Хартиени мъртъвци

АЛИСИЯ ХИМЕНЕС БАРТЛЕТ

ХАРТИЕНИ МЪРТЪВЦИ

1

През онази сутрин ме беше налегнала меланхолията. Тежките тъмни облаци, изпълнили небето в последните часове, сякаш щяха да се пръснат. Влагата слепваше кичурите на косата ми. Изведнъж изпитах печално и живо усещане за начина, по който несъмнено ме възприемаха околните – вехта жена над четиридесетте, запътила се на работа без какъвто и да е паметен спомен от предния ден. Въздъхнах. Защо ли ме беше толкова грижа в оня момент за вероятния образ, който извиквах у чуждите умове? Обикновено нямам навика да мисля много-много за тази в крайна сметка досадна, дори влудяваща подробност. Всъщност всички сме менлива смесица от действителността и това, което би ни се искало да бъдем. Всички сме... събирателно от душевни и здравословни състояния, амалгама от генетика и биография, от емотивност и хранене. Никога шведът, който закусва smogebort* [* – б.прев.], няма да е еднакъв с валенсианеца, натъпкал се с паеля*. [* Типично за Валенсия (а също и за Испания) приготвено в тавичка оризово ястие с голямо разнообразие от съставки в различните райони на страната – риба, меса (пилешко, заешко, патешко), морски деликатеси, домати, чушки, боб, шафран и др. подправки – б.прев.] Нито е възможно да се сравни погледът на жена с дългогодишен опит с погледа на новоизлюпено девойче. Нито пък биха показали един и същ характерологичен профил хипотетичната дъщеря на Мей Уест* [* Американска актриса, филмова икона на времето си (1892–1980) – б.прев.] и още по-хипотетичната дъщеря на Майка Тереза от Калкута.
Темата на умуванията ми започваше да ми лази по нервите. Защо като съм се разфилософствала поради някаква меланхолна криза, вероятно единствено по метеорологични причини, не си потърсех нещо по-мащабно в интелектуален план? Винаги съм се имала за недотам глупава и достатъчно загрижена за съдбата на човешкия род, че да се ограничавам с толкова повърхностен казус. В оная утрин обаче всяко по-високо разсъждение бе обречено на провал. Из трасето на мозъчните ми гънки неуморно обикаляше само един състезателен болид – печалната представа, която ближният ми можеше да си състави за мен.
Чак след известно време си дадох сметка, че става въпрос за предчувствие. Тогава идеята ми се изясни напълно и ми се прищя да разглася на цял свят, че за всичко, което се случваше, най-първата догадка бе моя. Но няма нищо по-безполезно от това жена да претендира за ролята на Касандра. Хората са навикнали ние, жените, много отрано да предричаме проблемите и им е досадно да слушат, да сравняват предсказанията с това, което става впоследствие. Признавам, че е досадно постоянно да предвиждаш лошото. Допускам също, че предугажданията са научно доста необосновани и разполагат с оскъдна библиография в своя полза, но емпирично са доказани. Не мога да намеря друго обяснение за това, че моята тенденция от оная меланхолична утрин щеше да е подкрепена малко по-късно от един без съмнение твърде необикновен случай. Случай, в който имиджът, външният вид, влиянието върху другите и обществената значимост на една личност бяха в центъра на въпроса. Случай на убийство, който вдигна повече пушилка от керван туареги в пустинята.
Гарсон прекъсна размишленията ми без много да се церемони. Влезе в кабинета и когато ме свари да гледам през прозореца, издаде мучене, което можеше да означава всичко. От доста време не работехме заедно, но винаги намираше повод да намине да погледне някой архив в свърталището ми. Това ставаше претекст за кратки разговори без значение и понякога даваше възможност да пийнем заедно по кафе. Вече казах, че онзи ден бе осъмнал мътен и буреносен, помрачавайки характерите със сянка лошо настроение. Когато видях, че колегата също е жертва на климата, понечих да неутрализирам ефекта с любезност.
– Как си днес, Фермин?
– Хич ме няма – процеди. – Боли ме главата.
– Опита ли с аналгетик?
– Да – сопна се грубо.
– Е?
– Като казвам, че ме боли главата, значи, че не е подействало. Ясно?
В душата му май не просто се бе заоблачило, а вилнееше истинска буря. Уморена да съм симпатична без причина, го клъвнах:
– Какво ще кажете за черепна трепанация, дали няма да е от полза?
Хлопна рязко чекмеджето, в което ровеше, и се извърна към мен.
– Много сте духовита, госпожо инспектор. Нещо повече – откакто се познаваме, това е най-забавното нещо, което съм ви чул да казвате. Но ако искате да знаете, няма много място за шеги.
– А, така ли? И защо?
– Току-що ни натресоха една чужда топка.
– Какво?
– Това, което чухте. След час комисарят ще ни чака да се съберем в кабинета му. Но слуховете се разнасят светкавично и аз вече знам за какво ще става дума.
– За случая с прехвърлянето на топката.
– Именно.
– И откъде е рикоширал този случай?
– От инспектор Молинер и помощник-инспектор Родригес.
Подсвирнах. Молинер и Родригес бяха известни с това, че водеха парливите дела, за които беше нужна значителна доза дипломатичност и още по-голяма доза предпазливост. Да кажем, че се занимаваха с всяко престъпление с публична страна, чийто отзвук можеше да стигне до медиите.
– И защо вече не е у тях топката, ако въобще мълвата е в течение и на това?
– Защото са ги изискали за друг случай. Случай, за който по всичко изглежда категорично е забранено да се коментира.
– Още една причина слуховете да са изчерпателни.
– Повече няма накъде. Говори се, че е била убита някаква елегантна девойка, за която всички следи сочат, че е била любовница на важна клечка.
– А така!
– Както се досещате, този случай е бил възложен на Молинер и Родригес, а случаят,  по който са работили, го наследяваме ние двамата с вас.
– Няма лошо, че е бил техен, те са върхът в професията. За какво става въпрос?
– Не знам.
– Браво! Не знаете единственото, което със сигурност ви е позволено да знаете.
– Слуховете никога не се занимават с това, в което няма нищо загадъчно за коментиране.
– От кога са работили по него?
– Едва от няколко дни.
– Тогава не разбирам защо това наследство толкова ви безпокои. Тъкмо навреме, за да го подхванем както ние си знаем.
– Така е, но вие знаете, че не ми е приятно да се захващам с дела, на които други са държали правата.
– На това му се вика синдром на девствеността и е присъщо на хора с много предразсъдъци, да речем на... мъже с остарели разбирания.
Намерението ми беше да ядосам Гарсон, но много добре разбирах опасенията му. Когато не си присъствал на преамбюлите на един случай, това често усложнява работата. Може би става дума само за усещане, но започнеше ли се разследването от определени дадености, беше много трудно да се прецени дали са най-добрите и се оказваше още по-сложно, почти невъзможно, да се върнеш на нулата и да започнеш отново работата от друг ъгъл. Някой ще възрази, че полицейската работа не е творческо занятие, така че е много вероятно да е само един пътят, който трябва да се извърви и това е пътят на уликите. Все едно да допуснеш, че всички детективи сме еднакви и че в методиката ни няма грам индивидуалност. Можех ли да си позволя аз в началото на нов случай подобна слабостимулираща мисъл в тъй меланхоличен ден като тогавашния и отгоре на всичко със сплъстена от влагата коса? Изключено. Докато вървяхме към кабинета на Коронас, ми се щеше да вярвам, че ще сложим под този предстоящ случай подписа на художника, марката на дизайнера или поне отличителния знак на добрите занаятчии. И не сгреших. Лъжата настрана, дори гравирахме инициалите си с огън върху случай, който ако не слава, поне ни донесе известност в службата. Много по-голяма, отколкото бихме желали.
– Известно ли ви е какво е мръсен кучи син? – попита комисарят Коронас и с това резюмира цялото представяне на случая.
Докато Гарсон отговаряше гладко “разбира се, че ми е известно”, аз започнах изложение с несигурен резултат.
– Ами знам ли. Всъщност любопитното е, че най-големите обиди, отправяни към мъжете, в крайна сметка се изсипват върху главата на някоя жена. Сигурно вие ще ми кажете, комисарю, дали това, че някой тип е злосторник или негодник, е задължителна причина да го отнася и майка му.
Коронас вдигна ръка, за да прекъсне словоизлиянията ми.
– Да не вадим нещата от контекста, Петра, приеми го като най-обикновен израз. Известно ли ви е какво е мръсен кучи син?
– Да.
– За това ми беше думата. За убийството на един мръсен кучи син, което трябва да разследвате. Преди два дни го намерили убит с един изстрел в собствената му къща. И според протокола на аутопсията бил заклан след това. Случай на необикновено ожесточение.
– Така обикновено умират мръсните кучи синове – отсъди помощник-инспекторът.
Още веднъж, макар да не ми се стори уместно да го призная, не бях съгласна с казаното. Всеизвестно е, че не винаги мръсните кучи синове умират както им се полага да умрат. Дори имам наблюдения, че истинските мръсни кучи синове от сой показват една тревожна тенденция за държеливост въпреки всичко, дори бих се осмелила да кажа тенденция за дълголетие.
– Светили са му маслото в дванайсет през нощта, като използвали стария номер с измисления разносвач на пици, за да проникнат в апартамента му. Много чиста работа, ако може така да се каже. Съвсем малко следи от борба, макар типът да е оказал съпротива с резултат една съборена лампа и една чаша на пода. Почти нищо повече. Нито един отпечатък. Без следи, които да водят нанякъде, засега. Има един не особено сигурен свидетел. Някаква съседка видяла от входа да излиза добре облечен мъж, който се отдалечил, тичайки. Признава, че не е в състояние да го разпознае, защото живее на четвъртия етаж и не е имала добра видимост. Случай, господа, за хора много компетентни и нелишени от въображение и опит.
– Като Молинер и Родригес – подметна лукаво Гарсон.
– Те вече имат други неща за вършене – контраатакува невъзмутимо комисарят. – Но ако този случай ви се струва дребен за досието ви, винаги мога да ви предложа за някое недоизяснено пиянско улично сбиване.
– Не, господин комисар, не ме разбирайте погрешно. Имах предвид, че аз лично се надявам да съм на висотата на такива добри прецеденти. И, предполагам, същото се отнася и за инспектор Деликадо.
– Каквото и да мислите за своите предшественици, препочитам да им го кажете лично. Чакат ви още сега в съседния кабинет, за да ви предадат там каквото трябва, за да му видите сметката на случая.
Твърде неудачна метафора, когато става дума за престъпление, както не бе приятно и подмятането на Гарсон. Още повече, че колегите Молинер и Родригес не парадираха с положението си на детективи звезди в управлението. А ако имаха голямо самочувствие, то се обясняваше с факта, че бяха истински полицаи. С това съвсем не искам да кажа, че Гарсон и аз сме някакви измислени ченгета. Не, но нещо ме кара да гледам на нас като на нормални хора, които в работното си време упражняват професията си, без да отиват по-далече. Не такъв бе случаят с Молинер и Родригес, в чиято кал в деня на Сътворението несъмнено бе вдъхнато полицейското. Никой като тях не носи сакото хем размъкнато, хем по военному, нито обработва с толкова стил заподозрените, вдъхвайки респект само с появяването си. А колкото до речника им и аргото, хиляди пъти съм се питала, кое прави жаргона, който и аз използвам, да звучи в устата им като от устата на Хъмфри Богарт* [* Известен американски киноактьор (1899–1957), често изпълняващ роли на нахакани, цинични и хладнокръвни мъжаги – б.прев.] в някое съвършено изпълнение. В никой от смелите ми опити в това отношение не постигам същите резултати. Но така стоят нещата и ако трябваше да се съхранят двама полицаи от иридиева платина в Севърския музей* [* В този музей на керамичното изкуство в гр. Севър, предградие на Париж, се помещава и Международното бюро по мерки и теглилки, съхраняващо съответните платинени еталони – б.прев.], за да служат за еталон, това щяха да бъдат Молинер и Родригес, а ако Ной, освен животински видове, бе включил и човешки професии в ковчега си, Молинер и Родригес щяха да бъдат спасени от водите в отделението за полицаи.
– Значи един мръсен кучи син ви каза Коронас? – засмя се инспектор Молинер в началото на срещата. – Не е съвсем на крив път, наистина. Вие какво мислите?
– Какво искаш да кажеш? – попитах, без да разбера нито дума.
– Че убитият ви е познат, със сигурност ви е познат! Става дума за Ернесто Валдес.
– Не! – задавено каза Гарсон, сякаш изненадата му бе вклещила душата.
– Да! – отвърна Родригес, очарован, че е пръв вестоносец.
– И като как още не са го разтръбили медиите?
– Фермин, знаеш, братче, че разполагаме със средства да позабавим малко нещата! Но бомбата няма да закъснее да избухне. Което е жалко за вас, понеже...
Прекъснах го с невъзпитана припряност.
– Момент, момент, излиза, че тримата познавате някой си Ернесто Валдес, така ли?
Всички очи се втренчиха в мен, озадачени, кой бе вкарал тая извънземна на срещата. Молинер взе инициативата.
– Стига, Петра, знаеш го Ернесто Валдес – журналист number one* [* (англ.) Номер едно – б.прев.] на клюкарската светска преса.
– Ами не, не го знам – възразих със спокойствие на духа, което дава непознаването на някой трансцендентален философ.
Родригес го удари на майтап:
– Вие не гледате ли телевизия понякога, не четете ли вестници..., може би прелиствате някое и друго списание в салона на фризьора си?
– Тя чете само дебели книги и слуша Шопен – додаде Гарсон.
Молинер прекъсна безвкусния бъзик на двамата ни подчинени сигурно в чест на длъжността и положението ми.
– Странно, че не го познаваш, защото за Ернесто Валдес човек може да научи не само от розовата преса. Той е един от онези агресивни и безпардонни журналисти, чиито предавания или статии често се коментират от всички медии. Темите му са винаги скандални: тайни сватби, разводи, резили на известни личности, сещаш се накъде бия.
– Да не е оня тип, дето на практика обижда хората, които интервюира?
– Същият. Работи в телевизия и в няколко вестника.
– С какво са го застреляли? – попита помощник-инспекторът.
– С полуавтоматичен деветмилиметров. Много точен изстрел в слепоочието, което навежда на мисълта за професионалист.
– Наемен убиец ще се забавлява ли да му реже гърлото?
– Понякога се възлагат по-сложни поръчки.
– Най-напред застрелял ли го е?
– Като че ли това сочи аутопсията.
– Излиза, че е рискувал, оставайки още известно време там, за да го довърши с хладно оръжие.
– Ако някой му е платил с цел отмъщение...
– Такава ли е вашата хипотеза?
– Ако трябва да съм искрен, все още нямаме хипотеза, макар клубът на пострадалите от тоя тип да е с много голяма членска маса. Отмъщението също не бива да се изключва.
– Мога да си представя.
– Бедна ти е фантазията. Пускал е репортажи без разрешение. Публикувал компрометиращи снимки. Забърквал се е в интимни отношения от всякакъв характер. Бил е малко... как да кажа, неморален човек в упражняването на професията си.
– Повече ми харесва определението на комисаря – каза Родригес.
– Но за никое престъпление няма оправдание – заключи Молинер, усмихвайки се иронично.
– Как описа свидетелката мъжа, когото е видяла да подтичва?
– Висок, добре облечен, с атлетична фигура и твърда крачка. Не можа да добави нищо по-конкретно, затова трябва да се внимава и показанието й да се приема с резерва.
– На какъв етап от разследването сте?
– На мъртва точка. Събрали сме данните от аутопсията, от балистиката и показанието на предполагаемия свидетел. Тепърва предстои да започнем.
– А обкръжението на жертвата?
– Живеел е сам. Разведен е от седем години. Има шестнайсетгодишна дъщеря, която е останала при бившата му жена. Няма сведения нито за интимни, нито за мимолетни приятелки. Изцяло е бил отдаден на работата си.
– Разпитахте ли бившата му жена?
– Не още.
– Твоите подозрения клонят повече към професионалната му сфера ли?
– Опасявам се, че е така, което много усложнява нещата. Тъй че добре дошли в живота на паетите и блясъка! Имаш ли вечерни рокли, Петра?
– Винаги спя с пижама.
– А вие, Фермин, имате ли в гардероба си смокинг?
– Не, отдавна оставих пушенето.
Изсмя се от душа. Създаваха впечатление като че се отърваваха от нещо, прекарваха ни, натрисайки ни един мъртвец в пълно владение. Макар да не смеех да мисля за случая дали е лошо или добро наследство. Все още ми се струваше рано. Предстояха да се случват неща: поява на нови свидетели, доноси в последния момент... Третият ден след едно убийство е все още бяла тетрадка, в която може да се пише. Не завиждах и на късмета на Молинер и Родригес. Тяхната жертва бе намерена мъртва преди седмица, но когато се откриха признаци, че е била гадже на някакъв тежкар, отнеха случая на други двама и го тапосаха на Молинер. Поредният рикошет.
– Как ви се струва? – отгатна мисълта ми Гарсон, когато останахме сами.
– Нищо по-специално. Струва ми се, че трябва да се задвижи.
– Едно посещение на учтивост като начало?
– Пък било то и без покана.
Малкото пъти, когато бях виждала Валдес по телевизията, ми се стори несмаслен на вид тип. Така пропита се чувствах с духовния му талант, че да отделя обективно физическото ми беше почти невъзможно. Спомнях си го смътно: очи на невестулка, леко закривен нос, редки мустачки и уста на селска старица, не спираща да пеняви злословия. Без съмнение беше противен. Ето защо смъртта в известна степен му отиваше. Придаваше му достойнство. В чекмеджето на моргата, подаващ се от полиетиленовия калъф като какавида в пашкула си, имаше дори човешки вид. Ясно различихме отвора от куршума в лявото слепоочие и разреза на шията, който лекарите сръчно бяха закърпили. Безжизненото му лице не изразяваше нищо.
– Най-после млъкна – отбеляза Фермин.
– Вовеки веков.
– Въпросът е дали са го освиткали, за да си мълчи.
– Има и друг контравъпрос: или са го освиткали, задето е говорел прекалено?
– Така е, точността на изстрела ни кара да мислим, че става въпрос за разубеждаване: мъртъв ли е, няма да проговори. Брутално прерязаната шия обаче сочи отмъщение.
– Два възможни пътя, Фермин. Макар че не смея да изключа и личния план.
– Никога не трябва да се прави.
– Смятате ли, че тоя тип ще има нещо против да поогледаме дома му?
– Казаха ми, че не е останало кой знае какво там. Малкото книжа, които е държал в писалището си, Родригес ги е отнесъл в управлението, а мръсникът му с мръсник не е използвал компютър.
– Няма значение. Искам да видя как е живял. У вас ли е докладът на Молинер и Родригес?
– Ето го.
– Хубаво, дайте тогава да го сравним с реалността.
Възможно е да съм по-близо до изтърканите клишета в това, което съм готова да призная, но истината е, че очаквах да намеря нещо друго, когато влязохме в запечатания апартамент на Валдес. Не знам как точно да го изразя, но предварителната ми представа се колебаеше между декор на американски черен роман и мизерията на махленски двор. Сериозна грешка. Бърлогата на оная информационна твар беше декорирана с мерак на новобрачна. Щамповани завеси в тон с дивана, стени с кремав цвят, ненатрапващи се килими, огромни панделки по калъфите на столовете и големи копринени пискюли, висящи навсякъде. Ако в твърдението “една къща говори за личността на собственика си” има и най-малък проблясък на истина, то там имаше нещо не както трябва. Или това не беше домът на Ернесто Валдес, или задочно осъденият притежаваше скрити страни, твърде различни от външния му вид.
– Какво ви е мнението за това обзавеждане?
Гарсон сви рамене и промълви неохотно:
– Доста префърцунено, не смятате ли?
– Прекалено, за да е правдоподобно. Освен това всичко е съвсем ново. Сякаш току-що са го стъкмили.
– Това важно ли е?
– Може да се окаже показателно за някаква промяна в живота на Валдес.
Колегата ми ме изгледа съвсем скептично. Попитах го:
– Вие при какви обстоятелства бихте сменили завесите вкъщи, Фермин?
– Не съм ги сменял никога. Още съм с онези, които вие ме посъветвахте да сложа, когато наех апартаманта си.
– Добре, но ако се абстрахирате от вашия конкретен случай, кога бихте ги сменили?
Изпадна известно време в размисъл, като че този прост въпрос беше по-сложен от алгебрата.
– Ами... – проломоти най-после – бих ги сменил, ако предишните са ги нападнали молците.
– Невъзможен сте, Фермин!
– Защо?
– Защото така, защото вече няма молци, които нападат като ескадроните на смъртта и защото не това трябваше да отговорите! Макар че така или иначе вашият отговор също ми върши работа. Вие бихте сменили завесите си само, ако това е крайно наложително, нали?
– Така е, предполагам.
– А целият интериор на дома бихте го сменили само, ако е имало земетресение.
– Не виждам накъде биете.
– Че трябва да е имало много сериозна причина за това разведен мъж, потънал до шия във всепоглъщаща го работа, да се реши да накипри хола си.
– Жена ли?
– Например жена, с която е възнамерявал да живее. Какво мислите за хипотезата ми?
– Че на мен не би ми хрумнала и за хиляда години.
– И дори сте убеден, че аз не би трябвало да я поставям за разглеждане през още хиляда.
– Откровено казано, госпожо инспектор, на мен идеята да се ръководим в разследването от това, че на някакъв тип му е скимнало да си смени мебелите, ми изглежда най-малкото... несериозна.
– Сигурно, но вие забравяте, че макар лекомислието да не е същността на нещата, много често е техен двигател. Разбирате ли ме?
– Откакто научих, че молците са още един изчезващ вид, съм неспособен да мисля.
– Знаете ли какво означава «молец»* [* Проститутка – б.прев.] в Перу?
– Имайте милост, госпожо инспектор, може ли да се върнем към същината на въпроса?