Успешно добавихте „...“ към вашата поръчка
Соларис
Печатно издание
ISBN
978-619-02-0904-1
Цена
11.20 лв.
(16.00 лв.)
Купи

* 30% онлайн отстъпка
Доставка - куриери "Спиди"
Безплатна за поръчки над 70 лв.
Поръчай по телефона
Поръчайте между 9:00 и 16:00 часа
в работни дни на телефон 0700 18028

Или оставете телефонен номер
и ние ще се свържем с вас за
приемане на поръчката.
-30%
Купи с 1 клик
Информация
Рейтинг (8)
Мнения (13)
Публикувай мнение
Печат
Меки корици
Размери
13/20
Тегло
270 гр.
Страници
248
Дата на издаване
17 септември 2021
Превод
Лина Василева
Корица
Люба Халева

Соларис

„Соларис“ – най-известният роман на един от великите световни майстори на научната фантастика Станислав Лем, принадлежи към поджанра, изследващ контакта с извънземния интелект. Тази преведена на всички езици творба предлага оригинална визия за непознаваемия чужд разум, като заедно с това представя по уникален и вълнуващ начин драмата на себепознанието и космическите измерения на любовта. Идеята за океана-мозък, заемащ повърхността на планетата Соларис и способен да придава материален облик на човешките спомени и мисли, не оставя равнодушни нито психолога Крис Келвин и колегите му космонавти от космическата станция, описана в романа, нито милионите читатели на полския фантаст. Нито известните режисьори Андрей Тарковски и Стивън Содърбърг, които екранизират произведението съответно през 1972 и 2002 г.

На стогодишнината от рождението на Станислав Лем ИК „Колибри“ предлага на феновете на фантастиката нов, пълен превод на издавания досега цензуриран и съкратен вариант на забележителния му шедьовър.

За автора

Полският фантаст Станислав Лем (1921-2006), носител на многобройни полски и международни награди и преведен на над 40 езика, е отдавна известен в България. Романите му „Соларис“, „Едем“, „Сенна хрема“, „Облакът на Магелан“, циклите му за роботите, за Ийон Тихи, за пилота Пиркс са любими на поколения български читатели.

„Дневник, намерен във вана“ е сред малкото му непреведени у нас произведения досега.

Още заглавия от същия жанр
Откъс

Станислав Лем – „Соларис“
 
НОВОДОШЛИЯТ

В деветнайсет бордово време подминах хората около площадката за изстрелване и слязох по металната стълбичка до вътрешността на совалката. Имаше място, колкото да си повдигна лактите. Прикрепих шланга в стърчащия от стената вентил и скафандърът се изду, тъй че повече изобщо не можех да помръдна. Стоях – или по-скоро висях – във въздушното ложе, неделимо свързан с металната черупка.
Вдигнах очи и през изпъкналото стъкло съзрях стените на бокса, а още по-високо  – надничащото лице на Модард. Но то веднага изчезна и настъпи тъмнина, защото отгоре нахлузиха тежкия защитен конус.
Чух повторения осем пъти вой на електродвигателите, затягащи винтовете. После – свистенето на помпания в амортисьорите въздух. Очите ми свикваха с мрака. Очерта се зеленикавият контур на единствения датчик.
– Келвин, готов ли си? – чух в слушалките.
– Готов съм, Модард – отвърнах.
– Не се притеснявай за нищо, Станцията ще те поеме – рече той. – Успех!
Преди да успея да отговоря, горе нещо изскърца и капсулата потрепери. Инстинктивно напрегнах мускули, ала нищо друго не се случи.
– Кога e стартът? – попитах и дочух шум, все едно върху мембраната на слушалките падаха най-ситни песъчинки.
 – Вече летиш, Келвин. На добър час!  – отвърна близкият глас на Модард.
Преди да осъзная ставащото, точно пред лицето ми зейна широка пролука, през която видях звездите. Напразно се опитвах да открия Алфа от Водолей, към която летеше „Прометей“. Небето от тези кътчета на Галактиката не ми говореше нищо, не разпознавах нито едно съзвездие – в тесния илюминатор все така искреше прахоляк. Чаках да изскочи първата звезда. Нищо не забелязах. Само искриците взеха да бледнеят и да изчезват, стопявайки се на ръждивия фон. Разбрах, че се намирам в горните слоеве на атмосферата. Обездвижен в пашкула от пневматични възглавници, можех единствено да гледам пред себе си.
Все още не виждах хоризонта. Летях и летях, без да усещам движението, само бавна, коварна горещина заливаше тялото ми. Навън се разнесе тихо, пронизително стържене, все едно от метал по мокро стъкло. Ако не бяха намаляващите цифри във високомера, нямаше да си дам сметка за рязкото снижаване. Звездите вече ги нямаше. Оранжева светлинка изпълваше илюминатора. Чувах тежкия ритъм на собствения си пулс, лицето ми гореше, на врата си усещах хладния полъх на климатика; съжалявах, че не успях да видя „Прометей“ – очевидно вече е бил извън зрителното ми поле, когато автоматичното устройство разкри изгледа.
Капсулата подскочи веднъж, втори път, ужасно завибрира, друсането премина през всички брони на изолацията, през въздушните възглавници и нахлу в дълбините на тялото ми – зеленикавият контур на датчика се замъгли. Гледах го, без да изпитвам страх. Не бях долетял от толкова далече, за да загина точно преди целта.
– Станция „Соларис“ – призовах. – Станция „Соларис“. Станция „Соларис“! Направете нещо. Май губя стабилност. Станция „Соларис“, тук пристигащият. Приемам.
И пак пропуснах важния момент на появяването на планетата. Тя се простираше огромна, плоска, а по размерите на ивиците по повърхността ѝ можех да преценя, че все още се намирам далече. Всъщност – високо, защото вече бях преминал онази невидима граница, при която разстоянието до едно небесно тяло се превръща във височина. Падах. Продължавах да падам. Сега го усещах дори със затворени очи. Бързо ги отворих, защото исках да видя възможно най-много.
Изчаках безмълвно двадесетина секунди и възобнових призивите. И този път не получих отговор. В слушалките, на фона на шум, толкова дълбок и нисък, че можеше да бъде гласът на самата планета, избухваха един след друг електрически разряди. Оранжевото небе в илюминатора помътня. Стъклото потъмня; инстинктивно се сгърчих, доколкото ми позволяваха пневматичните бандажи, преди миг по-късно да разбера, че това са облаци. Ятото им отлетя нагоре като издухано. Продължавах да се нося напред, веднъж на слънце, веднъж на сянка, капсулата се въртеше около надлъжната си ос и огромният, сякаш подпухнал диск на слънцето току преплуваше пред лицето ми, появявайки се отляво и залязвайки отдясно. Изведнъж през шума и трясъците право в ухото ми се разнесе далечен глас:
– Станция „Соларис“ към пристигащия. Всичко е окей. Вие сте под контрола на Станцията. Станция „Соларис“ към пристигащия. Пригответе се за кацане в момент нула, повтарям, пригответе се за кацане в момент нула, внимание, започва броенето. Двеста и петдесет, двеста и четиресет и девет, двеста и четиресет и осем…
Отделните думи бяха разделени от отривисти писукания  – знак, че не говори човек. Странна работа. Обикновено всички до един търчат към летището, когато пристига някой, при това направо от Земята.
Не можех обаче дълго да разсъждавам над това, понеже кръгът, който слънцето очертаваше около мен, застана вертикално заедно с плоскостта, към която летях; след първото накланяне настъпи второ, в обратната посока; люлеех се като огромно махало и докато се борех със замайването, видях върху повърхността на планетата – изправена като стена и надраскана с мръсновиолетови и черни резки – една дребничка шахматна дъска от бели и зелени точки: разпознавателния знак на Станцията. Същевременно нещо се отдели с трясък от върха на ракетата – пръстените на парашута, който бурно заплющя, и в този звук имаше нещо неописуемо земно: за първи път след толкова месеци – шум на истински вятър. Всичко ставаше твърде бързо. Дотогава знаех само, че падам. Сега виждах всичко с очите си. Бяло-зелената шахматна дъска нарастваше устремно, разбрах, че е изрисувана върху лъскавосребрист корпус с обтекаемата форма на кит  – със стърчащи отстрани радарни игли и шпалир от тъмнеещи прозоречни отвори; и че този метален колос не се намира на повърхността на планетата, а виси над нея, влачейки по мастиленочерния фон едно още по-тъмно елиптично петно: своята сянка. В същото време забелязвах обагрените във виолетово хем лениви, хем неуморни океански талази; внезапно облаците отлетяха високо, обагрени по ръбовете в заслепяващ пурпурночервен цвят, небето между тях се отдръпна и стана плоско, мръсноръждиво и после всичко се размаза: попаднах в тирбушон.
Преди да успея да реагирам, кратък удар възвърна вертикалната позиция на капсулата, простиращият се чак до задимения хоризонт океан искреше в илюминатора с оцветена като че ли с живак светлина; внезапно ръмжащите въжета и пръстените на парашута се откачиха и полетяха над вълните, понесени от вятъра, а капсулата се залюля плавно, с онова специфично, забавено движение, характерно за изкуственото гравитационно поле, след което се плъзна надолу. Последното, което видях, бяха решетъчните авиационни катапулти и двете огледала на ажурните радиотелескопи, високи вероятно няколко етажа. С оглушителния звук от удар на стомана в стомана нещо закрепи капсулата неподвижно, нещо се отвори под мен и с протяжна, задъхана въздишка металната черупка, в която висях обездвижен, завърши своето сто и осемдесет километрово пътешествие.
– Станция „Соларис“. Нула и нула. Приземяването извършено. Край – чух в слушалките мъртвия глас на контролния автомат.

Станислав Лем – „Соларис“
 
НОВОДОШЛИЯТ

В деветнайсет бордово време подминах хората около площадката за изстрелване и слязох по металната стълбичка до вътрешността на совалката. Имаше място, колкото да си повдигна лактите. Прикрепих шланга в стърчащия от стената вентил и скафандърът се изду, тъй че повече изобщо не можех да помръдна. Стоях – или по-скоро висях – във въздушното ложе, неделимо свързан с металната черупка.
Вдигнах очи и през изпъкналото стъкло съзрях стените на бокса, а още по-високо  – надничащото лице на Модард. Но то веднага изчезна и настъпи тъмнина, защото отгоре нахлузиха тежкия защитен конус.
Чух повторения осем пъти вой на електродвигателите, затягащи винтовете. После – свистенето на помпания в амортисьорите въздух. Очите ми свикваха с мрака. Очерта се зеленикавият контур на единствения датчик.
– Келвин, готов ли си? – чух в слушалките.
– Готов съм, Модард – отвърнах.
– Не се притеснявай за нищо, Станцията ще те поеме – рече той. – Успех!
Преди да успея да отговоря, горе нещо изскърца и капсулата потрепери. Инстинктивно напрегнах мускули, ала нищо друго не се случи.
– Кога e стартът? – попитах и дочух шум, все едно върху мембраната на слушалките падаха най-ситни песъчинки.
 – Вече летиш, Келвин. На добър час!  – отвърна близкият глас на Модард.
Преди да осъзная ставащото, точно пред лицето ми зейна широка пролука, през която видях звездите. Напразно се опитвах да открия Алфа от Водолей, към която летеше „Прометей“. Небето от тези кътчета на Галактиката не ми говореше нищо, не разпознавах нито едно съзвездие – в тесния илюминатор все така искреше прахоляк. Чаках да изскочи първата звезда. Нищо не забелязах. Само искриците взеха да бледнеят и да изчезват, стопявайки се на ръждивия фон. Разбрах, че се намирам в горните слоеве на атмосферата. Обездвижен в пашкула от пневматични възглавници, можех единствено да гледам пред себе си.
Все още не виждах хоризонта. Летях и летях, без да усещам движението, само бавна, коварна горещина заливаше тялото ми. Навън се разнесе тихо, пронизително стържене, все едно от метал по мокро стъкло. Ако не бяха намаляващите цифри във високомера, нямаше да си дам сметка за рязкото снижаване. Звездите вече ги нямаше. Оранжева светлинка изпълваше илюминатора. Чувах тежкия ритъм на собствения си пулс, лицето ми гореше, на врата си усещах хладния полъх на климатика; съжалявах, че не успях да видя „Прометей“ – очевидно вече е бил извън зрителното ми поле, когато автоматичното устройство разкри изгледа.
Капсулата подскочи веднъж, втори път, ужасно завибрира, друсането премина през всички брони на изолацията, през въздушните възглавници и нахлу в дълбините на тялото ми – зеленикавият контур на датчика се замъгли. Гледах го, без да изпитвам страх. Не бях долетял от толкова далече, за да загина точно преди целта.
– Станция „Соларис“ – призовах. – Станция „Соларис“. Станция „Соларис“! Направете нещо. Май губя стабилност. Станция „Соларис“, тук пристигащият. Приемам.
И пак пропуснах важния момент на появяването на планетата. Тя се простираше огромна, плоска, а по размерите на ивиците по повърхността ѝ можех да преценя, че все още се намирам далече. Всъщност – високо, защото вече бях преминал онази невидима граница, при която разстоянието до едно небесно тяло се превръща във височина. Падах. Продължавах да падам. Сега го усещах дори със затворени очи. Бързо ги отворих, защото исках да видя възможно най-много.
Изчаках безмълвно двадесетина секунди и възобнових призивите. И този път не получих отговор. В слушалките, на фона на шум, толкова дълбок и нисък, че можеше да бъде гласът на самата планета, избухваха един след друг електрически разряди. Оранжевото небе в илюминатора помътня. Стъклото потъмня; инстинктивно се сгърчих, доколкото ми позволяваха пневматичните бандажи, преди миг по-късно да разбера, че това са облаци. Ятото им отлетя нагоре като издухано. Продължавах да се нося напред, веднъж на слънце, веднъж на сянка, капсулата се въртеше около надлъжната си ос и огромният, сякаш подпухнал диск на слънцето току преплуваше пред лицето ми, появявайки се отляво и залязвайки отдясно. Изведнъж през шума и трясъците право в ухото ми се разнесе далечен глас:
– Станция „Соларис“ към пристигащия. Всичко е окей. Вие сте под контрола на Станцията. Станция „Соларис“ към пристигащия. Пригответе се за кацане в момент нула, повтарям, пригответе се за кацане в момент нула, внимание, започва броенето. Двеста и петдесет, двеста и четиресет и девет, двеста и четиресет и осем…
Отделните думи бяха разделени от отривисти писукания  – знак, че не говори човек. Странна работа. Обикновено всички до един търчат към летището, когато пристига някой, при това направо от Земята.
Не можех обаче дълго да разсъждавам над това, понеже кръгът, който слънцето очертаваше около мен, застана вертикално заедно с плоскостта, към която летях; след първото накланяне настъпи второ, в обратната посока; люлеех се като огромно махало и докато се борех със замайването, видях върху повърхността на планетата – изправена като стена и надраскана с мръсновиолетови и черни резки – една дребничка шахматна дъска от бели и зелени точки: разпознавателния знак на Станцията. Същевременно нещо се отдели с трясък от върха на ракетата – пръстените на парашута, който бурно заплющя, и в този звук имаше нещо неописуемо земно: за първи път след толкова месеци – шум на истински вятър. Всичко ставаше твърде бързо. Дотогава знаех само, че падам. Сега виждах всичко с очите си. Бяло-зелената шахматна дъска нарастваше устремно, разбрах, че е изрисувана върху лъскавосребрист корпус с обтекаемата форма на кит  – със стърчащи отстрани радарни игли и шпалир от тъмнеещи прозоречни отвори; и че този метален колос не се намира на повърхността на планетата, а виси над нея, влачейки по мастиленочерния фон едно още по-тъмно елиптично петно: своята сянка. В същото време забелязвах обагрените във виолетово хем лениви, хем неуморни океански талази; внезапно облаците отлетяха високо, обагрени по ръбовете в заслепяващ пурпурночервен цвят, небето между тях се отдръпна и стана плоско, мръсноръждиво и после всичко се размаза: попаднах в тирбушон.
Преди да успея да реагирам, кратък удар възвърна вертикалната позиция на капсулата, простиращият се чак до задимения хоризонт океан искреше в илюминатора с оцветена като че ли с живак светлина; внезапно ръмжащите въжета и пръстените на парашута се откачиха и полетяха над вълните, понесени от вятъра, а капсулата се залюля плавно, с онова специфично, забавено движение, характерно за изкуственото гравитационно поле, след което се плъзна надолу. Последното, което видях, бяха решетъчните авиационни катапулти и двете огледала на ажурните радиотелескопи, високи вероятно няколко етажа. С оглушителния звук от удар на стомана в стомана нещо закрепи капсулата неподвижно, нещо се отвори под мен и с протяжна, задъхана въздишка металната черупка, в която висях обездвижен, завърши своето сто и осемдесет километрово пътешествие.
– Станция „Соларис“. Нула и нула. Приземяването извършено. Край – чух в слушалките мъртвия глас на контролния автомат.

Сподели в:
Публикувай мнение за книгата
Мнения на читатели
Поздравления и благодарности на издателството! Пишете, че ще преиздавате и "Звездни дневници". Ще има ли нещо ново и там: нов превод, добавяне на текст, липсващ в предишното издание... ? Има цели две приключения на Тихи, които досега не са издавани на български.
"Соларис" в нов превод на Лина Василева, с възстановени липсващи или цензурирани пасажи.

Оценка: +1

Супер!
Здравейте! Вече дори имаме сключен договор за преиздание до края на годината по случай 100-годишнината от рождението на писателя! Ще преиздадем "Соларис" и "Звездни дневници".

Оценка: +1

Има ли шанс някога да бъде преиздадена тази книга и ако да - кога 4

Оценка: +1

Здравейте, Милена! Всъщност в момента обсъждаме преиздание по случай 100-годишнината от рождението на Станислав Лем.

Оценка: +1

Търся “Соларис”. Ще я издавате ли?
Преиздайте, моля!
Благодаря за отговора, макар и отрицателен. Успях да я намеря в една книжарница, а в друга намерих и дневниците. Някой ден току виж сте ни изненадали и с цялата Кибериада.
Привет, не, за съжаление, поне засега. Благодарим Ви за вниманието към нашето издателство!
Привет, имате ли планове за преиздаване на тази книга? А на "Звездни дневници"?
Здравейте! Да, пълното издание е, с добавени липсващите преди страници.
Кажете, моля, това пълното издание на "Соларис" ли е? С двете страници, които липсват в по-старите издания?

Оценка: +2

Печатно издание
Печатно издание
ISBN
978-619-02-0904-1
Купи
Цена
11.20 лв.
(16.00 лв.)

* 30% онлайн отстъпка
Доставка - куриери "Спиди"
Безплатна за поръчки над 70 лв.
-30%
Отстъпка
Доставка
Издателство "Колибри"
1990-2021 © Всички права запазени