Светлина и сянка

Даниел Келман - „Светлина и сянка“

Какво ново в неделя?

Защо съм в този автомобил?
Седя си кротко. Понякога, когато човек стои неподвижно, пред него почват да се явяват неговите спомени.
Но сега не се получава. Категорично мога да кажа само едно и то е, че шофьорът пуши. Колата е пълна с тежък дим. Люти ми на очите. Лошо ми е. Мъжът е с бели коси, по раменете му е нападал пърхот. На огледалото за обратно виждане се клатушка перлена огърлица с малък кръст на нея.
Нека почна едно по едно. Да помисля. Шофьорът дойде да ме вземе, държа ми вратата отворена, а останалите гледаха със зяпнали уста, кльощавият Франц Кралер, глупавата госпожа Айнцингер и също така дребният мъж, за чието име никога не се сещам.
Защото всъщност в санаториума „Вечерен покой“ всеки ден е като предишния. На закуска пускат радиото, излизаш в парка, гърбът те боли, следва обяд, разлистваш вестниците и се ядосваш, докато върви телевизорът; едни гледат, други дремят, винаги се намира някой да кашля, жив да го ожалиш. После става вече три и половина и носят вечерята, след това лежиш буден и на всеки половин час ти се налага да ходиш до тоалетната. Понякога пристигат посетители, но никога при мен. Понякога някой умира и го изнасят. Но обикновено за никого от живите не идва черна кола с шофьор.
Спираме на кръстовище, трима младежи с дълги коси много бавно пресичат улицата, шофьорът спуска прозореца и крещи, че на недорасляци като тях една нова война би им се отразила много добре, но тъй като те не му обръщат внимание, той още повече побеснява.
Сега вече се сещам: към телевизионното студио.
Но кое предаване? Навеждам се и питам.
Шофьорът се обръща и през облаците дим ме поглежда с неразбиране.
Повтарям въпроса.
Все му е тая, вика той. Защо трябва да го интересува подобна дивотия!
И така, спирам да питам.
Но той все повече се пали. Настоявал да бъде оставен на спокойствие, на спокойствие! Нима иска толкова много?
Като спираме пред сградата на радиото и телевизията, той тъкмо се е усмирил. Слиза, заобикаля колата, отваря ми вратата. Хваща ме за лакътя, издърпва ме нагоре. Това си е нахалство, но пък наистина ми помага да се озова на улицата, без да търся опора.
Фасадата е още по-сива от околните фасади. Всички къщи във Виена сега са сиви с изключение на няколко, които са тъмнокафяви. Сякаш целият град е потънал в мръсотия. През зимата небето е каменно и ниско, през лятото жълтеникаво и влажно. Едно време дори и това беше различно. Човек, като поостарее, разбира, че в този град, пълен с боклук, пушек от въглищата и кучешки лайна, дори и времето вече не е както преди.
Въртящата се врата засича и за момент ме хваща страх, че пътуването ми ще приключи тук, но все пак се промушвам, а в лобито действително ме очакват: един съвсем слаб млад човек с умно лице и кръгли рамки на очилата, който ми подава ръка и се представя като отговорния редактор Розенцвайг.
– Много добре – казвам. Винаги се радвам, когато младите хора се държат учтиво. – Отговорен за какво?
– За предаването.
– Кое?
Той ме поглежда за няколко секунди, преди да попита:
– Какво ново в неделя?
– Нямам представа.
– Предаването!
– Какво?
– Така се казва предаването. Какво ново в неделя?
За какво говори този?
– Оттук, моля! – Той посочва към една врата в другия край на фоайето. Следвам го, минаваме по малък коридор, после спираме и това сега не е никак хубаво, защото се намираме пред асансьор патерностер.
Първата кабинка отминава, идва втора, в третата трябва най-сетне да се напъхам, страх ме е, тя също изчезва. Хайде, казвам си, преживял си и по-лоши неща. Щом и четвъртата кабинка почва да излиза отдолу пред мен, затварям очи и залитам напред. Успявам да се озова в нея, но без малко да падна, ако той не ме беше хванал за рамото. Добре, че реагира така бързо.
– Пуснете ме – казвам остро.
Слизането, разбира се, е още по-трудно. Но той вижда изхода, слага ръка на гърба ми и леко ме побутва. Залитам навън, слава на бога, той отново ме държи здраво.
– Пуснете ме! – казвам.
Мирише на пластмаса, отнякъде се чува бръмченето на големи машини. Тръгваме по един коридор, вляво и вдясно висят снимки на усмихнати хора, всичките с автографи. Неколцина познавам: Паул Хьорбигер, Макси Бьом, Йохана Мац и там Петер Александър, който поради неизвестна причина беше надраскал под подписа си С голяма благодарност на моята скъпа, скъпа публика.
Младият човек отваря врата, на която пише Грим. Пред огледало за гримиране седи мъж с брада, зад него стои гримьорка и обработва лицето му с четчица. Когато тя отстъпва назад, той скача внезапно и ме прегръща така, че тя се стрясва. Мъжът мирише на вода за бръснене и на бира. С плачещ от щастие глас ме пита:
– Как си, Францл?
Измърморвам, че съм добре, което никога не отговаря на истината, а пък точно сега най-малко. Опитвам се да си поема въздух. Брадата му ме гъделичка по бузата.
– А ти? – задъхвам се аз.
– Ах, Францл, какво да ти кажа. Лизл почина преди две години, а и нещата с Вурмицер не свършиха никак добре. Казвам му: Фердл, трябва да направиш това сега заради старото приятелство, но иска ли да ме чуе? А пък и ти знаеш, навремето аз бих предпочел да остана при Зенгер, но той не постъпи честно.
Не мога да си поема въздух. Кой, по дяволите, е този? Кои са хората, за които приказва? Най-сетне ме пуска, взима от закачалката големия си като палатка лоден с копчета от еленови рога, замята го върху себе си, излиза навън.
Сядам. Гримьорката се заема с физиономията ми и задава въпроса, който гримьорките винаги задават, с какво се занимавам и какво ме води в предаването. Никога не се осведомяват предварително, никога не разпознават човека, никога нищо не са прочели, а все питат.
– Господин Вилцек е режисьор  – казва младият мъж, който ме доведе тук. Бих предпочел да ми се представи с името си, но младите хора вече не знаят какво е добро възпитание.
Естествено, тя сега пита какви филми съм правил и аз, както винаги, с едно и също неприятно чувство изброявам трите си скромни заглавия: Петер танцува с всички с Петер Александър, Густав и войниците, също с Петер Александър и Гунтер Филип, и Шлюк, който последен се прибира с хора, които вече не помня.
И сега, разбира се, тя пита за Петер Александър. Какъв бил като човек. Още никога не бил идвал тук при нея за гримиране, чудно защо. Много искала някога да се срещне с него.
Разказах онзи анекдот, който винаги разказвам. Още първия снимачен ден на Петер танцува с всички той знаеше целия си текст наизуст. После обаче се наложи набързо да се промени снимачният план и една млада актриса, чието име предпочитам да не спомена, защото междувременно тя беше станала доста известна, си беше научила текста само за този ден, тогава Петер я погледна и ѝ каза: „Мила госпожице, с текста е като с конете, искате ли да разберете защо?“.
Господи, отражението ми в огледалото! В санаториума „Вечерен покой“ ние нямаме огледала, защото никой не се бръсне сам; всяка сутрин това прави болногледачът Зденек. И така, гледката ми дойде твърде неочаквано: очите ми, потънали в очните кухини, отпуснатите торбички отдолу, напуканите устни, сбръчканата сива кожа върху плешивата глава. Сакото стои накриво, защото раменете вече не го изпълват, вратовръзката не само че е лекьосана, ами е и зле завързана, което не е моя вина, защото аз вече отдавна не мога да си връзвам вратовръзките, това също го прави Зденек. Пък не може ли малко да се постарае? Колко често се случва някой от нас да бъде откаран до телевизията? Затварям очи, за да не се налага повече да се гледам.
Нещо съска, от спрея за коса излиза студен въздух, който духа над кожата на главата ми. Това пък защо? Та аз имам само няколко косъма.
– Да, защо? – пита гримьорката.
Какво става?
– „Като с конете“, казал той, но защо?
Какво иска тази жена от мен?