Светецът и човекоядците

ДАНИЕЛ ПЕНАК
СВЕТЕЦЪТ И ЧОВЕКОЯДЦИТЕ

Женският глас се разнася от високоговорителя, нежен и многообещаващ като булчински воал.
- Господин Малосен да се яви в отдел “Рекламации”.
Неясен глас, зад който ми се струва, че долавям леката усмивка на неясната мис Хамилтън. И тази усмивка съвсем не е нежна. Добре де, идвам. Може би ще стигна следващата седмица. Днес сме двайсет и четвърти декември, часът е шестнайсет и четвърт, магазинът е претъпкан. Тълпи от клиенти, приведени под тежестта на купищата подаръци, задръстват пътеките между щандовете. Един едва-едва придвижващ се ледник в нервната атмосфера наоколо. Измъчени усмивки, лъснали от пот физиономии, полугласно изречени обиди, злобни погледи, писъци на тероризирани дечурлига, грабнати от някой дядо Коледа с брада от хигроскопичен памук.
- Не се страхувай, миличко, това е дядо Коледа!
Светкавици от фотоапарати.
Самият аз виждам един гигантски прозрачен дядо Коледа, извисил над блъсканицата ужасяващия си людоедски силует. Устните му са с цвят на череша. Брадата бяла. Усмивката блага. От крайчеца на устата му се подават детски крачка. Това е последната рисунка на Малчо, която е сътворил вчера в училище. Даскалката се нацупи: “Нормално ли е според вас едно дете на тази възраст да нарисува такъв дядо Коледа?” “А дядо Коледа според вас нормален ли е?” – осведомих се на свой ред. Взех на ръце Малчо. Изгаряше от температура. Чак стъклата на очилата му се бяха изпотили. Изглеждаше още по-кривоглед от обикновено.
- Господин Малосен да се яви в отдел “Рекламации”.
Господин Малосен чу, майната ти! Дори е стигнал до подножието на централния ескалатор и за малко да се качи, обаче застива на място, взет на прицел от черното дуло на някакво оръдие. Защото той се цели право в мен, мръсникът, няма грешка. Куполът се завърта около оста си, застива, неподвижно насочен към мен, сетне оръдието се издига, докато стига до междуочието ми. И куполът, и оръдието са на танк АМХ 30, направляван от разстояние от някакъв дядко, метър и четирийсет висок, който очаровано се киска. Един от многобройните дребни старчоци, които се навъртат около Тео. Наистина много дребен, абсолютно стар, разпознаваем по сивата престилка, която му е дал Тео, за да не го губи от поглед.
- За последен път ви предупреждавам, дядо, върнете играчката на мястото й!
Продавачката от щанда на играчките отегчено го мъмри. В главата прилича на симпатично катериче с издути от скритите лешници бузи. Дядото мрънка някакво детинско несъгласие, поставил палец върху командния бутон. Аз удрям силно токове, козирувам и докладвам:
- Танкът АМХ 30 е вече остарял, полковник, става само за старо желязо или за Латинска Америка.
Разочаровано, дребното старче поглежда играчката си, после с жест на примирение ми прави знак да мина. С което си спечелвам от продавачката диплома по геронтология, съдейки по усмивката, с която ме дарява. Казньов, ченгето, отговарящо за този етаж, изниква отнякъде и бесен вдига играчката от земята.
- Естествено, Малосен както обикновено осира всичко!
- Затваряй си устата, Казньов.
Мила атмосфера…
След като му отнемат танка, старчето остава с празни ръце. С облекчение се оставям на ескалатора да ме понесе нагоре с надеждата да намеря по-чист въздух на високото.
На високото намирам Тео. Пристегнат в костюм с цвят на розово фламинго, той както обикновено чака на опашка пред кабината за моментални снимки. Дарява ме с мила усмивка.
- Един от твоите малчугани разиграва театър при щанда за играчки, Тео.
- По-добре, отколкото да си разтваря престилката, когато надойдат децата след училище.
Още една усмивка. Сетне с крайчеца на окото Тео ми показва стъклената клетка на отдел “Рекламации”.
- Като че ли за теб става дума там вътре.
Трябва ми по-малко от секунда, за да схвана, че Леман всъщност бачка. Разяснява на клиентката, че виновният съм само и напълно аз. От очите на дамата бликат сълзи на кратки струйки. Тя е паркирала в един ъгъл раздрънкана количка, в която с мъка е натикала шишкаво бебе. Отварям вратата и чувам как Леман твърди с най-искрена солидарност:
- Напълно съм съгласен с вас, госпожо, абсолютно недопустимо е!
След което ме вижда.
- Впрочем той е тук, ще го попитаме какво мисли по въпроса.
Тонът му съвършено се променя. От състрадателен става направо отровен. Случаят е прост. Леман ми го излага с невъзмутимостта на хипнотизатор. Шишкавото бебе ме поглежда с приветлив като околния свят поглед. Значи преди три дни сме продали на тук присъстващата госпожа хладилник, при това толкова огромен, че тя “метнала” вътре коледното меню за двайсет и пет души, плюс ордьоврите и десертите. “Метнала” впрочем е точната дума, понеже същата нощ, по причина, която Леман би желал да му разясня, въпросният хладилник се превърнал в пещ. Истинско чудо било, че госпожата не се опекла жива, отваряйки вратата на сутринта. Хвърлям бегъл поглед на клиентката. Веждите й действително са опърлени. Болката, която прозира през гнева й, ми помага да придобия жалък вид. Бебето ме гледа, като че ли аз съм виновника за всичко станало. Моят поглед тревожно се премества върху Леман. Скръстил ръце, облегнат на ръба на бюрото си, той изрича:
- Чакам.
Мълчание.
- Вие сте отговорникът по техническия контрол, нали така?
Кимам и със заекване обяснявам, че да, именно, точно затова не разбирам, контролните изпитания са проведени по всички правила…
- Същото стана с газовата печка миналата седмица и с прахосмукачката за кантората Боери!
В погледа на хлапето ясно разчитам, че виновен за убийствата на бебетата тюлени съм аз и никой друг. Леман отново се обръща към клиентката. Говори така, сякаш мен ме няма. Сърдечно благодари на госпожата, че е подала жалба, без да се колебае. (Отвън Тео продължава да виси пред кабинката за моментални снимки. Да не забравя да му поискам една за албума на Малчо.) Леман изразява мнение, че е задължение на клиентите да участват в оздравяването на Търговията. Не ще и дума, гаранцията е в сила и Магазинът начаса ще замени хладилника със съвършено нов.
- Що се отнася до допълнителните материални щети, които самата вие и близките ви сте понесли (така се изразява бившият подофицер Леман и в гласа му звучи споменът за добрия стар Елзас, където го пуснал Щъркелът – онзи, дето се захранва с ризлинг), то господин Малосен ще бъде щастлив да ви възмезди. От собствения си джоб, естествено.
И допълва:
- Весела Коледа, Малосен!