Краят на феминизма

АЛЕКСАНДЪР НИКОНОВ
КРАЯТ НА ФЕМИНИЗМА

Дивият Запад
Истината е в сравнението. Така че най-добре за живота там могат да съдят онези, които са имали възможност да сравнят различния живот. Например бившите емигранти, навремето заминали отвъд океана, а после решили да се върнат. Има ги. И за репатрирането им е “виновна” именно американската действителност, с която не са могли да свикнат.
Александър Гордон – навъсен и небръснат телевизионен водещ с кръгли очила – много обича да разказва за ужасната Америка. Емигрирал в САЩ преди доста години с идеята да си остане там. И не просто да се установи – той изучавал страната, мъчел се да я разбере. Разбрал обаче, че тая няма да я бъде – страната била прекалено непаралелна на възгледите му. Стана ми интересно защо...
Като за начало и примамка разказах на Гордон една американска случка с мой познат. Николай, биолог по професия, отива в малко американско градче, наема къща и с цел да се запознае със съседите, ги кани на барбекю. Запознават се, усмихват се, всичко е много мило. След седмица-две Николай получава призовка за явяване в съда. Защо ли? Защото съседът му подал оплакване, че Николай не си косял моравата пред къщата и съответно въпросният съсед изпитвал морален дискомфорт поради грозната гледка. Забележете, Николай не си коси СВОЯТА трева. Обаче американският съд го наказва с глоба. Същата вечер съседът вижда Николай, усмихва му се белозъбо-американски и му кима: “Хелоу!” След което Николай намразва Америка, въпреки че живее там само от месец...
– Аз пък намразих Америка, защото живях там прекалено дълго. – Гордон пали цигара от цигара. – Емигрирах осемдесет и девета година и живях в Щатите седем години и половина. Не издържах повече.
– Какво толкова ви съсипа?
– Всичко! Не обичам американците и взаимоотношенията им. Не обичам това, че непрекъснато, постоянно, почти маниакално мислят за утрешния ден. Там това е като религия. Ако днес не се погрижиш за утре, утрешният ден ще те накаже за това... Американската средна класа си е измислила безкрайно много условности. Сменяш си работата, значи задължително сменяш и колата. Независимо искаш или не, в петък трябва да се облечеш по-фриволно, отколкото през седмицата. Трябва да се усмихваш винаги, без значение какво ти е настроението. Толкова много условности и толкова незначителни... но превърнати в система, стават унищожителни... Баща ми дойде на гости един път, отидохме на риба, решихме да си направим чирози. Осолихме рибите, закачихме ги на балкона, метнахме им марля да не ги цвъкат мухите и заминахме за Канада. След една седмица се прибираме, жилището запечатано, а на вратата призовка. Викат ме санитарните власти, понеже съм застрашил живота и здравето на жителите на градчето. Влизам си аз – да не би да е пробила канализацията? Нищо й няма, всичко е наред. Звъни телефонът и хазаинът ме пита: “Какви ги вършиш?” – “Нищо не съм направил. Какво е станало?” – “Съседката се обади, че на балкона ти има умряла риба. Ще те съди.” Тогава отивам при суперинтенданта (това е нещо като домоуправител) и му казвам: “Дай ми координатите на твоя адвокат и комшийката да си даде координатите на нейния. Ще ви съдя!” – “За какво?” – “За нарушаване на член първи на Конституцията на САЩ.” А според член първи всеки има право да изповядва каквато си ще религия, имаш право на свобода на събранията и така нататък. “Вие – казвам – сте нарушили религиозните ми права. Ние, руснаците, през юли окачваме по балконите риба да се суши. Рибата е символ на християнството, знаеш го... А вие ми налагате да махна рибата. Засягате религиозните ми чувства. Ще ви съдя.” И те се уплашиха и си оттеглиха иска... Още една случка – вече бях в друго жилище. Сложих на балкона три кашона, за да си прибера в тях багаж. И идва значи суперинтендантът и ми казва незабавно да махна кашоните от балкона, понеже съм бил нарушавал правилника на сградата, според който на балконите не можело да има нищо друго освен мебели. Взех един флумастер и написах на големия кашон “маса”, а на двата по-малки – “стол”. Изобщо не ми цъфна втори път! Понеже кашоните станаха мебели, нали...
По принцип всичките тези истории може да се обяснят с дразнещата различност на културите, с различните обичаи. Чуждите традиции винаги ни изглеждат по-глупави и (или) по-смешни от нашите. Гордон например се възмущава от случая с чирозите. Абе тия диваци не правят ли чирози?! Обаче ако някой гастарбайтер от Китай му окачи на съседния балкон умряло куче, ще се възмути досущ като американската си съседка, така ли е?
Но ето ви един истински пример – цял блок московчани изпада в невероятно възмущение, когато купили си наскоро апартамент в същия блок кавказци на някакъв свой мюсюлмански празник колят пред входа овен и почват да го дерат. Можете ли да си представите – пред входа ченгел, блеене, кръв, черва... що за диваци са тия? А това си им е обичай.
Американците много се дразнят, че японците говорят с намеци и заобикалки. Ега ти задръстеният Изток!... Японците пък се дразнят, че американците карат направо – за тях такава прямота е признак за инфантилизъм. Ега ти напористият Запад!...
По принцип цялата тази работа е въпрос на вкус – дали ще си закачваш на балкона умрели твари, или няма. Така че да не се занимаваме с това. Има обаче по-обективни неща.
Например тъпотата.
Легендарната американска тъпота. Отваряме книгата на двама тамошни психотерапевти – Х. Фенстерхайм и Дж. Беър “Не казвай ДА, когато искаш да кажеш НЕ”*. Авторите са съпрузи, книгата е написана популярно и се занимава с тренинга на асертивността, тоест с умението да държиш на своето**. А също и с умението да общуваме и – естествено – да печелим приятели. Авторите описват многобройни случаи от богатата си практика. Описват американци. И как им помагат. Самите те са американци.
Ето един случай... “Посети ме Бети Медлин, чудесно изглеждаща трийсет и три годишна жена. “Чувствам се нищожество. Нещастна съм. Завършила съм само средно образование, а съпругът ми е висшист, приятелите му също. Не мога да участвам в разговорите им. Винаги си мисля, че съм по-долу от тях” – призна тя.”
Труден случай, няма спор. Но нашият психолог не се отчайва. Подир някое време му се изяснява: “След няколко сеанса разбрах, че проблемите на Бети са породени от липсата на образование.”
Просветление, нали?...
Предложената от специалиста програма за решаване на проблема изглежда така: “за да стане пълноценна личност, Бети трябва: а) да чете; б) да развива собствени интереси”.
За тази цел: “Бети се записа на курс по английски (тоест по родния си език – А. Н.), в който се наблягаше най-вече на обогатяването на речника. Нежеланието й да чете се пораждаше главно от това, че тя не разбираше редица ключови думи. В края на лечебния курс поставих на Бети две задачи:
– ежедневно да прочита по две колонки от някоя вестникарска статия, да си вади думите, които не знае, и да търси обясненията им в речника. Да прочита всяка колонка по два пъти, ако е нужно – и по три, за да разбере правилно съдържанието;
– да записва на касети собствените си преразкази, смисъла на написаното във всяка колонка. След това да ги повтаря, като добавя “съгласна съм” или “не съм съгласна с това”, и да обясни защо. Накрая да изслуша записа на преразказа си и да се вслушва внимателно как и какво казва.”
Но културно-възпитателната програма не свършва дотук. Освен изброените по-горе почти невероятни умствени усилия Бети трябва и докато чисти, “да слуша класическа музика: една плоча за пет дни”. Тук проблемът очевидно е да няма предозиране.
В крайна сметка всичко свършва благополучно... “Нашата програма успя – пише авторът. – Бети започна редовно да чете “Таймс” и “Нюзуик”. Започна да чете книги. Когато някоя книга й се струваше прекалено “умна”, тя я оставяше временно като “трудна” и почваше друга. След половин година самообразоване Бети [...] започна да се включва в разговорите (с приятелите на мъжа си – А. Н.).”
Представям си изумлението им: я, ТОВА говори!
Едно нещо не ми е ясно в тази история – защо образованият човек се е оженил за такова дърво! Обаче то си е тяхна работа.
Може би тъкмо от такива модернизирани от психолозите Бетита се пръкват фанатичните феминистки. Понеже колко му е да запишеш върху чист мозък съвсем простичка програма: две-три брошурки за патриархата и за угнетяваните жени – и готово; ако трябва да се оправят нещата, остава само преформатиране на диска.