Хроника на птицата с пружина

ХАРУКИ МУРАКАМИ
ХРОНИКА НА ПТИЦАТА С ПРУЖИНА

Когато телефонът иззвъня, бях в кухнята - правех спагети и си свируках заедно с увертюрата на "Крадливата сврака" от Росини, която излъчваха по една от радиостанциите на къси вълни, най-съвършената музика за варене на спагети!
Реших да не вдигам телефона не само защото спагетите бяха почти готови, но и защото под диригентството на Клаудио Абадо Лондонският симфоничен оркестър тъкмо достигаше музикалната кулминация. Накрая обаче се видях принуден да се обадя. Можеше да е някой, който ме търси да ми съобщи, че ми е намерил работа. Намалих огъня, отидох в хола и вдигнах слушалката.
- Десет минути, ако обичате - каза жената в другия край.
Помня гласове, но този не ми беше познат.
- Моля? Кого търсите?
- Вас, естествено. Десет минути, ако обичате. Предостатъчно, за да се разберем един друг.
Гласът бе гърлен и тих, но иначе не правеше впечатление с нищо.
- Да се разберем един друг ли?
- Да разберем чувствата си.
Наведох се и надзърнах през вратата на кухнята. Над тенджерата със спагетите се виеше красива пара, Клаудио Абадо още дирижираше "Крадливата сврака".
- Извинявайте, но точно сега готвя спагети. Бихте ли позвънили по-късно?
- Спагети ли? Какви спагети в десет и половина сутринта?
- Не е ваша работа - отвърнах. - Аз решавам какво и кога да ям.
- Така е. Ще звънна по-късно - рече жената глухо и безизразно.
Понякога леката промяна в настроението прави чудеса с гласа.
- Я чакайте - казах аз. - Ако това е някакъв нов търговски номер, хич не си правете труда. Безработен съм. Не купувам нищо.
- Не се притеснявайте. Знам.
- Знаете ли? Какво знаете?
- Че сте безработен. Ето това знам. Вървете при чудните си спагети.
- Кой, по дяволите...
Жената затвори.
Нямах на кого да си излея гнева, затова се вторачих в телефона в ръката си, докато не се сетих за спагетите. Върнах се в кухнята, угасих печката и излях съдържанието на тенджерата в голяма цедка. Заради телефонния разговор спагетите бяха омекнали и вече не бяха al dente, но ударът не беше смъртоносен. Започнах да ям... и да мисля.

Да се разберем един друг? Да разберем чувствата си за десет минути? Какви ги говореше тая жена? Дали някой не ме взимаше на подбив? Или това бе нова търговска хватка. При всички положения нямаше нищо общо с мен.
След обяда се върнах при библиотечния роман на канапето в хола, като от време на време поглеждах към телефона. Какво толкова имаше да разбираме един за друг за десет минути? Какво могат двама души да разберат един за друг за десет минути? Сега, като се замислех, си давах сметка, че непознатата е била ужасно сигурна за тези десет минути: това бе първото, излязло от устата й. Да си рече човек, че девет минути са прекалено малко, а единайсет - прекалено много. Все едно готвиш спагети al dente.
Вече не ме свърташе. Реших да погладя ризи. Правя го винаги когато съм разстроен. Това ми е стар навик. Разделям работата на дванайсет етапа, започвам от яката (откъм вътрешната страна) и завършвам с маншета на левия ръкав. Последователността винаги е същата и си броя наум всеки от етапите. Иначе няма да се получи.
Изгладих три ризи, проверих ги за гънки и ги сложих на закачалки. След като изключих ютията и я прибрах заедно с дъската за гладене в килера в коридора, мислите ми се бяха поизбистрили.
Тъкмо тръгнах да си налея в кухнята чаша вода, когато телефонът иззвъня отново. Поколебах се за миг, после реших да вдигна. Ако пак се обаждаше онази жена, щях да й кажа, че гладя, и да затворя.
Този път беше Кумико. Часовникът на стената показваше единайсет и половина.
- Как си? - попита ме тя.
- Добре - отговорих - олекна ми, когато чух гласа на жена си.
- Какво правиш?
- Тъкмо изгладих.
- Какво се е случило?
В гласа й се долавяше напрежение. Кумико знаеше какво означава да гладя.
- Нищо. Просто изгладих няколко ризи. - Седнах и преместих слушалката от лявата в дясната си ръка. - Защо се обаждаш?
- Можеш ли да пишеш поезия? - попита тя.
- Поезия!
Поезия ли? Наистина ли ме питаше за поезия?
- Познавам издателя на списание за момичета. Търсят човек, който да преглежда и да редактира стихове на читатели. И всеки месец да пише кратко стихче за първата страница. За такава лесна работа парите са добри. Е, на непълен работен ден е. Но са готови да осигуряват и работа на хонорар, ако човекът...
- Лесна работа ли? - прекъснах я аз. - Я чакай. Аз си търся работа като юрист, а не като поет.
- Мислех, че в гимназията си писал по малко.
- Писал съм, разбира се, за училищния стенвестник: кой отбор се е класирал на първо място в шампионата по футбол и как учителката по физика е паднала по стълбите и се е озовала в болница... такива неща. А не поезия. Не мога да пиша поезия.
- Да, де. Но аз ти говоря не за истинска поезия, а за стихчета за гимназистки. Не е нужно да влиза в историята на литературата. Можеш да го правиш със затворени очи. Толкова ли не разбираш?
- Виж какво, не мога да пиша поезия... със затворени или с отворени очи. Не съм го правил никога и нямам намерение да започвам тепърва.
- Добре - каза с едва загатнато съжаление Кумико. - Но е трудно да ти се намери работа като юрист.
- Знам. Затова съм впрегнал всичките си връзки. Тази седмица все някой ще се обади. Ако пак не намеря нищо, ще се хвана с друго.
- Добре, ти си знаеш. Между другото, какъв ден сме днес? Кой ден от седмицата?
Позамислих се и отвърнах:
- Вторник.
- В такъв случай нали ще отскочиш до банката да платиш газта и телефона?
- Разбира се. Тъкмо се канех да пазарувам за вечеря.
- Какво смяташ да готвиш?
- Още не знам. Ще измисля, докато пазарувам.
Известно време Кумико мълча.
- Сега, като се замисля - подхвана тя отново сериозно, - не е чак толкова спешно да си намираш работа.
Завари ме неподготвен.
- Защо? - възкликнах аз. Дали днес жените по света не се бяха наговорили да ме изненадват по телефона? - Рано или късно ще спрат да ми плащат помощи по безработица. Не мога цял живот да не работя.
- Така е, но на мен ми вдигнаха заплатата, печеля и от хонорари, спестили сме малко пари, ако караме по-пестеливо, все ще се справим. Наистина не е спешно. Неприятно ли ти е да си стоиш вкъщи и да вършиш домакинската работа? В смисъл този живот дотяга ли ти чак толкова?
- Не знам - признах си аз.
Наистина не знаех.
- Добре, не бързай, помисли - рече жена ми. - А, да, котаракът прибра ли се?
Котаракът. Не се бях сещал за него цяла сутрин.
- Не - отвърнах. - Още не се е прибрал.
- Защо не го потърсиш из квартала? Няма го вече цяла седмица.
Изсумтях нехайно и пак преместих слушалката в лявата си ръка. Кумико продължи:
- Почти сигурна съм, че е в празната къща в другия край на уличката. Онази със статуята на птица в двора. Виждала съм го няколко пъти там.
- Уличката ли? Откога минаваш оттам? Не си ми споменавала...
- Уф! Трябва да вървя. Имам много работа. И не забравяй за котарака.
Жена ми затвори. Отново се усетих, че съм се вторачил в слушалката. После я оставих върху вилката.
Какво ли беше накарало Кумико да мине по уличката? За да излезеш от нас на нея, трябваше да се прекачиш през циментовия зид. А нямаше смисъл да го правиш.
Отидох в кухнята да си налея чаша вода, после излязох на верандата, за да проверя чинийката на котарака. Купчинката сардини от предната вечер си стоеше недокосната. Не, котаракът не се беше прибрал. Застанах на верандата и погледнах към малката ни градина, огряна от слънцето на ранното лято. Не че градината ни вдъхваше някаква духовна утеха. Слънцето проникваше в нея за съвсем кратко, затова пръстта вечно бе черна и влажна, а колкото до цветята, те се свеждаха до няколко посърнали хризантеми в единия ъгъл, а аз не обичам хризантеми. Наблизо имаше няколко дървета, от които се разнасяше механичният писък на птица, която сякаш навиваше пружина. Наричахме я птицата с пружината. Измисли го Кумико. Не знаехме как всъщност се казва и как изглежда, това обаче изобщо не я вълнуваше. Всеки ден тя долиташе в дърветата в квартала и започваше да навива пружината в притихналия ни малък свят.
И така, трябваше да ходя и да издирвам котарака. Винаги съм обичал котки. А този котарак го обичах особено много. Но котките си имат свой начин на живот. Не са глупави. Ако котката престане да живее при вас, значи е решила да отиде другаде. После се връща, ако се умори или огладнее. Но колкото да угодя на Кумико, трябваше да отида и да потърся нашия котарак. А и нямах какво по-интересно да правя.