„Да откриеш Софроний” е третата книга от авторската поредица на Искрен Красимиров, посветена на българските национални герои. Въз основа на базисни и най-нови научни изследвания, умело придружени от собствени коментари, авторът представя живота и делото на Софроний в опит да го постави на полагаемото му се място в пантеона на будителите. В достъпен и интригуващ разказ е откроен цялостният образ на врачанския епископ (като архиерей, общественик, книжовник, дипломат); на „скромния мъченик” Софроний, както той сам се е описал в „Житие и страдания грешнаго Софрония” и каквато е масовата представа за него, е противопоставена мащабната възрожденска личност.
Фигурата на Софроний като „пръв духовен и политически водител на своя народ” е разположена в контекста на историческите колизии в зората на Българското възраждане и в сферите на вътрешния драматизъм на един най-изтъкнатите ни възрожденски интелектуалци.
Искрен Красимиров е доктор по кинознание и киноизкуство (НБУ) и магистър по история (Софийски университет). Основател е на проекта „Незабравимата България“. Провел е уроци по родолюбие в множество училища и читалища в страната и чужбина. Автор е на над 20 исторически художествено-документални филма, както и на книгите „Да убиеш Ботев. Мистерии, спомени, лъжи“ (Колибри, 2022) и „Да предадеш Левски. Конспирации, издайници, пари” (Колибри, 2023).
Искрен Красимиров - „Да откриеш Софроний. Грешник, светец или екшън герой“
ВМЕСТО ПРЕДГОВОР: ГЕРОЯТ, ВЪОРЪЖЕН С... ПАЧЕ ПЕРО
За Софроний Врачански е писано немалко от няколко поколения наши историци и литературоведи. Десетки са специализираните изследвания за живота и делото му, издадени в монографии и академични книги, четени на научни конференции и отпечатани в сборници. Резултатът е, че това не го е направило по-познат и по-разбираем за широката публика, за която Софроний е „ученик“ на Паисий. И дотук! А неговата личност заслужава да бъде извадена от „килера“ на историята и да получи полагаемото ѝ се място в пантеона на будителите, където е „вкарана във втората редичка“ според сполучливото определение на проф. Пламен Митев в художествено-документалния филм „Грешникът светец“. Затова трябва да погледнем личността на Софроний не от перспективата на една отминала епоха, а от гледната точка на сегашните модерни времена. И тогава ще видим не снишаващия се старец, а неуморимия екшън герой. Не скучния свещенослужител, а предтечата на масовата култура по нашите географски ширини. Ще го видим не като потъпкан роб, а като библейски пророк, който със силата на своята вяра и дух превръща мъчителя си в мислещо същество. Повече от двеста и десет лета това скрито национално съкровище е било пред погледа на поколенията възрожденци, книжовници, духовници, народни будители и учители, борци за самостоятелна църква и национално освобождение. Пред очите на цял народ и на неговите историци, изследователи, писатели и читатели, които, всеки посвоему и през призмата на своето време, са се докосвали до църковните проповеди, преводите и поучителните писания, до житейската съдба и неукротимия дух на една българска загадка. Истински исторически ребус, наречен поп Стойко Владиславов от селото Котил, по-сетне игумен Серафим на Капиновския манастир и още – архиерей Софроний, епископ Врачански, а накрая – Софроний, архиерей Български.
И да е толкова трудно да прозрем, че под расото и калимявката на този скромен селски свещеник, зад владишкия жезъл на единствения по това време български епископ, вечно бягащ за спасение от кърджалийските времена в едно живелище варварское и хайдутское, се крият невероятен дух, юнашко сърце, буден ум и чудовищна упоритост и постоянство. Тези му качества ще го превърнат не само от мъченик и грешник в светец, но и от народен будител ще го извисят до пръв духовен и политически водител на своя народ, ще го ръкоположат като първия наш национален герой от зората на Българското възраждане, предтеча на идващите подире му Левски, Раковски, Бенковски и Ботев. Може би тук читателят ще възкликне, че авторът много се изхвърля и без да е представил никакви доказателства, бърза гръмогласно да възвеличава един незабележим, свит и скромен човечец, който сам си признава пред турския големец, че ми есми рая и всегда есми боязливи като зайци. И как сега на доверие да го туряме ние редом, че и отгоре, с един сонм вехти войводи и славни хайдути, с въстаници и четници, загинали с оръжие в ръка в бой с петвековните поробители, като боязливият наш поп и книжовник не е похващал през живота си ни пушка, ни пищов, а е държал в ръката си едно паче перо вместо смъртоносно оръжие.
Да, уважаеми читателю, такива са парадоксите на историята – един учител в килийно училище ще поучава и вдъхновява своите поробени братя и ще ги превърне със словото и делото си от рая в народ, който цени своята вяра и работи за своето бъдеще.
Започнал своя път в родолюбието от първия препис на „История славянобългарска“ на Паисий, поп Стойко крачка по крачка отива далече напред и нагоре със своето вехтозаветно оръжие – писаното и говоримото слово, пред което не може да устои и най-жестокото агарянско иго. И вече като архиерей Софроний доживява да види с очите си как словото ражда делото, как с политическата борба българската кауза е възкресена пред великите сили след четиривековно забвение. Той успява да създаде първия материален символ на българското Възраждане – Българска земска войска във Влашко, готова заедно с руската Дунавска армия да воюва за освобождението на отечеството. Обаче нашествието на Наполеон на изток през съдбоносната 1812 г. отлага това историческо събитие с още 65 години във времето.
Българският архиерей Софроний не успя приживе да види българската свобода, но той я почувства и предсказа с ума и сърцето си като истински пророк.
Той не само написа пръв меняются временами и ми изменяемса в них, но като Апостола на свободата Васил Левски и четоводеца и поет Христо Ботев успя да застане начело на времето си, да го надрасне и изпревари и си заслужи място на пиедестала на българската история.
Доказателствата са събрани в тази книжица и който има очи да гледа, ще ги открие сам. И както би казал свети Софроний архиерей Болгарский – четете и уползуйте ся. И туч, и жилезо, и камик ще се ступи, но подвигът на Софроний – ни вовеки! Апропо, какво чакаме, имаме народна работа – да четем! Веднош да буде начало!
ВЪВЕДЕНИЕ СОФРОНИЕВО В ХРАМА НА ИСТОРИЯТА
Всеизвестна крилата фраза гласи, че краят увенчава делото. На пръв поглед тя дава оценка и за делото на Софроний Врачански, който приживе се нарече „грешник“, но историята го увенча с ореола на светец. В същото време делото Софрониево дръзко излиза от рамките на безапелационната сентенция и извън златните ѝ одежди щръкват селските нозе на светиня му, сиромашки обути в нещавени свински цървули. С тях той е пребродил надлъж и шир цяло Българско, за да открие една друга мъдрост, облечена в опърпаните дрешки на нашето Възраждане. Нея Софроний написа собственоръчно: Веднош да буде начало, и стана родоначалник не на едно, а на цял куп начала в българската история. Никому неизвестният поп Стойко от Котел пръв преписа „История славянобългарска“ през 1765-о лето, при първата обиколка на атонския монах Паисий из българските земи след сътворението ѝ. В знаменитата си приписка към тоя първи препис сам преписвачът анатемоса всеки, който я усвои или открадне, и призова целия сонм светци, отци и евангелисти да го афоресат и прокълнат во веки веков. Явно вярата на поп-Стойковото перо е била толкова силна, че книжицата му е останала непокътната в котленската църква повече от век и от нея българската наука узна за съществуването на Паисиевата история.
И в същото време сам поп Стойко я усвои, но не тялом, а духом, и тръгна да я разнася при митарствата си сред поробените братя, които тогава не са се наричали българи, а чисто и просто рая. Сетне поп Стойко преписа втори път същата историйца, но я повтори не буквално, а на говоримия български език, за да стане достъпна и на най-простите люде. По-нататък в своето архиерейское хождение по мукам на своя поробен народ Софроний пръв огласи църкви и манастири с поучение на роден език. И написа в житието си: А те християни, като не чули от другия архиерея таковое поучение по нашему болгарскому езику, имаха ме като едного философа.
Врачанският епископ пръв в нашата история дръзна да съедини вярата със знанието и оттам тръгна борбата за национално освобождение, както посочва проф. Андрей Пантев във филма „Грешникът светец“. Нещо повече – нашият архиерей се осмели да предизвика фронтален сблъсък на вярата и знанието, като укори своите пасоми, че имат да разнасят дарове и имане по църкви и манастири, а нямат средства да изпратят децата си на мъдро книжно учение, за да догоним и ние другите европейски народи, напреднали с ум и разум. Ако това си е позволил да каже друг висш духовник в Западна Европа, щял е бъде изгорен на кладата, уверява ни проф. Пламен Митев. Но българският архиерей не се е побоял да подкрепи знанието, защото като част от своя поробен народ е усетил, че само вярата не стига, че тя трябва да прелее в учение и оттам в борба за свобода.
И новите начала в делото Софрониево продължават да се множат на ползу роду. Бидейки три лета на заточение във Видин при независимия владетел Осман Пазвантоглу, нашият архиерей надмогва своята телесна немощ и намира сили да напише двата си обемисти Видински сборника, в които превежда световни образци на словото и ги допълва със своя глас за всеобщо поучение на народа. Бягайки после презглава във Влашко, дядо Софроний стъкмява всенародния възрожденски буквар, назован от него „Кириакодромион, сиреч Неделник“, който бележи началото на новобългарската печатна книжнина и служи за ограмотяване и поучение на поробените българи. А те от своя страна умилително ще нарекат този буквар „Софроние“ и той ще влезе в много църкви и в много домове. Но и това не е всичко, жилавият котленец на почти библейска възраст продължава да пише неуморно ден и нощ и подир книгата си за трите вери създава и своето житие, сиреч първата автобиографична книга в нашата новобългарска литература. Доколко тя е обективен разказ за неговия живот и дело, предстои тепърва да разберем в опита си да я анализираме и да се помъчим да направим съвременен прочит на „Житие и страдания грешнаго Софрония“. Но е ясно едно – повече от два века преди нас авторът е огледал творбата си с взискателното око на първия ѝ читател и не се е поддал на естествения човешки страмеж да героизира и разкрасява преживяното. А точно наопаки – самокритично се е обявил за грешник може би за да се покае, че силите му не са стигнали да изпълни своята мечта и да види с очите си свободна България. Макар че лично той е допринесъл шейсет и пет лета подир кончината си да се сбъдне мечтата за Освобождение.
Искрен Красимиров - „Да откриеш Софроний. Грешник, светец или екшън герой“
ВМЕСТО ПРЕДГОВОР: ГЕРОЯТ, ВЪОРЪЖЕН С... ПАЧЕ ПЕРО
За Софроний Врачански е писано немалко от няколко поколения наши историци и литературоведи. Десетки са специализираните изследвания за живота и делото му, издадени в монографии и академични книги, четени на научни конференции и отпечатани в сборници. Резултатът е, че това не го е направило по-познат и по-разбираем за широката публика, за която Софроний е „ученик“ на Паисий. И дотук! А неговата личност заслужава да бъде извадена от „килера“ на историята и да получи полагаемото ѝ се място в пантеона на будителите, където е „вкарана във втората редичка“ според сполучливото определение на проф. Пламен Митев в художествено-документалния филм „Грешникът светец“. Затова трябва да погледнем личността на Софроний не от перспективата на една отминала епоха, а от гледната точка на сегашните модерни времена. И тогава ще видим не снишаващия се старец, а неуморимия екшън герой. Не скучния свещенослужител, а предтечата на масовата култура по нашите географски ширини. Ще го видим не като потъпкан роб, а като библейски пророк, който със силата на своята вяра и дух превръща мъчителя си в мислещо същество. Повече от двеста и десет лета това скрито национално съкровище е било пред погледа на поколенията възрожденци, книжовници, духовници, народни будители и учители, борци за самостоятелна църква и национално освобождение. Пред очите на цял народ и на неговите историци, изследователи, писатели и читатели, които, всеки посвоему и през призмата на своето време, са се докосвали до църковните проповеди, преводите и поучителните писания, до житейската съдба и неукротимия дух на една българска загадка. Истински исторически ребус, наречен поп Стойко Владиславов от селото Котил, по-сетне игумен Серафим на Капиновския манастир и още – архиерей Софроний, епископ Врачански, а накрая – Софроний, архиерей Български.
И да е толкова трудно да прозрем, че под расото и калимявката на този скромен селски свещеник, зад владишкия жезъл на единствения по това време български епископ, вечно бягащ за спасение от кърджалийските времена в едно живелище варварское и хайдутское, се крият невероятен дух, юнашко сърце, буден ум и чудовищна упоритост и постоянство. Тези му качества ще го превърнат не само от мъченик и грешник в светец, но и от народен будител ще го извисят до пръв духовен и политически водител на своя народ, ще го ръкоположат като първия наш национален герой от зората на Българското възраждане, предтеча на идващите подире му Левски, Раковски, Бенковски и Ботев. Може би тук читателят ще възкликне, че авторът много се изхвърля и без да е представил никакви доказателства, бърза гръмогласно да възвеличава един незабележим, свит и скромен човечец, който сам си признава пред турския големец, че ми есми рая и всегда есми боязливи като зайци. И как сега на доверие да го туряме ние редом, че и отгоре, с един сонм вехти войводи и славни хайдути, с въстаници и четници, загинали с оръжие в ръка в бой с петвековните поробители, като боязливият наш поп и книжовник не е похващал през живота си ни пушка, ни пищов, а е държал в ръката си едно паче перо вместо смъртоносно оръжие.
Да, уважаеми читателю, такива са парадоксите на историята – един учител в килийно училище ще поучава и вдъхновява своите поробени братя и ще ги превърне със словото и делото си от рая в народ, който цени своята вяра и работи за своето бъдеще.
Започнал своя път в родолюбието от първия препис на „История славянобългарска“ на Паисий, поп Стойко крачка по крачка отива далече напред и нагоре със своето вехтозаветно оръжие – писаното и говоримото слово, пред което не може да устои и най-жестокото агарянско иго. И вече като архиерей Софроний доживява да види с очите си как словото ражда делото, как с политическата борба българската кауза е възкресена пред великите сили след четиривековно забвение. Той успява да създаде първия материален символ на българското Възраждане – Българска земска войска във Влашко, готова заедно с руската Дунавска армия да воюва за освобождението на отечеството. Обаче нашествието на Наполеон на изток през съдбоносната 1812 г. отлага това историческо събитие с още 65 години във времето.
Българският архиерей Софроний не успя приживе да види българската свобода, но той я почувства и предсказа с ума и сърцето си като истински пророк.
Той не само написа пръв меняются временами и ми изменяемса в них, но като Апостола на свободата Васил Левски и четоводеца и поет Христо Ботев успя да застане начело на времето си, да го надрасне и изпревари и си заслужи място на пиедестала на българската история.
Доказателствата са събрани в тази книжица и който има очи да гледа, ще ги открие сам. И както би казал свети Софроний архиерей Болгарский – четете и уползуйте ся. И туч, и жилезо, и камик ще се ступи, но подвигът на Софроний – ни вовеки! Апропо, какво чакаме, имаме народна работа – да четем! Веднош да буде начало!
ВЪВЕДЕНИЕ СОФРОНИЕВО В ХРАМА НА ИСТОРИЯТА
Всеизвестна крилата фраза гласи, че краят увенчава делото. На пръв поглед тя дава оценка и за делото на Софроний Врачански, който приживе се нарече „грешник“, но историята го увенча с ореола на светец. В същото време делото Софрониево дръзко излиза от рамките на безапелационната сентенция и извън златните ѝ одежди щръкват селските нозе на светиня му, сиромашки обути в нещавени свински цървули. С тях той е пребродил надлъж и шир цяло Българско, за да открие една друга мъдрост, облечена в опърпаните дрешки на нашето Възраждане. Нея Софроний написа собственоръчно: Веднош да буде начало, и стана родоначалник не на едно, а на цял куп начала в българската история. Никому неизвестният поп Стойко от Котел пръв преписа „История славянобългарска“ през 1765-о лето, при първата обиколка на атонския монах Паисий из българските земи след сътворението ѝ. В знаменитата си приписка към тоя първи препис сам преписвачът анатемоса всеки, който я усвои или открадне, и призова целия сонм светци, отци и евангелисти да го афоресат и прокълнат во веки веков. Явно вярата на поп-Стойковото перо е била толкова силна, че книжицата му е останала непокътната в котленската църква повече от век и от нея българската наука узна за съществуването на Паисиевата история.
И в същото време сам поп Стойко я усвои, но не тялом, а духом, и тръгна да я разнася при митарствата си сред поробените братя, които тогава не са се наричали българи, а чисто и просто рая. Сетне поп Стойко преписа втори път същата историйца, но я повтори не буквално, а на говоримия български език, за да стане достъпна и на най-простите люде. По-нататък в своето архиерейское хождение по мукам на своя поробен народ Софроний пръв огласи църкви и манастири с поучение на роден език. И написа в житието си: А те християни, като не чули от другия архиерея таковое поучение по нашему болгарскому езику, имаха ме като едного философа.
Врачанският епископ пръв в нашата история дръзна да съедини вярата със знанието и оттам тръгна борбата за национално освобождение, както посочва проф. Андрей Пантев във филма „Грешникът светец“. Нещо повече – нашият архиерей се осмели да предизвика фронтален сблъсък на вярата и знанието, като укори своите пасоми, че имат да разнасят дарове и имане по църкви и манастири, а нямат средства да изпратят децата си на мъдро книжно учение, за да догоним и ние другите европейски народи, напреднали с ум и разум. Ако това си е позволил да каже друг висш духовник в Западна Европа, щял е бъде изгорен на кладата, уверява ни проф. Пламен Митев. Но българският архиерей не се е побоял да подкрепи знанието, защото като част от своя поробен народ е усетил, че само вярата не стига, че тя трябва да прелее в учение и оттам в борба за свобода.
И новите начала в делото Софрониево продължават да се множат на ползу роду. Бидейки три лета на заточение във Видин при независимия владетел Осман Пазвантоглу, нашият архиерей надмогва своята телесна немощ и намира сили да напише двата си обемисти Видински сборника, в които превежда световни образци на словото и ги допълва със своя глас за всеобщо поучение на народа. Бягайки после презглава във Влашко, дядо Софроний стъкмява всенародния възрожденски буквар, назован от него „Кириакодромион, сиреч Неделник“, който бележи началото на новобългарската печатна книжнина и служи за ограмотяване и поучение на поробените българи. А те от своя страна умилително ще нарекат този буквар „Софроние“ и той ще влезе в много църкви и в много домове. Но и това не е всичко, жилавият котленец на почти библейска възраст продължава да пише неуморно ден и нощ и подир книгата си за трите вери създава и своето житие, сиреч първата автобиографична книга в нашата новобългарска литература. Доколко тя е обективен разказ за неговия живот и дело, предстои тепърва да разберем в опита си да я анализираме и да се помъчим да направим съвременен прочит на „Житие и страдания грешнаго Софрония“. Но е ясно едно – повече от два века преди нас авторът е огледал творбата си с взискателното око на първия ѝ читател и не се е поддал на естествения човешки страмеж да героизира и разкрасява преживяното. А точно наопаки – самокритично се е обявил за грешник може би за да се покае, че силите му не са стигнали да изпълни своята мечта и да види с очите си свободна България. Макар че лично той е допринесъл шейсет и пет лета подир кончината си да се сбъдне мечтата за Освобождение.
* Сайтът www.colibri.bg е оптимизиран за всякакви
утройства и предлага лесно и достъпно информация
на компютър, лaптоп, таблет или смартфон. 
