство за удовлетвореност. Макар да бях ударил джакпота, продължавах да се чувствам бедняк. Затова се хвърлих в новия живот, който ми се предлагаше, макар че като доста нахакано и рационално хлапе, израснало в Л.А., трябваше да проявя повече съобразителност.