Заговорът на мъртвите
16.25 лв. 25.00 лв. (-35%)
Триумфът на масите
9.00 лв. 20.00 лв. (-55%)
Моите истории (1973 – 2023). Том 2
24.70 лв. 38.00 лв. (-35%)
„Какво обичах“ е третият роман на изключително нашумялата през последните години американска авторка Сири Хуствет, наричана от литературната критика „най-изтънчената и привлекателна писателка на Америка“. Хуствет е с норвежко потекло, но е родена през 1955 г. в щата Минесота. Тя е съпруга на големия съвременен американски писател Пол Остър. „Какво обичах“ е историята на двама мъже, преразказана от изкуствоведа Лио Херцбърг: на самия Лио и на неговия близък приятел Бил Уехслър. През 1975 г. изкуствоведът Лио открива в малка галерия изумителна картина от неизвестен художник. Той купува творбата, изнамира автора й – Бил Уехслър – и така започва едно голямо приятелство. Тази история се развива в продължение на двайсет и пет години в парниковата атмосфера на нюйоркския артистичен свят. Техните женитби, съпруги, съдбите на техните деца, които странно се преплитат, перипетиите, през които преминават - всичко това е представено на фона на парада от идеи, социални взаимоотношения, еротизъм, хистерия и търсене на собственото „аз“. А през цялото време Сири Хуствет се опитва да отговори на завладелия съзнанието й въпрос: „Как сме се превърнали в това, което сме?“
„Самото великолепие... „Какво обичах“ е от редките книги, чиито страници сякаш сами се обръщат. Написана е сериозно, но остроумно, интелектуално, но достъпно, от широко скроен морално ангажиран талант.“ - в. „Ню Йорк Таймс“
„Нито един излишен образ, нито едно излишно изречение при създаването на един роман, който гъмжи от идеи и дълбоки чувства... Романът на Хуствет е изумително произведение на художественото слово, което не подлежи на категоризация“ - в. „Лос Анджелис Таймс“
„Забележително постижение дори за прозата на Сири Хуствет, което с чутовното отношение едновременно към тънкия нюанс и сложните взаимоотношения ни доказва, че приятелството е могъща изява на интелигентността. Последните страници на тази книга карат читателя да проумее толкова много, че тъгата се превръща в радост.“ – в. Вашингтон пост“
Сири Хуствет е с норвежко потекло, но е родена през 1955 г. в щата Минесота в семейството на университетски преподавател по скандинавска литература. Тя е съпруга на големия съвременен американски писател Пол Остър, но отдавна е излязла от сянката му и както той казва, „скоро ще ме сочат с пръст като съпругът на Сири Хуствет“.
СИРИ ХУСТВЕТ
КАКВО ОБИЧАХ
Бях се препънал в хубава жена. Имаше широка уста и гъста тъмна коса, подстригана до брадичката. При сблъсъка ни тясната и пола се беше повдигнала нагоре по краката и докато я придърпваше надолу, хвърлих поглед към бедрата и. Тя оправи полата си, погледна ме и отново се усмихна. При втората усмивка долната и устна потрепна и аз приех този мъничък признак на нервност или стеснение като предразположеност да откликне на покана от моя страна. Почти съм сигурен, че ако не беше потрепването, щях да се извиня и да отмина. Но този мимолетен трепет на устната и, изчезнал за миг, разкри мекота в характера и и ми позволи да предположа някаква грижливо прикривана чувственост в нея. Поканих я на кафе. Кафето премина в обяд, обядът – във вечеря, а на следващата сутрин лежах в леглото до Ерика Щайн в моя стар апартамент на “Ривърсайд Драйв”. Тя все още спеше. Светлината нахлуваше през прозореца и огряваше лицето и косата и. Много внимателно поставих ръка на главата и. Останах така няколко минути, гледах я и се надявах да се задържи при мен.
Вече бяхме разговаряли часове наред. Оказа се, че ние с Ерика произхождаме от един и същ свят. Родителите и бяха немски евреи, напуснали Берлин още като юноши през 1933 година. Баща и бил уважаван психоаналитик а майка и преподавала пеене в “Джулиард”. Господин и госпожа Щайн бяха мъртви. Починали за няколко месеца един след друг в годината преди да срещна Ерика, същата, в която умря и моята майка – 1973-та. Роден съм в Берлин и съм живял там до петгодишна възраст. Спомените ми от този град са откъслечни, някои от тях сигурно са съвсем неточни, образи и истории, дооформяни от разказите на майка ми за моите детски години. Ерика е родена в Горен Уест Сайд, където се озовах, след като бях изкарал три години в апартамент в “Хампстед” в Лондон. Ерика ме подтикна да напусна “Уест Сайд” и удобния си университетски апартамент. Преди да се оженим каза, че искала да “емигрира”. Когато я попитах какво има предвид, отвърна, че било време да продаде апартамента от родителите си на Осемдесет и втора западна улица и да предприеме дългото пътуване с метро до центъра.
– Тук ми мирише на смърт, на антисептичен разтвор, на болница и на застояла торта “Захер” – каза. – Трябва да се изнеса.
Двамата с Ерика напуснахме познатите места на нашето детство и пуснахме корени сред художниците и бохемите по на юг. Използвахме парите, които бяхме наследили от родителите си, и се нанесохме в една мансарда на улица “Грийн” между “Канал” и “Гранд”.
Новият ни квартал с неговите празни улици, ниски сгради и млади наематели ме освободи от задължения, които преди не бях възприемал като ограничения. Баща ми умря през 1947 година, беше само на четирийсет и три, а майка ми го надживя. Бях единственото им дете и след като татко си отиде ние с мама споделяхме житие-битие с неговия призрак. Майка ми остаря, разви артрит, но баща ми си остана млад, блестящ, обещаващ доктор, който може да постигне каквото пожелае. Това “каквото пожелае” се превърна във “всичко” за майка ми. Тя живя двайсет и шест години в същия апартамент на Осемдесет и четвърта улица между “Бродуей” и “Ривърсайд” с липсващото бъдеще на баща ми. Понякога, в началото на преподавателската ми кариера, някой студент се обръщаше към мен с “д-р Херцбърг” вместо с “г-н професоре” и това винаги насочваше мислите ми към моя баща. Животът в СоХо не заличи миналото, нито го потопи в забрава, но да завивам зад ъгъла или да пресичам улицата престана да ми напомня за моето разселено детство и юношество. И аз, и Ерика бяхме деца на бежанци от един изчезнал вече свят. Нашите родители бяха асимилирани евреи от средната класа, за които юдейството беше просто религия на прадедите им. Преди 1933 година те се възприемаха като “еврейски немци” – определение, несъществуващо вече в никой език.
Когато се запознахме, Ерика беше доцент по английска литература в “Рътгърс”, а аз преподавах дванайсета година в Катедрата по история на изкуството. Бях защитил докторат в Харвард, тя – в Колумбийския, което обясняваше защо се е скитала сред стелажите онази съботна сутрин със специален пропуск за възпитаник на университета. Бях се влюбвал и по-рано, но всеки път бе настъпвал моментът на умората и отегчението. Ерика никога не ми доскуча. Понякога ме дразнеше и ме изваждаше от търпение, но никога не ми е било досадно с нея. Коментарът на Ерика за автопортрета на Бил беше характерен за нея – прост, директен и проницателен. Никога не съм имал снизходително отношение към Ерика.
СИРИ ХУСТВЕТ
КАКВО ОБИЧАХ
Бях се препънал в хубава жена. Имаше широка уста и гъста тъмна коса, подстригана до брадичката. При сблъсъка ни тясната и пола се беше повдигнала нагоре по краката и докато я придърпваше надолу, хвърлих поглед към бедрата и. Тя оправи полата си, погледна ме и отново се усмихна. При втората усмивка долната и устна потрепна и аз приех този мъничък признак на нервност или стеснение като предразположеност да откликне на покана от моя страна. Почти съм сигурен, че ако не беше потрепването, щях да се извиня и да отмина. Но този мимолетен трепет на устната и, изчезнал за миг, разкри мекота в характера и и ми позволи да предположа някаква грижливо прикривана чувственост в нея. Поканих я на кафе. Кафето премина в обяд, обядът – във вечеря, а на следващата сутрин лежах в леглото до Ерика Щайн в моя стар апартамент на “Ривърсайд Драйв”. Тя все още спеше. Светлината нахлуваше през прозореца и огряваше лицето и косата и. Много внимателно поставих ръка на главата и. Останах така няколко минути, гледах я и се надявах да се задържи при мен.
Вече бяхме разговаряли часове наред. Оказа се, че ние с Ерика произхождаме от един и същ свят. Родителите и бяха немски евреи, напуснали Берлин още като юноши през 1933 година. Баща и бил уважаван психоаналитик а майка и преподавала пеене в “Джулиард”. Господин и госпожа Щайн бяха мъртви. Починали за няколко месеца един след друг в годината преди да срещна Ерика, същата, в която умря и моята майка – 1973-та. Роден съм в Берлин и съм живял там до петгодишна възраст. Спомените ми от този град са откъслечни, някои от тях сигурно са съвсем неточни, образи и истории, дооформяни от разказите на майка ми за моите детски години. Ерика е родена в Горен Уест Сайд, където се озовах, след като бях изкарал три години в апартамент в “Хампстед” в Лондон. Ерика ме подтикна да напусна “Уест Сайд” и удобния си университетски апартамент. Преди да се оженим каза, че искала да “емигрира”. Когато я попитах какво има предвид, отвърна, че било време да продаде апартамента от родителите си на Осемдесет и втора западна улица и да предприеме дългото пътуване с метро до центъра.
– Тук ми мирише на смърт, на антисептичен разтвор, на болница и на застояла торта “Захер” – каза. – Трябва да се изнеса.
Двамата с Ерика напуснахме познатите места на нашето детство и пуснахме корени сред художниците и бохемите по на юг. Използвахме парите, които бяхме наследили от родителите си, и се нанесохме в една мансарда на улица “Грийн” между “Канал” и “Гранд”.
Новият ни квартал с неговите празни улици, ниски сгради и млади наематели ме освободи от задължения, които преди не бях възприемал като ограничения. Баща ми умря през 1947 година, беше само на четирийсет и три, а майка ми го надживя. Бях единственото им дете и след като татко си отиде ние с мама споделяхме житие-битие с неговия призрак. Майка ми остаря, разви артрит, но баща ми си остана млад, блестящ, обещаващ доктор, който може да постигне каквото пожелае. Това “каквото пожелае” се превърна във “всичко” за майка ми. Тя живя двайсет и шест години в същия апартамент на Осемдесет и четвърта улица между “Бродуей” и “Ривърсайд” с липсващото бъдеще на баща ми. Понякога, в началото на преподавателската ми кариера, някой студент се обръщаше към мен с “д-р Херцбърг” вместо с “г-н професоре” и това винаги насочваше мислите ми към моя баща. Животът в СоХо не заличи миналото, нито го потопи в забрава, но да завивам зад ъгъла или да пресичам улицата престана да ми напомня за моето разселено детство и юношество. И аз, и Ерика бяхме деца на бежанци от един изчезнал вече свят. Нашите родители бяха асимилирани евреи от средната класа, за които юдейството беше просто религия на прадедите им. Преди 1933 година те се възприемаха като “еврейски немци” – определение, несъществуващо вече в никой език.
Когато се запознахме, Ерика беше доцент по английска литература в “Рътгърс”, а аз преподавах дванайсета година в Катедрата по история на изкуството. Бях защитил докторат в Харвард, тя – в Колумбийския, което обясняваше защо се е скитала сред стелажите онази съботна сутрин със специален пропуск за възпитаник на университета. Бях се влюбвал и по-рано, но всеки път бе настъпвал моментът на умората и отегчението. Ерика никога не ми доскуча. Понякога ме дразнеше и ме изваждаше от търпение, но никога не ми е било досадно с нея. Коментарът на Ерика за автопортрета на Бил беше характерен за нея – прост, директен и проницателен. Никога не съм имал снизходително отношение към Ерика.
Оценка: +1
Оценка: +2
* Сайтът www.colibri.bg е оптимизиран за всякакви
утройства и предлага лесно и достъпно информация
на компютър, лaптоп, таблет или смартфон. 
