Годината е 1925 и малкото градче Илиеус в южна Бразилия, столица на търговията с какао, е оживено като кошер от небивалата реколта и от надежди за прогрес, но изконните традиции не могат да бъдат лесно изкоренени. Ако мъжът не застреля жена си и любовника й, когато ги свари заедно в леглото, той ще бъде опозорен и прогонен от града. Ако мъжът не хойка по кабарета и бардаци, значи нещо не му е наред. Ако жената не е вярна на съпруга си, тя съсипва доброто имe и честта на целия род. Ако пък любовницата си намери друг мъж, редно е да бъде пребита и също прогонена позорно от града. Управляват „полковниците“ и не са нужни сложни законодателства и политически институции. Всичко е ясно. Въпрос на куршуми, а не на изборни бюлетини.
И тогава се появява Габриела, лъхаща на канела и карамфил. Тя е млада, хубава, щастлива и свободна, смее се високо, ходи, сякаш танцува. Габриела е първична, обича простите радости, живее в състояние на морална невинност и не осъзнава нормите, налагани от обществото. А когато уважаваният Насиб Саад, съдържател на бар със сирийски корени, я наема за готвачка, неизбежното се случва и двамата се влюбват. Колкото и да го обича обаче, Габриела обича и останалите мъже. За да я запази само за себе си, Насиб решава да се ожени за нея. Но има цветя, които не цъфтят във ваза и Габриела е от тях...
Човек се чуди на какво по-напред да се възхити – на умението, с което Амаду плете едновременно десет сюжета, на изящната паяжина на неговото слово или на хумора, нежността, любовта към човека...
В. „Сатърдей ревю“
Чарлс Дикенс на двайсетия век. Забавно, клюкарско, бъкащо от живот.
Сп. „Ню Йоркър“
Жоржи Амаду (1912–2001) е роден в бразилския щат Баиа, от който по-късно ще черпи ненаситно, пресъздавайки бразилските действителност и душевност с помощта на фолклорни и фантастични елементи. Като политически емигрант във Франция в края на 40-те години попада в компанията на личности като Сартр, Арагон и Пикасо, които оказват важно въздействие върху мирогледа му. През 1958 г. с книгата си „Габриела, карамфил и канела“ Амаду изоставя политическото си мисионерство и създава литературата, която го прославя завинаги и навред по света, издигайки бразилската литература като цяло до световните върхове. „Амаду“ на португалски означава „любим“, „обичан“, и той наистина е един от любимите писатели на цели поколения. Със своите 32 романа, преведени на 48 езика, Амаду е най-четеният и най-продаван бразилски писател и до днес.
ЖОРЖИ АМАДУ
ГАБРИЕЛА, КАРАМФИЛ И КАНЕЛА
Влезе в салона и събу обувките си. Голяма част от деня прекарваше на крак, от маса на маса. И за него бе цяло удоволствие да махне обувките и чорапите си, да раздвижи пръстите на краката си, да направи няколко крачки бос и после да нахлузи старите меки пантофи. В главата му беше хаос от впечатления и образи. Анабела сигурно е завършила своя номер и е седнала на масата на Рибейриньо да пие шампанско. Тонику Бастус няма да дойде и тази вечер. А принцът? Казваше се Едуарду да Силва, а под името на картичката му беше отбелязано: “артист”. Циник. Без съмнение. Ласкаеше земевладелеца и тласкаше жена си в ръцете му, търгуваше с нейното тяло. Насиб вдигна рамене. Може би е само един беден дявол, може би Анабела не представлява кой знае какво за него и имат обикновена, случайна, делова връзка. Това е неговата работа, неговият начин за печелене на хляба. Имаше вид на човек, прекарал много гладни години. Мръсен начин за печелене на хляб несъмнено, но кой начин е чист? Защо трябва да обвиняваме и да съдим човека? Кой знае дали не е по-честен от приятелите на Осмунду, от неговите другари от бара, от литературните четения, от баловете в клуба “Прогрес”, от разговорите за жени, от всички почтени граждани, неспособни да придружат тялото на един приятел до гробищата!... Прям човек е Капитана. Беден, без други средства освен службата си на федерален финансов инспектор, без какаови плантации, но защитава своите идеи, изправя се срещу всекиго. Без да е близък с Осмунду, отиде на погребението и носи ковчега. А речта на вечерята? Хвърли името на Мундиньо в лицето на всички, в присъствието на полковник Рамиру Бастус.
Като си спомни за вечерята, Насиб потръпна. Можеше дори да стане престрелка, беше цяло щастие, дето завърши мирно. Впрочем това е само началото, сам Капитана го каза. Мундиньо имаше пари и авторитет в Рио де Жанейро, приятели в централното правителство и не беше “някакво нищожество” като стария, прегърбен лекар, д-р Онорату, ръководителя на опозицията, който дължеше услуги на Рамиру и му искаше служби за синовете си. Мундиньо щеше да увлече много хора, да раздели земевладелците, господари на гласовете, и да причини беди. Ако успее, както бе обещал, да доведе инженери и земекопачки, които да разчистят дъното на пристанището... Тогава може да завладее Илиеус и да осъди Бастус на остракизъм. Всъщност старецът е към края си, Алфреду е в камарата само защото е негов син, той е добър детски лекар и нищо друго. Що се отнася до Тонику... Той не е роден за политика, да ръководи и отменя, да прави и разваля. Освен когато се отнася до жени. Тази нощ няма да отиде в кабарето. Навярно за да не се замеси в спорове около статията – той не е човек за свади. Насиб поклати глава. Беше приятел и на едните, и на другите – на капитана и на Тонику, на Амансиу Леал и на Доктора, с тях пиеше, играеше, разговаряше, ходеше в публичните домове. От тях идваха парите, които той печелеше. А сега те бяха разделени, всеки по своя път. Само в едно нещо всички бяха съгласни: невярната жена трябва да се убие. Дори Капитана не защити Синязиня. Както и нейният роднина, от чиято къща бе изпратено тялото за гробищата. Какъв дявол пък търсеше там дъщерята на полковник Мелк Таварис, онази, по която въздиша влюбеният Жозуе, такава една с хубаво лице, мълчалива, с неспокойни очи, като че крие някаква тайна, някаква загадка? Веднъж, когато я видя да си купува със своите съученички шоколад в бара, Жоао Фулженсиу каза:
– Това момиче е различно от другите, има характер.
Защо да е различно, какво искаше да каже този толкова образован човек Жоао Фулженсиу с това нещо – “характер”? Вярно е, тя дойде за поклонението и донесе цветя. Баща й беше посетил Жезуину, “за да го прегърне”, както сам беше казал на Насиб на “пазара на робите”. А какъв дявол търсеше при ковчега на Синязиня дъщерята, това младо момиче, което вече чака годеник? Всичко е разделено, бащата на една страна, дъщерята – на друга. Светът се обърква – кой както ще да го разбира, но това не е по неговите сили. Той е само един съдържател на бар, защо да мисли за всичко това? Трябва да спечели пари, за да си купи някога какаова плантация. Ако Господ му помогне, ще купи. Може би тогава ще може да погледне Малвина в лицето, да се опита да разгадае загадката. Или поне да обзаведе къща за държанка като Глория.
Беше жаден и отиде да пие вода от стомната в кухнята. Мярна му се пакетът с роклята и пантофите, който бе донесъл от магазина на чичо си. Поколеба се. По-добре да го предаде утре. Или да го остави пред вратата на стаичката в дъното на двора, та слугинята да го намери, когато стане. Като на Коледа... Усмихна се и взе пакета. В кухнята пи вода на големи глътки – днес на банкета беше пил много, докато помагаше при сервирането.
Високо в небето грееше луната и осветяваше дръвчетата – ниските папайо и високите гуаябо в градината. Вратата на стаичката на слугинята беше отворена. Може би поради горещината. Филомена заключваше вратата, защото се страхуваше от крадци. Нейното богатство бяха иконите на светиите. Светлината проникваше в стаята. Насиб се приближи, за да остави пакета до самото легло – хубаво щеше да се изплаши на сутринта. А може би на следната нощ...
Очите му шареха в мрака. Един лъч пълзеше по леглото и осветяваше част от крака й. Насиб прикова погледа си, вече неспокоен. Очакваше да спи тази нощ в прегръдките на Ризолета и с тази увереност отиде в кабарето, предвкусвайки умението на проститутката от големия град. Но остана с неутолено желание. Сега гледаше мургавото тяло на Габриела, крака, който се подаваше от леглото. Той не виждаше, а по-скоро отгатваше по закърпената завивка корема и гърдите й, едва прикрити от скъсания комбинезон. Едната й гръд бе до половина разголена. И той напрегна поглед да види добре. Ароматът на карамфил го упойваше. Габриела се раздвижи в съня си. Арабинът прекрачи прага. Ръката му стоеше протегната. Не смееше да докосне заспалото тяло. Защо да бърза? Ако тя почне да вика, ако вдигне скандал и си отиде? Ще остане без готвачка и никога няма да намери друга като нея. Най-добре да остави пакета до леглото й. На следния ден ще остане малко повече вкъщи, ще спечели постепенно доверието й и най-накрая ще я завоюва.
Докато оставяше пакета, ръката му почти трепереше. Габриела се стресна, отвори очи, щеше да каже нещо, но видя Насиб, който стоеше и я гледаше. Инстинктивно потърси с ръка завивката, но дали от стеснителност, или от хитрост само успя да я свлече от леглото. Надигна се, седна и се усмихна плахо. Не се опитваше да крие гръдта, която сега се открояваше под лунната светлина.
– Дойдох да ви донеса един подарък – запелтечи Насиб. – Щях да го оставя до леглото. Току-що влизам...
Тя се усмихваше – дали от страх, или за да го окуражи? Всичко можеше да бъде – тя приличаше на дете с откритите си крака и гърди, сякаш не виждаше нищо лошо в това, сякаш нищо не разбираше от тези неща, сякаш беше съвсем невинна. Грабна пакета от ръцете му.
– Благодаря ви, момко. Господ да ви възнагради.
Развърза възела. Насиб я разглеждаше. Нагласи усмихната роклята по тялото си и я погали с ръка.
– Хубава...
Погледна евтините пантофи. Насиб се задъхваше.
– Момъкът е толкова добър...
Желанието в гърдите му нарастваше и го стискаше за гърлото. Очите му тъмнееха, ароматът на карамфил го упойваше. Тя отпусна роклята, за да я разгледа по-добре, и отново се разкри нейната наивна голота.
– Хубава е... Стоях будна и чаках момъка да ми каже какво да готвя утре. Но стана късно и дойдох да си легна...
– Имах много работа – едва изрече той.
– Горкичкият, не сте ли изморен?
Тя сгъна роклята и постави пантофите на пода.
– Закачете я, моля ви се.
Неговата ръка докосна нейната и тя се засмя:
– Колко студена ръка...
И повече не можа да издържи. Хвана ръката й, а с другата потърси тялото, което се открояваше на лунната светлина. Тя го притегли към себе си:
– Хубав момък...
Ароматът на карамфил изпълни стаята. Габриела излъчваше топлина, която го обгръщаше и изгаряше. Лунна светлина замря върху леглото. Гласът на Габриела се удавяше във въздишки и целувки:
– Хубав момък...
ЖОРЖИ АМАДУ
ГАБРИЕЛА, КАРАМФИЛ И КАНЕЛА
Влезе в салона и събу обувките си. Голяма част от деня прекарваше на крак, от маса на маса. И за него бе цяло удоволствие да махне обувките и чорапите си, да раздвижи пръстите на краката си, да направи няколко крачки бос и после да нахлузи старите меки пантофи. В главата му беше хаос от впечатления и образи. Анабела сигурно е завършила своя номер и е седнала на масата на Рибейриньо да пие шампанско. Тонику Бастус няма да дойде и тази вечер. А принцът? Казваше се Едуарду да Силва, а под името на картичката му беше отбелязано: “артист”. Циник. Без съмнение. Ласкаеше земевладелеца и тласкаше жена си в ръцете му, търгуваше с нейното тяло. Насиб вдигна рамене. Може би е само един беден дявол, може би Анабела не представлява кой знае какво за него и имат обикновена, случайна, делова връзка. Това е неговата работа, неговият начин за печелене на хляба. Имаше вид на човек, прекарал много гладни години. Мръсен начин за печелене на хляб несъмнено, но кой начин е чист? Защо трябва да обвиняваме и да съдим човека? Кой знае дали не е по-честен от приятелите на Осмунду, от неговите другари от бара, от литературните четения, от баловете в клуба “Прогрес”, от разговорите за жени, от всички почтени граждани, неспособни да придружат тялото на един приятел до гробищата!... Прям човек е Капитана. Беден, без други средства освен службата си на федерален финансов инспектор, без какаови плантации, но защитава своите идеи, изправя се срещу всекиго. Без да е близък с Осмунду, отиде на погребението и носи ковчега. А речта на вечерята? Хвърли името на Мундиньо в лицето на всички, в присъствието на полковник Рамиру Бастус.
Като си спомни за вечерята, Насиб потръпна. Можеше дори да стане престрелка, беше цяло щастие, дето завърши мирно. Впрочем това е само началото, сам Капитана го каза. Мундиньо имаше пари и авторитет в Рио де Жанейро, приятели в централното правителство и не беше “някакво нищожество” като стария, прегърбен лекар, д-р Онорату, ръководителя на опозицията, който дължеше услуги на Рамиру и му искаше служби за синовете си. Мундиньо щеше да увлече много хора, да раздели земевладелците, господари на гласовете, и да причини беди. Ако успее, както бе обещал, да доведе инженери и земекопачки, които да разчистят дъното на пристанището... Тогава може да завладее Илиеус и да осъди Бастус на остракизъм. Всъщност старецът е към края си, Алфреду е в камарата само защото е негов син, той е добър детски лекар и нищо друго. Що се отнася до Тонику... Той не е роден за политика, да ръководи и отменя, да прави и разваля. Освен когато се отнася до жени. Тази нощ няма да отиде в кабарето. Навярно за да не се замеси в спорове около статията – той не е човек за свади. Насиб поклати глава. Беше приятел и на едните, и на другите – на капитана и на Тонику, на Амансиу Леал и на Доктора, с тях пиеше, играеше, разговаряше, ходеше в публичните домове. От тях идваха парите, които той печелеше. А сега те бяха разделени, всеки по своя път. Само в едно нещо всички бяха съгласни: невярната жена трябва да се убие. Дори Капитана не защити Синязиня. Както и нейният роднина, от чиято къща бе изпратено тялото за гробищата. Какъв дявол пък търсеше там дъщерята на полковник Мелк Таварис, онази, по която въздиша влюбеният Жозуе, такава една с хубаво лице, мълчалива, с неспокойни очи, като че крие някаква тайна, някаква загадка? Веднъж, когато я видя да си купува със своите съученички шоколад в бара, Жоао Фулженсиу каза:
– Това момиче е различно от другите, има характер.
Защо да е различно, какво искаше да каже този толкова образован човек Жоао Фулженсиу с това нещо – “характер”? Вярно е, тя дойде за поклонението и донесе цветя. Баща й беше посетил Жезуину, “за да го прегърне”, както сам беше казал на Насиб на “пазара на робите”. А какъв дявол търсеше при ковчега на Синязиня дъщерята, това младо момиче, което вече чака годеник? Всичко е разделено, бащата на една страна, дъщерята – на друга. Светът се обърква – кой както ще да го разбира, но това не е по неговите сили. Той е само един съдържател на бар, защо да мисли за всичко това? Трябва да спечели пари, за да си купи някога какаова плантация. Ако Господ му помогне, ще купи. Може би тогава ще може да погледне Малвина в лицето, да се опита да разгадае загадката. Или поне да обзаведе къща за държанка като Глория.
Беше жаден и отиде да пие вода от стомната в кухнята. Мярна му се пакетът с роклята и пантофите, който бе донесъл от магазина на чичо си. Поколеба се. По-добре да го предаде утре. Или да го остави пред вратата на стаичката в дъното на двора, та слугинята да го намери, когато стане. Като на Коледа... Усмихна се и взе пакета. В кухнята пи вода на големи глътки – днес на банкета беше пил много, докато помагаше при сервирането.
Високо в небето грееше луната и осветяваше дръвчетата – ниските папайо и високите гуаябо в градината. Вратата на стаичката на слугинята беше отворена. Може би поради горещината. Филомена заключваше вратата, защото се страхуваше от крадци. Нейното богатство бяха иконите на светиите. Светлината проникваше в стаята. Насиб се приближи, за да остави пакета до самото легло – хубаво щеше да се изплаши на сутринта. А може би на следната нощ...
Очите му шареха в мрака. Един лъч пълзеше по леглото и осветяваше част от крака й. Насиб прикова погледа си, вече неспокоен. Очакваше да спи тази нощ в прегръдките на Ризолета и с тази увереност отиде в кабарето, предвкусвайки умението на проститутката от големия град. Но остана с неутолено желание. Сега гледаше мургавото тяло на Габриела, крака, който се подаваше от леглото. Той не виждаше, а по-скоро отгатваше по закърпената завивка корема и гърдите й, едва прикрити от скъсания комбинезон. Едната й гръд бе до половина разголена. И той напрегна поглед да види добре. Ароматът на карамфил го упойваше. Габриела се раздвижи в съня си. Арабинът прекрачи прага. Ръката му стоеше протегната. Не смееше да докосне заспалото тяло. Защо да бърза? Ако тя почне да вика, ако вдигне скандал и си отиде? Ще остане без готвачка и никога няма да намери друга като нея. Най-добре да остави пакета до леглото й. На следния ден ще остане малко повече вкъщи, ще спечели постепенно доверието й и най-накрая ще я завоюва.
Докато оставяше пакета, ръката му почти трепереше. Габриела се стресна, отвори очи, щеше да каже нещо, но видя Насиб, който стоеше и я гледаше. Инстинктивно потърси с ръка завивката, но дали от стеснителност, или от хитрост само успя да я свлече от леглото. Надигна се, седна и се усмихна плахо. Не се опитваше да крие гръдта, която сега се открояваше под лунната светлина.
– Дойдох да ви донеса един подарък – запелтечи Насиб. – Щях да го оставя до леглото. Току-що влизам...
Тя се усмихваше – дали от страх, или за да го окуражи? Всичко можеше да бъде – тя приличаше на дете с откритите си крака и гърди, сякаш не виждаше нищо лошо в това, сякаш нищо не разбираше от тези неща, сякаш беше съвсем невинна. Грабна пакета от ръцете му.
– Благодаря ви, момко. Господ да ви възнагради.
Развърза възела. Насиб я разглеждаше. Нагласи усмихната роклята по тялото си и я погали с ръка.
– Хубава...
Погледна евтините пантофи. Насиб се задъхваше.
– Момъкът е толкова добър...
Желанието в гърдите му нарастваше и го стискаше за гърлото. Очите му тъмнееха, ароматът на карамфил го упойваше. Тя отпусна роклята, за да я разгледа по-добре, и отново се разкри нейната наивна голота.
– Хубава е... Стоях будна и чаках момъка да ми каже какво да готвя утре. Но стана късно и дойдох да си легна...
– Имах много работа – едва изрече той.
– Горкичкият, не сте ли изморен?
Тя сгъна роклята и постави пантофите на пода.
– Закачете я, моля ви се.
Неговата ръка докосна нейната и тя се засмя:
– Колко студена ръка...
И повече не можа да издържи. Хвана ръката й, а с другата потърси тялото, което се открояваше на лунната светлина. Тя го притегли към себе си:
– Хубав момък...
Ароматът на карамфил изпълни стаята. Габриела излъчваше топлина, която го обгръщаше и изгаряше. Лунна светлина замря върху леглото. Гласът на Габриела се удавяше във въздишки и целувки:
– Хубав момък...
* Сайтът www.colibri.bg е оптимизиран за всякакви
утройства и предлага лесно и достъпно информация
на компютър, лaптоп, таблет или смартфон. 
