Усещане за място

ВИМ ВЕНДЕРС

УСЕЩАНЕ ЗА МЯСТО

Или вземете „БУЕНА ВИСТА СОШЪЛ КЛЪБ”.
Излетях за Хавана,
град, в който не бях стъпвал никога преди това,
и се залових със снимките още първия ден.
(Което не беше намерението ми.
Но Компай Сегундо
щеше да напусне града два дена по-късно
и да тръгне на турне със своята група,
а пък аз по никакъв начин не исках
да лиша филма от него.
Така че се наложи веднага да скачаме в студените води.)
Какво знаех за Куба и за Хавана?
Нищо с изключение на малко революционна романтика.
Познавах донякъде музиката,
която Рей Кудър беше записал със старците,
тази наелектризираща, заразителна, нахлуваща право в кръвта музика.

Когато през следващите седмици
все по-добре опознавах Хавана
и навлизах все по-навътре и навътре в нейния Космос,
разбрах особеността на тази музика:
тя извираше от града като миризмата му.
Тя беше като кръвта му.
Мястото се беше дестилирало до саунд,
в песните то беше намерило своята друга форма на съществуване.
Старците бяха в състояние
да представят историята на града и страната си
в такъв чист и концентриран вид,
защото те никога не ги бяха напускали,
както са правили много музиканти преди тях,
избягали в Мексико, Испания или Флорида.
(Което не казвам, за да ги обвинявам,
че не са издържали и не са останали в страната.)
Но за да се превърнеш в символ на което и да е място,
да носиш в себе си особеностите му,
всичко онова, представляващо същината му,
трябва постепенно да се сраснеш с него.
Искам да кажа, че:
безграничната им любов към града и страната,
принадлежността им точно към тях и към нищо друго,
неизменното идентифициране единствено с това място
- донесло на тия възрастни мъже много несгоди и мъки –
в същото време представлява и тяхната сила,
спасявала ги винаги и при всички обстоятелства.

Вълнуващата музика не идва от приблизителното,
а от конкретното усещане за място.
Тя се нуждае от корени, които да я захранват
и които са пуснали котва
в историяТА и историиТЕ.

Понякога
точно отсъствието на място може да породи носталгията,
или иначе казано – изгнаничеството
да стане причина за запазване на корените.
Нямаше да има блус, ако не беше американският Юг,
или пък робството,
но най-вече нищо няма да се случи без изгубения континент Африка,
който, погледнат от делтата на Мисисипи,
е отдалечен горе-долу колкото Млечният път.

И накрая искам да спомена „ХОТЕЛ ЗА МИЛИОН ДОЛАРА”,
филм,
който описва топографията на един единствен уличен ъгъл,
където се срещат Главната и Пета улица в центъра на Лос Анджелис.

Ъгълът бе открит от един музикант,
моят приятел Боно от U2,
когато заедно с групата си търсеше място,
където да снимат клипа към Where the Streets No Name.
Случайно се натъкнал на „Хотел за милион долара”
и беше ужасно впечатлен, че това всъщност е метафора на цяла Америка
и по изключение
не направи от откритието си песен,
а съчини история,
която след това се превърна в сценарий
и по-късно, вече с моя помощ, стана филм.
Който в никакъв случай не би могъл да се разиграва на друго място
от точно това тук
на ъгъла, където, така да се каже, „се роди”.   
Пъпът му бе хвърлен там,
на този уличен ъгъл, на който през 1914 г.
бил издигнат най-разкошният хотел на града
с това ефимистично име,
разположен в тогавашния център на развлекателната индустрия,
извън Бродуей.
По онова време Чаплин е държал офис зад ъгъла.
Преместването на киноиндустрията в Холивуд обаче
сложило началото на упадъка на центъра на Лос Анджелис.

С годините сградата все повече е западала,
както и впрочем цялата област наоколо,
и сега вече нито един президент не отсяда
в апартамента на последния етаж.
Някога величественият хотел
се бе превърнал в обиталище на скитници и алкохолици,
на наркомани и дребни гангстери,
стари, забравени, изгубени.

Мога да приведа и други примери,
за да ви докажа,
че в крайна сметка всичките ми филми са се появили по този начин:
тръгвайки от местата, които крещят да бъдат разказани,
които горят от желание да се споделят,
бих отишъл и по-нататък и ще кажа:
местата, които ми възлагат историите си.

Списъкът не би бил съвсем честен,
ако не вмъкна в него и провалите,
които поставят тезата ми в по-интересна светлина.
Става дума за преобръщанията.
Ще видите до какъв трагикомичен край може да се стигне,
ако усещането за място бъде изтласкано,
и историята изведнъж се окаже
не на точното място.

“АЛЕНАТА БУКВА”,
в моя втори филм, направен по романа на Nathaniel Hawthone,
действието му се развива в Америка от XVI век.
Исках да го снимам там, където всъщност се разиграва,
в Нова Англия, по-точно в Салем, Масачузетс.

Ще ви спестя ужасяващите подробности
от историята на неговото създаване.
Накратко: част от финансирането ни се провали
и съдбата на младата ни фирма „Филмферлаг дер ауторен”
висна на конец,
но трябваше да завършим проекта и да направим филма,
пък да ни струва, каквото ще.
В края на краищата се наложи да снимам в Испания.
За там парите стигаха.
Всичките ми герои пуритани бяха испански католици,
а индианецът ми се изигра от един безработен тореадор,
чиято пета бе размазана от бик.
И трябваше да понеса всичкото това и да продължа да живея.
(В киното на човек често му се налага да се справя с най-страшните препятствия.)
Но това, което наистина не вървеше, бе:
трябваше да заснемем филма в едно от ония села-декори,
където някога са се правили т.нар. спагети-уестърни.
(Лъжете се, ако си мислите,
че те са снимани в Италия.
Знам го от първа ръка: повечето идват от Испания.)
Да снимаш история, принадлежаща към американското Източно крайбрежие,
в средата на Испания
и то на църковен площад,
всичко това ни разказа играта.
Филмът не можа да понесе сърдечната трансплантация.
Срина се.
Всичко в него беше не истина, голо твърдение за истината,
и то най-вече мястото на историята.