Аз, Фелини

ФЕДЕРИКО ФЕЛИНИ
АЗ, ФЕЛИНИ

„Сладък живот“ бе първата италианска продукция с продължителност три часа и половина. Казаха ми, че никоя публика няма да гледа такъв дълъг филм. Всъщност не предполагах, че толкова много хора в Италия ще намерят творбата ми за шокираща. Публично заявих, че не ме е грижа, но трябва да призная, че вътрешно се потресох, когато на вратата на една църква видях мой некролог. Да не би да бях умрял и да не знаех? По-късно исках да използвам случая във филма си за Масторна – човека, който умира и не знае за това, докато пърха между живота и смъртта. На некролога пишеше: „Да се молим за спасението на душата на Федерико Фелини – грешник пред обществото.“ Бях слисан. Потръпнах.
Никога не бих включил във филм нещо само за да шокирам, нещо, което да не отговаря на историята, която разказвам.
Не бих предал героите си, които са толкова реални в живота ми, колкото и истинските хора, които познавам.
Мнозина обаче определяха „Сладък живот“ като скандален. Веднага се прочу с лоша слава. Не бях търсил скандалното, не го възприемах като скандален. Реакцията ми бе непонятна, но знаех, че помогна за огромния финансов успех на филма и го направи център на международно внимание. Лично мен ме тревожеха обвиненията, че съм грешник и експлоататор, но след като хората отиваха да гледат филма, в по-голямата си част го харесваха и не го намираха за толкова шокиращ, макар и според някои да беше.

„Сладък живот“ стана причина да се запозная с Жорж Сименон, който бе един от любимите ми автори като момче в Римини. Книгите му са толкова чудесни, че ми се струваше като че ли не ги е писал човек. Години по-късно, когато го срещнах в Кан, бях много развълнуван. Той пък ми каза, че се вълнува не по-малко да се запознае с мен. Оказа се, че бил председател на журито на филмовия фестивал в Кан, което удостои „Сладък живот“ със „Златна палма“. За мен щеше да бъде голямо преживяване да се запозная с него по всяко време, но при тези обстоятелства вълнението ми беше неописуемо. Джулиета бе толкова щастлива, че го целуна, оставяйки на бузата му отпечатък от червило точно когато Сименон се качваше на сцената.
Онова, което ме изненада, бе, че той се смяташе за неудачник. Никога не се бе възприемал като истински преуспяващ човек. Каза ми колко се възхищавал на онова, което правех – аз, който се възхищавах на неговите творби! Попитах го защо се чувства по този начин, след като пише такива чудесни неща, а той ми отговори, че било така, защото се занимавал само с прозаична действителност.
Някой ми каза, че от 1961 г. насам, след премиерата на „Сладък живот“, един популярен и уважаван американски речник дава „dolce vita“ като английски израз. Филмът не се споменава, но се посочва, че изразът произхожда от италиански и се определя като „живот на леност и глезотии“. Беше ми смешно, когато срещнах и „папарацо“ в същия речник. Но онова, което ме смая, бе, че открих „по фелиниевски“ като определение след името си в биографичния раздел. Предполагам обаче, че американските продуценти не използват този речник. Италианските пък съвсем не използват никакви речници.
Разбрах, че ще се наложи да пресъздам Виа Венето, защото истинската улица не беше достатъчно реална и защото ми бе нужна подсилена реалност, а на една истинска улица не можех да контролирам онова, което ме заобикаляше. Продуцентът Анджело Рицоли ме предупреди, че в такъв случай ще трябва да отстъпя процента си от печалбата. Имаше клауза в договора за дял от печалбата, която всъщност щеше да ме направи богат. Изборът беше мой. Е, изобщо нямах никакъв избор. Трябваше да сторя онова, което беше добро за филма ми. Без да се двоумя, отстъпих всички права върху бъдещите парични постъпления от „Сладък живот“. Нещо повече - ако трябваше да го направя отново, щях пак да постъпя така с пълното съзнание за онова, което губех.
Получих 50 000 долара, за да реализирам филма. Това беше.
„Сладък живот“ донесе милиони. Направи мнозина богати, но аз не бях сред тях. Анджело Рицоли ми подари златен часовник.