Алегро (ма;-) нон тропо

КАРЛО М. ЧИПОЛА
АЛЕГРО (МА;-) НОН ТРОПО

Вместо увод

Животът е сериозно нещо – твърде често трагично, по някой път комично. Гърците от класическата епоха имали развито трагично чувство за живота и го култивирали. Римляните, като цяло по-практични, не го обръщали на драма, но все пак отчитали сериозността на битието, затова сред човешките качества особено тачели gravitas, тежестта, и слабо уважавали levitas, лекотата.
Какво е трагично не е сложно нито да се разбере, нито да се определи, и ако на някой му хрумне да се представи за трагична фигура, няма да се затрудни кой знае колко, дори и майчицата Природа да не го е надарила с необходимото за целта. Сериозността също е свойство, сравнително лесно за разбиране, за определяне и донякъде дори за упражняване. Това, което е трудно да се дефинира и не всекиму се удава да долови и оцени, е комичното. А хуморът – който се състои именно в способността да се разбира, цени и изразява комичното – въобще си е рядко срещана заложба.
Вярно, има нещо като общодостъпен хумор – недодялан, повърхностен, вулгарен или купешки (= виц). Но той не е истински, а имитация. Думата "хумор" идва от старогръцкото понятие за "телесна течност" и се употребява по повод едно фино и благоприятно душевно предразположение, което обикновено почива върху равновесието на психическо и физическо здраве. Пълчища от писатели, философи, епистемолози, езиковеди многократно са се опитвали да определят и обяснят чувството за хумор. Но да се даде обективна дефиниция на чувството за хумор е мъчна работа, да не кажем невъзможна. Ако събеседникът ви не възприеме вашата остроумна реплика като такава, няма смисъл да опитвате да му я обясните, най-много да предизвикате обратен на търсения ефект.
Чувството за хумор несъмнено е интелигентното, изящно умение да се разкрива и представя комичният аспект на действителността. Но то е и много повече. Преди всичко, както пише в тълковния речник на италианския език на Девото и Оли, хуморът не предполага враждебна позиция, а дълбока и често състрадателна човешка симпатия. Освен това той се отличава и с усет към момента и мястото, където върви да бъде проявен. Смешките за преходността на човешкия живот край нечий смъртен одър не са хумор. От другата страна обаче е онзи френски благородник, който се спънал по стъпалата към ешафода, обърнал се към пазачите си и възкликнал: "Олеле, това носи нещастие" – той със сигурност заслужавал да му пощадят главата.
Хуморът е толкова неразривно свързан с прецизния и своеобразен избор на словесната форма, с която му се дава израз, че трудно може да бъде преведен от един език на друг. Което означава също, че е така сраснат с характеристиките на произвелата го култура, че често се оказва напълно непонятен, когато се пренесе в чужда културна среда.
Хуморът трябва да се разграничи от иронията. Когато иронизира, човек се присмива на другите. Когато проявява чувство за хумор, се смее заедно с тях. Иронията залага напрежения и дрязги. Хуморът – ако се използва с мярка и навременно (защото, ако не се използва с мярка и навременно, просто не е хумор) – е най-доброто решение за разреждане на напрежението и излизане от иначе щекотливи ситуации, за улесняване на човешките отношения и връзки.
Моето съкровено убеждение е, че при всеки сгоден случай за проява на чувство за хумор, наше социално задължение е да не пропускаме случая. И от тази моя не особено оригинална идея се родиха двата очерка, които следват. Първоначалната им публикация датира отпреди години (първият е от 1973, вторият – от 1976 г.), на английски и в ограничен тираж, предназначен изцяло за приятели. Очерците обаче пожънаха неочакван успех и разни хора взеха да си търсят бройки чрез близки и познати; намериха се и такива, по-предприемчиви, които размножиха текстовете и скоро ксероксни и дори ръкописни копия започнаха да се разпространяват повече или по-малко нелегално. Явлението стигна до такива размери, че издателите от "Мулино" и пишещият тези редове най-накрая решиха да пуснат в обращение официалното, достъпно за широката публика издание, което държите в ръцете си, съществено отредактирано в сравнение със своята първа, полупозивна версия.
Във връзка с това официално издание смятам за свой дълг да направя две уточнения. В очерка за черния пипер читателят веднага ще забележи някое и друго иронично клъвване. Надявам се то да бъде изтълкувано като каквото е: добронамерена, миролюбива ирония, която – смея да вярвам – не се отдалечава прекалено от хумора.
Що се отнася до очерка за човешката глупост – той е ни повече, ни по-малко в жанра на онова, което ерудитите от ХVІІІ век щяха да нарекат "упражнение по духовитост", и истината е, че няма нищо общо с моя личен живот. Ще е грехота и черна неблагодарност към силите, които досега са направлявали живота ми, ако не призная, че винаги съм имал изключителен късмет във взаимоотношенията си с другите – повечето хора, с които съм общувал, като цяло са (били) щедри, добри и умни. И се надявам, докато четат тези страници, да не сметнат, че глупакът съм аз.