Мъртво сърце

ДЪГЛАС КЕНЕДИ
МЪРТВО СЪРЦЕ

Беше горещо. Беше като в пещ. Беше четирийсет градуса посред нощ. Излязох на улицата и се почувствах сякаш съм се гмурнал в кълбо от захарен памук: гъст, лепнещ, неподвижен въздух. Хрумна ми да се обърна и да се спася в бара, с климатика му, но си дадох сметка, че Джери Уотс ще ме приклещи с нова кутия пикня и ще ме изложи на нова порция от закъснелите си наблюдения върху живота и жените. Имам си едно малко сладко филипинско гадже, казва се Мейми. Как ли пък не. А след като Джери приключеше с изброяването на мацките си, навярно щяха да докарат онова старче в инвалидна количка за повторно изпълнение със следващата стриптийзьорка.
Майната й на жегата. Ще вървя.
Даруин в полунощ. Пияници в камуфлажни гащета слаломираха по улиците. Четирима боси аборигени седяха на бордюра и си подаваха бутилка „Бъндабърг”. Тук и там някоя femme de nuit, цялата перхидрол, секси панталонки и напукани устни, очакваше поредния си клиент в сянката на двайсетдоларов хотел. И ако не внимаваш, току си се спънал в някоя членка на местното девическо общество, обърнала осем рома с кола в повече и в момента освобождаваща се от обяда си в първото кошче за боклук.
Човече, обичам го този град. Аз го мразех. Намразих го от раз. Пристигнах предната сутрин с тридесет и шест часов полет от Бостън през Лондон и Джакарта. Настаних се в евтин мотел и помолих мъжа на рецепцията да ме упъти към центъра на града.
– Това е центърът – каза той.
Центърът на Даруин се състоеше от два парадни небостъргача, множество евтини паянтови постройки и главна улица, превърната в бетонено пазарище. Старият град бил разрушен от паметния циклон на връх Коледа през 1974, така че всичко наоколо беше ново, но някак временно и недонаправено. Кошът с бракувани стоки на съвременната архитектура. Пропиляваш ден и половина във въздуха и какво получаваш за награда? Тропическо предградие за евтин стриптийз. Поне през нощта живакът падаше от петдесет на четирийсет градуса. Но пък нощем из Даруин плъзваха щураците. Нощем градът принадлежеше на Джери Уотс, на старчето и на...
– Търсиш ли си компания, пич?
Глас от тъмното. Не спрях, но гласът ме последва.
– Попитах дали си търсиш компания?
Обърнах се. От един разбрицан холдън зад мен изпълзя кльощаво като клечка хлапе на около двайсет и една. Дълга жилава коса, кутия цигари, напъхана в ръкава на тениската му и очи, стъклени като кубчета лед. Тези очи те караха да се запиташ дали някой не си е играл с предния лоб на мозъка му. Тези очи не обещаваха нищо добро.
– Като питам нещо, очаквам отговор, дявол да го вземе – каза хлапето. – Търсиш ли си мацка?
На предната седалка на холдъна се беше разляла жена, която сигурно тежеше сто и десет кила. Оправяше червилото си в огледалото за обратно виждане и в същото време пафкаше цигара. Имаше тройна брадичка и влажен целулит. Сводникът й би могъл да я снабди с рекламен надпис: „Без проблем събира двама”.
– Искаш ли я? – попита отново хлапето.
– Не, благодаря – отвърнах.
– Добра е, казвам ти. Много е добра. Знам колко е добра. Жена ми е.
Обърнах се и ускорих крачка, докато хлапето викаше след мен:
– Ходи лъскай, шибан янки!
Перфектният завършек на перфектната вечер в Даруин.
До мотела ми оставаха само два блока. Нахлух в двора, завъртях се, за да се уверя, че хлапето не ме преследва с циркаджийската си жена и се отправих незабавно към своята обител. В съседство се намираше басейн, забележителен с лющещата се боя и жабуняка си. Борих се известно време с ключовете, накрая спечелих сражението и, тръшвайки вратата, оставих нощта навън.
Стаята: бетонена килийка, боядисана в розово, найлонов килим със стандартни орнаменти, прогорен от цигари, фрашкано с дървеници легло, развален хладилник, платен телевизор, издъхващ от старост климатик. Като излизах, го бях оставил включен, но вътре пак беше като в турска баня. Съблякох подгизналите си от пот дрехи, свих ги на топка и ги сритах в ъгъла, след което потърсих убежище под душа. Водата беше ледено студена. Беше и малко кафява, но това бе бял кахър. Всичко, способно да отмие Даруин от тялото ми, ме удовлетворяваше напълно.
Пешкирите бяха мъндзарки като светото причастие и почти толкова попивателни. Пробвах да увия един около кръста си, но ме възпряха десет килограма сланини. Така че импровизирах и на момента превърнах пешкира в препаска, която вързах под бедрото си. Междувременно зърнах отражението си в огледалото на банята. Не ми хареса гледката: трийсет и осем годишен пръч, белязан от обичайното за средната възраст занемаряване. Имах си меко, процъфтяващо коремче и гадна тлъста топка под брадичката. Русата ми като пясък коса беше прошарена. Под очите ми имаше постоянни тъмни петна от преумора, сложна плетеница от железопътни линии се изкачваше към слепоочията ми. Изглеждах изморен, преситен, отегчен.
Някой имаше нужда от цигара. Преди да потегля от щатите, пак бях започнал да пуша след седемгодишно прекъсване. Сега пушех по две кутии „Камъл” без филтър на ден. Всяка сутрин изхрачвах гъсто кафяво желе. Зъбите ми придобиваха симпатичен теракотен оттенък. Завръщането към цигарите беше най-положителното нещо, което бях правил от години.
Безмитният ми стек „Камъл” лежеше до леглото. Взех нова кутия, измъкнах цигара, запалих я със зипото, вдишах дълбоко. Бинго. Моментално просветление. Защо ти е да прахосваш живота си в преследване на щастието, когато единственото неподправено блаженство, което някога вкусваш, е мимолетно и случайно: душ след горещия ден, цигара с такъв страхотен вкус, че се чувстваш сякаш най-сетне си се сблъскал с пълното спокойствие. Така де, за миг-два.
Рандевуто ми с пълното спокойствие не продължи дълго. Приключи в момента, в който погледът ми падна върху картата на Австралия, разстлана собственоръчно от мен върху леглото. Тая лайняна карта. Беше ме прелъстила. Беше ме съблазнила с възможностите, които предлагаше. Тази карта ме беше докарала тук. В Даруин. Тази карта беше голяма грешка.