Чия е вината?
5.00 лв. 5.00 лв. (-0%)
Срещи с животни
12.46 лв. 14.00 лв. (-11%)
Извън Африка
23.14 лв. 26.00 лв. (-11%)
През 1960 г. петдесет и осем годишният Стайнбек се качва в колата си с прикрепена отзад каравана заедно с пудела си на преклонна възраст Чарли и тръгва да прекосява Америка, за да чуе истинската реч на истинска Америка, да помирише нейните дървета и трева, да види всички цветове на светлината. През трите месеца на това свое преоткриване на родината големият писател пътува през затънтени странични пътища, вечеря с шофьори на тежкотоварни камиони, сблъсква се с мечки в парка „Йелоустоун“, среща стари приятели и роднини в Сан Франсиско. Той се опиянява от неимоверно богатата душевност на американския народ, от неговия език, но също така се сблъсква както с расова нетърпимост, така и с неочакваната доброта на напълно непознати хора.
Днес, повече от 45 години след това пътешествие – едно от най-прочутите в историята на литературата, за читателите е също тъй животрептящо да чуят разсъжденията на нобеловия лауреат за живота, за хората и за всичко, до което се докосва. Това, което прави книгата велика, е и бликащият от всеки ред хумор, макар Стайнбек да стига в края на пътуването си до извода, че „човек не може да се завърне у дома“.
Джон Стайнбек (1902-1968) е роден в калифорнийския град Салинас, където живеят повечето от незабравимите му герои. Той е запознат от първа ръка с тежкия труд на американските фермери и работници от началото на миналия век, защото самият е бил такъв, преди да започне да се изявява като журналист. През 1935 г. публикува първия си роман - „Тортила Флет“, и незабавно се обвива с литературна слава. Той е автор на повече от 25 романа, а през 1962 г. става лауреат на Нобеловата награда за литература. При връчването на наградата Нобеловият комитет изтъква, че със „Зимата на нашето недоволство“ Стайнбек „се завръща с безпристрастния си инстинкт за истински американското на позициите на независим поборник за истината“.
ДЖОН СТАЙНБЕК
ПЪТЕШЕСТВИЕ С ЧАРЛИ - В ТЪРСЕНЕ НА АМЕРИКА
Когато бях много млад и ме палеше жажда да тръгна на път, зрелите хора ме уверяваха, че зрелостта ще излекува този копнеж. Когато наистина узрях — утешаваха ме със средната възраст. В средната си възраст слушах да ме успокояват: натежат ли още годините, тази треска ще премине сама; а сега, когато съм вече на петдесет и осем, остава да разчитам на старостта.
Нищо не помага. Четири дрезгави сигнала на корабна сирена все още карат косата ми да настръхва, а в нозете си усещам странен сърбеж. Звукът на реактивен самолет, загряващ мотор, дори похлопването на подковани копита по паважа — всичко връща отново старата възбуда, пресъхналите устни, блуждаещия поглед, сгорещените длани и премалелия стомах, присвит някъде горе под сърцето. С други думи, не съм се оправил; с още по-други думи, скитникът скитник си остава. Боя се, че болестта е неизлечима. И казвам всичко това не за да давам акъл на другите, а лично за себе си да си го знам.
Когато вирусът на тази треска проникне в неспокойния човек, а пътят, който отвежда далеч от неговото Тук, започне да му се струва широк, прав и примамлив, той — „жертвата" — най-напред намира за себе си основателна и приемлива причина, заради която тръгва на път. За опитния скитник не е трудно. За него има цяла градина от причини и може да откъсне каквато си иска.
След това пътешествието трябва да се определи по време и пространство, да се избере посока и крайна цел. И после вече — да се приведе в действие. Как да се пътува, какво да се вземе, колко да се пътува? Тази част от процеса е неизменна и вечна. Споменавам го само защото новопокръстените в скиторенето — като младоците, плъпнали по пътищата — не бива да мислят, че всичко е тяхно откритие.
Започне ли веднъж пътуването, предварително набелязано и подготвено, в него се вмъква нов фактор: то има лична физиономия, темперамент, индивидуалност, неповторимост. Пътешествието е като човешките личности — две еднакви няма. И всички кроежи, всяка предпазливост, забрана или принуда са безплодни. След толкова години упорство разбираме, че не ние хващаме пътя, а пътят хваща нас. Пътническите бюра, разписанията, запазените места, строгите маршрути и разните там неизбежности са направо едно голямо нищо в сравнение с индивидуалния характер на пътешествието. Роденият пътешественик идва на себе си и поема пътя едва когато осмисли тези неща. Чак тогава вълненията му отпадат. Пътешествието прилича на брака: най-сигурният начин да сбъркаш и в двата случая е да си мислиш, че те са в твоя власт.
Сега, когато казах всичко това, се чувствам по-добре, макар че ще ме разберат само онези, които са го изпитвали.
ДЖОН СТАЙНБЕК
ПЪТЕШЕСТВИЕ С ЧАРЛИ - В ТЪРСЕНЕ НА АМЕРИКА
Когато бях много млад и ме палеше жажда да тръгна на път, зрелите хора ме уверяваха, че зрелостта ще излекува този копнеж. Когато наистина узрях — утешаваха ме със средната възраст. В средната си възраст слушах да ме успокояват: натежат ли още годините, тази треска ще премине сама; а сега, когато съм вече на петдесет и осем, остава да разчитам на старостта.
Нищо не помага. Четири дрезгави сигнала на корабна сирена все още карат косата ми да настръхва, а в нозете си усещам странен сърбеж. Звукът на реактивен самолет, загряващ мотор, дори похлопването на подковани копита по паважа — всичко връща отново старата възбуда, пресъхналите устни, блуждаещия поглед, сгорещените длани и премалелия стомах, присвит някъде горе под сърцето. С други думи, не съм се оправил; с още по-други думи, скитникът скитник си остава. Боя се, че болестта е неизлечима. И казвам всичко това не за да давам акъл на другите, а лично за себе си да си го знам.
Когато вирусът на тази треска проникне в неспокойния човек, а пътят, който отвежда далеч от неговото Тук, започне да му се струва широк, прав и примамлив, той — „жертвата" — най-напред намира за себе си основателна и приемлива причина, заради която тръгва на път. За опитния скитник не е трудно. За него има цяла градина от причини и може да откъсне каквато си иска.
След това пътешествието трябва да се определи по време и пространство, да се избере посока и крайна цел. И после вече — да се приведе в действие. Как да се пътува, какво да се вземе, колко да се пътува? Тази част от процеса е неизменна и вечна. Споменавам го само защото новопокръстените в скиторенето — като младоците, плъпнали по пътищата — не бива да мислят, че всичко е тяхно откритие.
Започне ли веднъж пътуването, предварително набелязано и подготвено, в него се вмъква нов фактор: то има лична физиономия, темперамент, индивидуалност, неповторимост. Пътешествието е като човешките личности — две еднакви няма. И всички кроежи, всяка предпазливост, забрана или принуда са безплодни. След толкова години упорство разбираме, че не ние хващаме пътя, а пътят хваща нас. Пътническите бюра, разписанията, запазените места, строгите маршрути и разните там неизбежности са направо едно голямо нищо в сравнение с индивидуалния характер на пътешествието. Роденият пътешественик идва на себе си и поема пътя едва когато осмисли тези неща. Чак тогава вълненията му отпадат. Пътешествието прилича на брака: най-сигурният начин да сбъркаш и в двата случая е да си мислиш, че те са в твоя власт.
Сега, когато казах всичко това, се чувствам по-добре, макар че ще ме разберат само онези, които са го изпитвали.
Оценка: +7
Оценка: +6
Оценка: -4
Оценка: +4
Оценка: +2
Оценка: +1
* Сайтът www.colibri.bg е оптимизиран за всякакви
утройства и предлага лесно и достъпно информация
на компютър, лaптоп, таблет или смартфон. 
