Възмездие

ДЖИЛИАН ХОФМАН
ВЪЗМЕЗДИЕ

Както винаги Клои Ларсън панически бързаше. Разполагаше само с десет минути, за да облече нещо подходящо за „Фантомът от операта“ – най-нашумялото представление на „Бродуей“ с разпродадени билети за цяла година напред, – да се гримира и да хване влака в шест и петдесет и две от Бейсайд за центъра. До спирката имаше три минути път с кола, така че всъщност и оставаха само седем. Разрови претъпкания дрешник, който се канеше да подреди още миналата зима, и грабна набързо черна пола от креп заедно с подходящ жакет и розова блуза. Хванала една лачена обувка в ръка, тя повтаряше под нос името на Майкъл и разхвърляше купчината в дъното на дрешника, докато намери най-сетне втората от чифта.
Прекоси тичешком коридора към банята, докато се обуваше. Не трябваше да става по този начин, помисли си, докато набързо разресваше с пръсти дългата си руса коса, а с другата ръка миеше зъбите си. Трябваше да е спокойна и безгрижна, трепетно очакваща, съзнанието и да не е обременено с нищо, когато чуе въпроса, който щеше да сложи край на всички други въпроси. А не както сега – тичала цял ден след безсънна нощ от упражнения на лекции заедно с други също толкова изнервени студенти, а мисълта за предстоящия тежък държавен изпит не я напуска нито за миг. Изплю освежителната вода, пръсна се набързо с „Шанел 5“ и изхвърча от входната врата. Четири минути. Само четири минути, иначе щеше да остане за влака в седем и двайсет и две и вероятно да изпусне началото на представлението. За миг си представи докарания Майкъл как нервничи пред театър „Маджестик“ с роза в ръка и кутийката в джоба и все поглежда часовника си.
Не трябваше да става така. Можеше да е по-добре подготвена.
Изтича през двора към колата си, като едновременно се мъчеше да си сложи обеците, грабнати от нощното шкафче в спалнята. И отново както всеки ден, усети погледа на своя странен и саможив съсед от втория етаж, който я следеше иззад прозореца на хола си. Гледаше я как прекосява двора и се отправя към забързания свят и своя живот. Тя отхвърли неприятното смразяващо чувство с бързината, с която то се появи, и влезе в колата. Сега не можеше да мисли за Марвин. Нито за държавния изпит и специалните курсове и лекции. Трябваше да се съсредоточи върху отговора, който щеше да даде на Майкъл тази вечер, когато той сигурно щеше да и зададе въпроса, който щеше да сложи край на всички въпроси.
Три минути. Остават само три минути, помисли си тя, засили се, без да се съобразява със стоп-знака и едва успя да префучи през кръстовището към Северния булевард, преди да светне червено.
Свирката на влака почти я оглуши, докато изкачваше по две стъпалата към перона. Вратата на вагона се затвори веднага след нея и тя махна с благодарност на ватмана, който я беше изчакал да влезе. Седна на протритата седалка, запъхтяна след тичането от паркинга по стълбите нагоре. Влакът се изтегли от станцията и пое към Манхатън. Успя на косъм.
Сега се отпусни и се успокой, каза си, загледана в стрелкащите се край нея здания на квартала Куинс и избледняващата светлина на гаснещия ден. Защото въпреки всичко тази нощ щеше да е много важна. Не се съмняваше в това.

ЮНИ 1988 г.
НЮ ЙОРК
Вятърът се усили и гъстите вечнозелени храсти, които криеха неподвижното му тяло, се разлюляха и зашумяха. На запад блесна светкавица и начупените ивици бяла и лилава светлина очертаха внушителния силует на Манхатънския хоризонт. По всичко личеше, че ще се излее порой, и то съвсем скоро. Скрит ниско под храстите, той стисна челюсти и се стегна при грохота на мълнията. Това ще е черешката на сладоледа! Да връхлети гръмотевична буря, докато чака кучката най-после да се прибере вкъщи!
Долу под гъстия плет, обикалящ сградата, не се долавяше и полъх от вятъра, а горещината под тежката клоунска маска, която бе надянал, беше тъй нетърпима, че кожата на лицето му сякаш се разтапяше. Смрадта на гнили листа и влажна пръст надделяваше над зелената свежест отгоре и той се стараеше да не диша през носа. Нещо дребно се стрелна край ухото му и той с усилие си наложи да не си представя какви гадини може да пълзят в този миг нагоре по ръкавите му и в тежките обувки. Опипа неспокойно през ръкавицата си назъбеното острие на ножа.
В пустия двор нямаше никакъв признак на живот. Освен шума на вятъра, лашкащ тежките клони на дъбовете, и непрекъснатото бръмчене на десетина, че и повече климатика, закрепени неблагонадеждно по прозорците над главата му, всичко беше спокойно. Гъстият жив плет заобикаляше почти цялата сграда и той знаеше, че никой не може да го види, дори от прозорците на апартамента точно над него. Килимът от бурени и гнили листа меко изхрущя под тежестта на тялотото му, докато се измъкваше изпод храстите и си запробива бавно път към нейния прозорец.
Беше оставила щорите вдигнати. Отблясъците на уличните лампи се процеждаха през живия плет и хвърляха матови ивици в спалнята. Извън това всичко беше тъмно и неподвижно. Не беше оправила леглото си, а една от вратите на дрешника зееше отворена. Най-различни обувки – с високи токчета, сандали, гуменки – бяха разхвърляни по дъното му. Върху тоалетната масичка до телевизора беше наредена цяла колекция от плюшени мечета. Стъклените им очи святкаха, отразявайки на тънки снопчета към него кехлибарената светлина, струяща откъм улицата. Червените цифри на будилника показваха 12:33.
Погледът му знаеше точно къде да се насочи. Огледа бързо скрина и облиза пресъхналите си устни. В отвореното чекмедже бяха нахвърляни безразборно цветни сутиени и дантелени гащички.
Усети началото на ерекция и ръката му се плъзна под колана на джинсите. Очите му се насочиха към люлеещия се стол, върху който бе метнала бялата си дантелена нощница. Примижа и започна да се потрива по-енергично, спомняйки си сцената от миналата нощ. Твърдите и едри гърди се люлееха, докато тя се чукаше с приятеля си, облечена в същата бяла прозрачна нощница. Отмяташе назад глава в екстаз, разтваряше сочните си устни от удоволствие. Лошо, много лошо момиче, да оставя щорите отворени. Ръката му се задвижи още по-бързо. Представи си дългите и крака в найлонови чорапи до средата на бедрото и обувки с високи токчета от дрешника. А той, хванал здраво токчетата, повдига нагоре краката и, високо, после ги разтваря широко, докато тя крещи. Най-напред от страх, след това от наслада. Буйната и руса грива разпиляна по леглото и ръцете и здраво вързани за таблата. Елегантните дантелени гащички и русото вълмо на слабините и разтворени щедро пред устните му. Мм, мм. Той изстена във въображението си и дъхът му излезе със съскане през тясната цепнатина на червените клоунски устни. Миг преди да се изпразни спря и отвори очи. Вратата на спалнята зееше отворена и се виждаше, че апартаментът е празен и тъмен. Отпусна се отново в скривалището си в храстите. По лицето му се стичаше пот и гумата на маската се впиваше плътно в кожата му. Отново прегърмя и той усети, че пенисът му бавно се свива в панталоните.
Тя трябваше да си е вкъщи още преди няколко часа. Всяка сряда се прибираше не по-късно от десет и четирийсет и пет. Точно тази вечер ли намери да закъснее! Прехапа устни, раничката, която сам си беше причинил преди час, се отвори отново и той усети соления вкус на кръвта в устата си. Едва се въздържа де не изкрещи.
Проклетата шибана кучка! Беше страшно разочарован. Толкова беше развълнуван, толкова възбуден, докато отброяваше минутите до връщането и. В десет и четирийсет и пет тя трябваше да мине само на метър от него, облечена в прилепналите до тялото и спортни дрехи. После над него щеше да светне, а той бавно щеше да се надигне до прозореца. Тя нарочно нямаше да спусне щорите и той щеше да я гледа. Да попива с очи как тя съблича потната фланелка и смъква стегнатите шорти надолу по голите си бедра. Щеше да гледа как се приготвя за леглото. Всъщност за него!
Хилеше се блажено в храстите като изгубил ума гимназист пред първата си среща. Докъде ще стигнем тази вечер, скъпа? До първа база? До втора ли? Или до финала? Но
тези първи възбуждащи минути бяха отлетели и ето го след цели два часа – продължава да клечи в храстите като бездомник, а безброй невъобразими гадини пълзят по него и кой знае, може и да се плодят в ушите му. Омаята на чакането, която го бе подгрявала и бе подхранвала фантазията му, вече премина. Бавно разочарованието се превръщаше в яд, който растеше с всяка измината минута. Стисна зъби и изсъска – не, не е възбуден вече. Не е развълнуван. Вбесен е.
Стоя в тъмното, хапейки устната си, още като че ли цял час, а всъщност само броени минути. Светкавиците и гръмотевиците зачестиха и той си даде сметка, че е време да си тръгва. Неохотно смъкна маската, взе си торбата с фокусите и се заизмъква от храстите. Знаеше, че ще има и следващ път.
Точно в този момент фарове осветиха тъмната улица и той бързо клекна обратно. Сребристо шикозно беемве се плъзна пред сградата и паркира само на десетина метра от скривалището му.
Минутите се точеха като часове, но най-накрая вратата откъм пътника се отвори и два дълги съблазнителни крака, обути в лачени обувки с високи токове, се показаха навън. Веднага разбра, че това е тя, и го обвзе необяснимо усещане за покой.
Явно така е било писано.
Клоунът се сниши още повече в храстите. Да чака.