Американският екзистенциален психиатър и психоаналитик Ървин Д. Ялом (р. 1931 г.) е автор на 9 романа и 8 научни труда. Седем от книгите му са издадени от „Колибри“. Сред тях „Когато Ницше плака“, „Екзистенциална психотерапия“, „Проблемът Спиноза“.
Съпругата му Мерилин Ялом (1932-2019) е историчка, преподавателка и авторка на 11 научни труда. Заболява от мултиплен миелоза, вид рак, и пише заедно с Ървин Ялом книгата „Въпрос на смърт и живот“, която излиза две години след смъртта ѝ.
Ървин и Мерилин имат дългогодишен щастлив съвместен живот, обичащи близки, прекрасен дом, много приятели и още повече читатели, но идва ден, когато ще трябва да се изправят лице в лице със смъртта. Последователно разказвайки за последните си месеци заедно, преди Ървин да остане сам, двамата споделят начина, по който навлизат във върховната си борба и разкриват какво очакват от нея – Мерилин да умре от лесна смърт, Ървин да живее без Мерилин. Разнищвайки универсалните екзистенциални въпроси за близостта, любовта, скръбта и за това как да се обича и живее без съжаления, двамата забележителни хуманисти и нестандартни личности предлагат подкрепа на всеки, който има нужда от нея. Защото всички сме смъртни.
Ървин Д. Ялом и Мерилин Ялом - „Въпрос на смърт и живот“
Скръбта е цената, която плащаме за смелостта да обичаме другите.
Из ГЛАВА 1
ЖИВОДАРНАТА КУТИЙКА
УЛАВЯМ СЕ, ЧЕ ЗА ПОРЕДЕН ПЪТ АЗ, Ърв, прокарвам пръсти по горната лява част на гърдите си. От един месец насам там, вътре в мен, има нов предмет: метална кутийка
с размери 5х5 сантиметра, имплантирана от хирург, чието име и физиономия вече не си спомням. Всичко започна с една сесия с физиотерапевтка, към която се бях обърнал за помощ заради нарушеното си равновесие. Докато мереше пулса ми в началото на едночасовото ни занимание, тя внезапно се извърна към мен с ужасена физиономия и каза:
– Двамата с вас веднага отиваме в Спешното! Пулсът ви е трийсет.
Аз се опитах да я успокоя.
– Той си е забавен от месеци, но нямам други симптоми.
Думите ми не оказаха почти никакъв ефект. Тя отказа да продължи нашата физиотерапевтична сесия и изтръгна от мен обещание, че веднага ще се свържа с интерниста си, доктор У., за да обсъдим въпроса.
Три месеца преди това, по време на ежегодния ми преглед, доктор У. беше забелязал забавения ми и от време на време неритмичен пулс и ме беше изпратил в Станфордската клиника за лечение на аритмии. Там закрепиха на гърдите ми холтер, който в продължение на две седмици да направи запис на сърдечната ми дейност. Резултатите показаха трайно забавен пулс, придружен с периодични кратки пристъпи на предсърдно мъждене. За да ме предпази от изпращането на тромб в мозъка, доктор У. ми назначи лечение с еликвис, противосъсирващо средство. И макар че това лекарство ме защити от инсулт, то породи нова тревога: от години имах проблеми с равновесието и едно сериозно падане можеше да се окаже смъртоносно за мен, защото нямаше да има начин да се спре действието на противосъсирващото средство и да се преустанови кървенето.
Когато два часа по-късно доктор У. ме прегледа, той се съгласи, че пулсът ми се е забавил още повече, и уреди да ми сложат още веднъж холтер, който да запише сърдечната ми дейност за две седмици.
Две седмици по-късно, след като лаборантът от клиниката за лечение на аритмии свали холтера от мен и изпрати записа в лабораторията за анализ, се случи друга тревожна случка, този път с Мерилин: както си разговаряхме, изведнъж тя млъкна, не можеше да произнесе и една дума. Това продължи пет минути. А после, през следващите минути, бавно възвърна говора си. Почти сигурно е, казах си, че е получила инсулт. Два месеца преди това на Мерилин ѝ бяха поставили диагноза мултиплен миелом и тя бе започнала лечение с ревлимид. Възможно беше този силен химиотерапевтик, който тя приемаше от две седмици, да бе предизвикал инсулт. Незабавно позвъних на интерниста на Мерилин, който се оказа наблизо и веднага пристигна у дома. След като я прегледа набързо, той извика линейка, за да откарат Мерилин в Спешното отделение.
Следващите няколко часа, които двамата с Мерилин прекарахме в чакалнята на Спешното отделение, бяха най-ужасните в живота ни. Дежурните лекари назначиха образни изследвания на мозъка, които потвърдиха, че тя наистина е получила инсулт вследствие на кръвен съсирек. Вкараха ѝ лекарство, ТПА (тъканен плазминогенен активатор), за да разрушат съсирека. Много малък процент пациенти са алергични към това лекарство – уви, Мерилин беше една от тях и за малко да умре в Спешното отделение. Постепенно тя се възстанови от инсулта без остатъчна симптоматика и
след четири дни я изписаха от болницата. Но съдбата не ни остави на мира. Само часове след като прибрах Мерилин от болницата, се обади моят лекар и ми каза, че току-що е получил резултатите от изследванията на сърцето ми и че за мен е жизненоважно да се подложа на хирургическа интервенция за поставяне на външен пейсмейкър в гръдния кош. Казах му, че Мерилин току-що се е прибрала от болницата и че нямам никакво свободно време, защото трябва да се грижа за нея. Уверих го, че в началото на следващата седмица ще се оперирам.
– Не, не, Ърв – настоя лекарят ми, – чуй ме внимателно: тук не става въпрос за избор. Ти трябва да отидеш в Спешното отделение до един час за незабавна операция.
Двуседмичният запис на сърдечната ти дейност показва, че си имал три хиляди двеста деветдесет и един атриовентрикуларни блока с обща продължителност едно денонощие и шест часа.
– Какво по-точно означава това? – попитах.
За последен път бях учил физиология на сърцето преди близо шейсет години и не се преструвах, че съм в течение на новостите в медицината.
– Това означава – обясни ми той, – че през последните две седмици е имало три хиляди случая, в които електрическият импулс от естествения ти пейсмейкър в лявото предсърдие не е стигал до камерата под него. Това е водело до пауза, докато камерата не е реагирала по свой каприз, за да предизвика съкращение на сърдечния мускул. Състоянието е животозастрашаващо и се нуждае от незабавно лечение.
Аз веднага постъпих в Спешното отделение, където ме прегледа един кардиохирург. Три часа по-късно ме закараха на количка в операционната и ми поставиха външен пейсмейкър. След двайсет и четири часа ме изписаха от болницата.
* * *
Превръзките са свалени, а металната кутийка се намира в гръдния ми кош точно под лявата ключица. Седемдесет пъти в минута тази метална джаджа нарежда на сърцето
ми да се свие и ще продължи да го прави, без да се налага презареждане през следващите дванайсет години. Това механично устройство не прилича на никое друго, което съм срещал. За разлика от фенерчето, което не може да светне, от дистанционното на телевизор, което не сменя каналите, от навигатора на клетъчен телефон, който отказва да посочи пътя, това малко устройство оперира при възможно най-големия залог: ако се развали, животът ми ще приключи до няколко минути. Смаян съм от крехкостта на собствената си смъртност.
Така че в момента положението, в което се намирам, изглежда така: скъпата ми съпруга Мерилин, най-важният човек в живота ми, откакто станах на петнайсет, страда от тежко заболяване, а моят живот ми изглежда зловещо крехък.
И въпреки това, странно, но се чувствам спокоен, почти безметежен. Защо не изпитвам ужас? Непрекъснато си задавам този странен въпрос. През по-голямата част от живота си съм се радвал на физическо здраве, но въпреки това в някаква степен винаги ме е мъчил страх от смъртта. Вярвам, че моите изследвания и писания за тревожността
заради смъртта и продължителните ми опити да облекча положението на пациенти, изправени пред смъртта, са били подклаждани от моя личен ужас. Но какво е станало сега с този ужас? Откъде идва моето спокойствие, при положение че смъртта се приближава все повече и повече?
Дните отминават и нашите терзания все по-силно избледняват на заден план. Двамата с Мерилин сутрин седим един до друг в задния двор. Любуваме се на заобикалящите
ни дървета, държим се за ръце и си припомняме съвместния живот. Сещаме се за многобройните си пътувания: двете години на Хаваите, когато бях войник и живеехме на великолепния плаж Кайлуа, едногодишния ни творчески отпуск в Лондон, още шест месеца, в които живяхме край Оксфорд, няколкото месеца в Париж, други дълги престои на Сейшелите, Бали, във Франция, Австрия и Италия.
След като се насладим на тези изключителни спомени, Мерилин стиска ръката ми и казва:
– Ърв, не бих променила нищо от това.
Ървин Д. Ялом и Мерилин Ялом - „Въпрос на смърт и живот“
Скръбта е цената, която плащаме за смелостта да обичаме другите.
Из ГЛАВА 1
ЖИВОДАРНАТА КУТИЙКА
УЛАВЯМ СЕ, ЧЕ ЗА ПОРЕДЕН ПЪТ АЗ, Ърв, прокарвам пръсти по горната лява част на гърдите си. От един месец насам там, вътре в мен, има нов предмет: метална кутийка
с размери 5х5 сантиметра, имплантирана от хирург, чието име и физиономия вече не си спомням. Всичко започна с една сесия с физиотерапевтка, към която се бях обърнал за помощ заради нарушеното си равновесие. Докато мереше пулса ми в началото на едночасовото ни занимание, тя внезапно се извърна към мен с ужасена физиономия и каза:
– Двамата с вас веднага отиваме в Спешното! Пулсът ви е трийсет.
Аз се опитах да я успокоя.
– Той си е забавен от месеци, но нямам други симптоми.
Думите ми не оказаха почти никакъв ефект. Тя отказа да продължи нашата физиотерапевтична сесия и изтръгна от мен обещание, че веднага ще се свържа с интерниста си, доктор У., за да обсъдим въпроса.
Три месеца преди това, по време на ежегодния ми преглед, доктор У. беше забелязал забавения ми и от време на време неритмичен пулс и ме беше изпратил в Станфордската клиника за лечение на аритмии. Там закрепиха на гърдите ми холтер, който в продължение на две седмици да направи запис на сърдечната ми дейност. Резултатите показаха трайно забавен пулс, придружен с периодични кратки пристъпи на предсърдно мъждене. За да ме предпази от изпращането на тромб в мозъка, доктор У. ми назначи лечение с еликвис, противосъсирващо средство. И макар че това лекарство ме защити от инсулт, то породи нова тревога: от години имах проблеми с равновесието и едно сериозно падане можеше да се окаже смъртоносно за мен, защото нямаше да има начин да се спре действието на противосъсирващото средство и да се преустанови кървенето.
Когато два часа по-късно доктор У. ме прегледа, той се съгласи, че пулсът ми се е забавил още повече, и уреди да ми сложат още веднъж холтер, който да запише сърдечната ми дейност за две седмици.
Две седмици по-късно, след като лаборантът от клиниката за лечение на аритмии свали холтера от мен и изпрати записа в лабораторията за анализ, се случи друга тревожна случка, този път с Мерилин: както си разговаряхме, изведнъж тя млъкна, не можеше да произнесе и една дума. Това продължи пет минути. А после, през следващите минути, бавно възвърна говора си. Почти сигурно е, казах си, че е получила инсулт. Два месеца преди това на Мерилин ѝ бяха поставили диагноза мултиплен миелом и тя бе започнала лечение с ревлимид. Възможно беше този силен химиотерапевтик, който тя приемаше от две седмици, да бе предизвикал инсулт. Незабавно позвъних на интерниста на Мерилин, който се оказа наблизо и веднага пристигна у дома. След като я прегледа набързо, той извика линейка, за да откарат Мерилин в Спешното отделение.
Следващите няколко часа, които двамата с Мерилин прекарахме в чакалнята на Спешното отделение, бяха най-ужасните в живота ни. Дежурните лекари назначиха образни изследвания на мозъка, които потвърдиха, че тя наистина е получила инсулт вследствие на кръвен съсирек. Вкараха ѝ лекарство, ТПА (тъканен плазминогенен активатор), за да разрушат съсирека. Много малък процент пациенти са алергични към това лекарство – уви, Мерилин беше една от тях и за малко да умре в Спешното отделение. Постепенно тя се възстанови от инсулта без остатъчна симптоматика и
след четири дни я изписаха от болницата. Но съдбата не ни остави на мира. Само часове след като прибрах Мерилин от болницата, се обади моят лекар и ми каза, че току-що е получил резултатите от изследванията на сърцето ми и че за мен е жизненоважно да се подложа на хирургическа интервенция за поставяне на външен пейсмейкър в гръдния кош. Казах му, че Мерилин току-що се е прибрала от болницата и че нямам никакво свободно време, защото трябва да се грижа за нея. Уверих го, че в началото на следващата седмица ще се оперирам.
– Не, не, Ърв – настоя лекарят ми, – чуй ме внимателно: тук не става въпрос за избор. Ти трябва да отидеш в Спешното отделение до един час за незабавна операция.
Двуседмичният запис на сърдечната ти дейност показва, че си имал три хиляди двеста деветдесет и един атриовентрикуларни блока с обща продължителност едно денонощие и шест часа.
– Какво по-точно означава това? – попитах.
За последен път бях учил физиология на сърцето преди близо шейсет години и не се преструвах, че съм в течение на новостите в медицината.
– Това означава – обясни ми той, – че през последните две седмици е имало три хиляди случая, в които електрическият импулс от естествения ти пейсмейкър в лявото предсърдие не е стигал до камерата под него. Това е водело до пауза, докато камерата не е реагирала по свой каприз, за да предизвика съкращение на сърдечния мускул. Състоянието е животозастрашаващо и се нуждае от незабавно лечение.
Аз веднага постъпих в Спешното отделение, където ме прегледа един кардиохирург. Три часа по-късно ме закараха на количка в операционната и ми поставиха външен пейсмейкър. След двайсет и четири часа ме изписаха от болницата.
* * *
Превръзките са свалени, а металната кутийка се намира в гръдния ми кош точно под лявата ключица. Седемдесет пъти в минута тази метална джаджа нарежда на сърцето
ми да се свие и ще продължи да го прави, без да се налага презареждане през следващите дванайсет години. Това механично устройство не прилича на никое друго, което съм срещал. За разлика от фенерчето, което не може да светне, от дистанционното на телевизор, което не сменя каналите, от навигатора на клетъчен телефон, който отказва да посочи пътя, това малко устройство оперира при възможно най-големия залог: ако се развали, животът ми ще приключи до няколко минути. Смаян съм от крехкостта на собствената си смъртност.
Така че в момента положението, в което се намирам, изглежда така: скъпата ми съпруга Мерилин, най-важният човек в живота ми, откакто станах на петнайсет, страда от тежко заболяване, а моят живот ми изглежда зловещо крехък.
И въпреки това, странно, но се чувствам спокоен, почти безметежен. Защо не изпитвам ужас? Непрекъснато си задавам този странен въпрос. През по-голямата част от живота си съм се радвал на физическо здраве, но въпреки това в някаква степен винаги ме е мъчил страх от смъртта. Вярвам, че моите изследвания и писания за тревожността
заради смъртта и продължителните ми опити да облекча положението на пациенти, изправени пред смъртта, са били подклаждани от моя личен ужас. Но какво е станало сега с този ужас? Откъде идва моето спокойствие, при положение че смъртта се приближава все повече и повече?
Дните отминават и нашите терзания все по-силно избледняват на заден план. Двамата с Мерилин сутрин седим един до друг в задния двор. Любуваме се на заобикалящите
ни дървета, държим се за ръце и си припомняме съвместния живот. Сещаме се за многобройните си пътувания: двете години на Хаваите, когато бях войник и живеехме на великолепния плаж Кайлуа, едногодишния ни творчески отпуск в Лондон, още шест месеца, в които живяхме край Оксфорд, няколкото месеца в Париж, други дълги престои на Сейшелите, Бали, във Франция, Австрия и Италия.
След като се насладим на тези изключителни спомени, Мерилин стиска ръката ми и казва:
– Ърв, не бих променила нищо от това.