Успешно добавихте „...“ към вашата поръчка
Мираж
Печатно издание
ISBN
978-619-02-1462-5
Цена
28.00 лв.
предстояща

Доставка - куриери "Спиди"
Безплатна за поръчки над 80 лв.
Информация
Рейтинг (3)
Мнения (0)
Публикувай мнение
Печат
Меки корици
Размери
145/213
Страници
512
Дата на издаване
26 юли 2024
Превод
Любомир Гиздов
Корица
Стефан Касъров

Мираж

След „BOX“ и „Култът“ идва ред и на заключителната част „Мираж“.

Декември месец в Стокхолм. Шведският министър на правосъдието е в опасност, а в същото време в метрото в Стокхолм е открита купчина човешки кости. Оказва се, че скелетът принадлежи на високопоставен финансист. Екипът на полицейски инспектор Мина Дабири е съкрушен след травмиращите събития от лятото, завършили със смъртта на техен колега. Полицаите за пореден път се обръщат за помощ към Винсент Валдер, който обаче се намира под все по-голямо напрежение. А когато под земята е открита нова купчина кости, екипът се изправя пред ново изпитание. Какво се случва в тунелите дълбоко под Стокхолм? И кой преследва министъра?

Впечатляващата поредица на Лекберг и Фексеус достига своя взривоопасен завършек.

За автора

Сега, когато скандинавската криминална литература твърдо се установи на върха на жанра, става ясно, че Хенинг Манкел и Стиг Ларшон са две утвърдени, но не останали без конкуренция имена. Третото, вече известно в цял свят, е Камила Лекберг, нашумяла гръмко в родната си Швеция и преведена на повечето езици. Тя има в портфолиото си седем романа, първия от които държите в ръка, а феноменалният й успех в родината е повторен навсякъде с триумфалното оглавяване на листите на най-продаваните книги. В англоговорещите страни я наричат „шведската Агата Кристи“, но това далеч не е цялата истина. Макар да разполагаме с провинциално селце (в каквото е родена и самата авторка) и с богат набор от заподозрени в едно отвратително убийство, и макар фабулата да е изпипана с майсторството на английската крими-кралица, Лекберг е подчертано съвременна, модерна писателка и предоставя на вниманието ни един много точен, дори задълбочен разрез на днешното шведско общество.

Хенрик Фексеус

Хенрик Фексеус (р. 1971 г.) е шведски менталист и писател, експерт по езика на тялото и невербалната комуникация. Завършил е философия, автор е на 7 книги по практическа психология, преведени на над 30 езика, и на три романа. Третият, написан в съавторство с Камила Лекберг, е този, който държите в ръцете си.

Още заглавия от същия жанр
Откъс

Камила Лекберг, Хенрик Фексеус - „Мираж“

ОСТАВАТ ЧЕТИРИНАЙСЕТ ДНИ

НИКЛАС СЕ ХРАНЕШЕ БАВНО, гледайки семейството си от другата страна на масата. Беше едва седемнайсети декември и по негово мнение всъщност беше малко рано за коледна украса, но с дъщеря му бяха решили да започнат още отсега. Ето защо върху масата имаше малки, бели порцеланови гноми, а помещението беше осветено от топлия блясък на низ коледни лампички. Бяха осъзнали, че елхата едва ли би оцеляла до Бъдни вечер, ако я купеха още сега, затова бяха увили лампичките около лампата над масата, оставяйки ги да светят вместо нея.
Дъщеря му беше облечена с плетен пуловер с малки, мигащи в червено и зелено светодиоди, а той самият си беше сложил коледночервена вратовръзка по случай вечерята. Костюмът му, естествено, беше пепелявосив, както винаги. Все пак всичко си
имаше мярка.
Набоде нова хапка и вдигна вилицата към устата си – парче ананас на скара с глазура от джинджифил, чили и мед. В действителност не смяташе, че мястото на плодовете е в чиния, но дъщеря му обичаше ананас. Вероятно би ги предпочела пред сочното говеждо Кобе. Е, повече за него.
Останалите около масата бяха не по-малко заети с храната си от него самия и изглежда, не забелязваха как ги гледа. За щастие. Сигурно изглеждаше доста нелепо, но не можеше да се сдържи. Чувстваше се – поради липса на по-подходяща дума – удовлетворен. Това беше ново усещане, макар че в крайна сметка не му бе нужно много, за да го постигне.
Не му беше нужна блестяща кариера, въпреки че неговата беше изключително успешна.
Не му беше нужен и апартамент на „Линегатан“ в „Йостермалм“, въпреки че наистина оценяваше как живеят с дъщеря му.
Нужно беше само тримата да седнат на една маса.
Атентатът, който беше претърпял преди половин година и за който дори писаха във вечерните вестници, беше просто спомен. Разбира се, все още се движеше със засилена охрана. Щяха да минат поне още шест месеца, докато работодателят му реши, че опасността е отминала. Но той от толкова време живееше обграден от охранители, че вече ги възприемаше като семейство.
Семейство.
Именно това беше смисълът на всичко. Дъщеря му беше на шестнайсет, превръщаше се в жена, и той смяташе, че е съумял да я научи относително добре как да се справя в живота. Естествено, тя понякога казваше, че го мрази, но това беше нормално за тийнейджърка. А срещу него седеше бившата му съпруга. Ако преди половин година някой му беше казал, че двамата ще могат да общуват по този начин, Никлас нямаше да повярва. В никакъв случай. Но клишето се оказа вярно. Времето лекуваше всички рани. И ето че сега седяха тук като нещо, подобно на модерно семейство, и ядяха ранна коледна вечеря. Без да се презират. Даже си бяха подарили подаръци.
В гърлото му се образува буца и той се загледа през прозореца, за да не видят останалите влажните му очи. Снежинките се сипеха приятно в мрака отвън. Светът беше като картичка. А същото важеше и за живота му, поне в този миг. За пръв път
от години не чувстваше напрежение в раменете или наченки на главоболие.
От антрето се чу бръмчене. Някой звънеше на вратата. Дъщеря му вдигна учудено поглед от чинията си.
– Кой е? – попита тя. – Нали е събота? Обеща да не работиш по време на коледната вечеря.
– Нямам представа – каза той искрено и стана от стола. – Да не е за някоя от вас?
Бившата му жена и дъщеря му поклатиха глави.
Никлас отиде в антрето и се приближи до входната врата.
– Ако си повикал някой Дядо Коледа, лошо ти се пише – провикна се дъщеря му от трапезарията.
Който и да звънеше, явно охранителите долу на улицата го бяха пуснали след щателна проверка. Фактът, че не му се бяха обадили да го предупредят, означаваше, че няма нужда да се подготвя за срещата. Екран с висока разделителна способност от вътрешната страна на вратата разкриваше кой стои отвън: мъж с велосипедна каска и червена звезда на гърдите. И бял сняг по раменете. Куриерска фирма „Не само поща“. Това обясняваше работата.
– Да? – каза Никлас, щом отвори вратата.
– Никлас Стокенбери? – попита мъжът леко задъхано и му подаде малък, черен плик. – Заповядайте. Доставка за вас.
Пликът не беше надписан. Никлас сбърчи чело и го взе. Обърна го. От задната страна също нямаше нищо.
– От кого е? – попита той и вдигна поглед.
Но там вече нямаше никого. Веднага щом предаде пратката, мъжът се беше втурнал надолу по шестте етажа стълби, които го деляха от улицата и колелото му. Вероятно вече беше стигнал до следващата площадка.
Никлас затвори вратата и отвори плика. Вътре имаше бяла хартийка. Визитна картичка, осъзна той, щом я извади. От по-луксозните. Нямаше име, а нещо, което приличаше на цифра. Голяма осмица, като долната половина беше запълнена. Отдолу имаше телефонен номер. С изключение на това визитката беше празна.
Никлас се намръщи. Не разпознаваше символа, нито беше виждал телефонния номер. Но подсъзнанието му веднага му подсказа, че все пак знаеше какво е това. Че визитката представляваше съобщение, което той очакваше от дълги години, но
все се надяваше, че никога няма да види. Беше потиснал тези мисли, беше изтласкал причината за тях в живота си. И продължаваше да не е готов за нея.
Разбира се, можеше да става дума просто за някаква реклама, помисли си той.
Имаше само един начин да разбере. Извади телефона от вътрешния джоб на сакото си и набра номера. Ръцете му трепереха. След три сигнала свободно се чу запис на женски глас.
– Здравейте, Никлас Стокенбери. Надяваме се, че сте останал доволен от услугите ни през периода на ползване, който скоро изтича. Остават ви... четиринайсет дни... един час... и... дванайсет минути... живот.
Той стисна здраво телефона, сякаш опитваше да смачка съобщението. Гърлото го стегна. Не му достигаше въздух. Стаята се завъртя и той се подпря с ръка на стената, за да не падне.
Откъм кухнята се чу смях, дъщеря му и майка ѝ се забавляваха.
Никлас се строполи на колене. Добре че беше купил скъп и дебел килим, иначе щеше да го заболи, помисли си той. Затвори очи и опита да съсредоточи мислите си. Бе знаел, че този ден ще настъпи. Знаеше го от дълго време. Но отказваше да мисли
за това. Беше се надявал, че ще го пощадят.
Все пак се беше случило толкова отдавна.
– Татко, къде се дяна? – провикна се дъщеря му. – Предупреждавам те, че ако се обличаш като Дядо Коледа, ще се обадя на медиите.
Той отново се подпря на стената и бавно се изправи, прокашля се няколко пъти и опита да напълни дробовете си с въздух, за да не трепери твърде много. После се върна в кухнята.
Щом го видяха, двете жени веднага спряха да се смеят.
– Какво има? – попита дъщеря му ужасено. – Целият си пребледнял.
Бившата му жена скочи на крака.
– Седни, преди да си паднал – каза тя, избута го до най-близкия стол и сложи ръка на челото му.
– Нищо не е – каза той. – Имаше грешка.
– Плувнал си в пот. Да не си получил някакъв пристъп? Взимаш ли лекарства? Да извикам ли линейка? Говори с мен, Никлас.
Той завъртя глава и опита да се усмихне на дъщеря си.
– Няма страшно, Натали – каза той. – Просто малко се замаях.
Натали погледна въпросително майка си. Никлас свали ръката на бившата си жена от рамото си и я задържа за момент.
– Благодаря, Мина, но няма нужда от линейка – каза той. – Скоро всичко ще приключи.
Снегът, който валеше от другата страна на прозорците, вече не беше мек и приятен. Беше студен и безмилостен, изолираше го в затвора на зимата. Никлас не можеше да помръдне, не можеше да се измъкне.
Нямаше къде да избяга.
След две седмици щеше да умре. А имаше да направи още толкова много неща. Погледна Мина и отвори уста, за да каже нещо, но после пак я затвори. Беше ли направил каквото може за тях? Беше ли добър баща на Натали? Щеше ли да им липсва?
Какво щяха да кажат на работа?
Пуловерът на Натали мигаше окуражително в червено и зелено.
Наистина не искаше да умира.
Визитната картичка падна от ръката му. Никлас я остави да лежи на пода.
Пое си дълбоко дъх и разтърка лице.
Последните двайсет години бяха добри. Дори много добри. Но точно както каза на Мина току-що: Скоро щяха да приключат.
След четиринайсет дни, един час и дванайсет минути. Макар че минутите сигурно вече бяха само десет.

Камила Лекберг, Хенрик Фексеус - „Мираж“

ОСТАВАТ ЧЕТИРИНАЙСЕТ ДНИ

НИКЛАС СЕ ХРАНЕШЕ БАВНО, гледайки семейството си от другата страна на масата. Беше едва седемнайсети декември и по негово мнение всъщност беше малко рано за коледна украса, но с дъщеря му бяха решили да започнат още отсега. Ето защо върху масата имаше малки, бели порцеланови гноми, а помещението беше осветено от топлия блясък на низ коледни лампички. Бяха осъзнали, че елхата едва ли би оцеляла до Бъдни вечер, ако я купеха още сега, затова бяха увили лампичките около лампата над масата, оставяйки ги да светят вместо нея.
Дъщеря му беше облечена с плетен пуловер с малки, мигащи в червено и зелено светодиоди, а той самият си беше сложил коледночервена вратовръзка по случай вечерята. Костюмът му, естествено, беше пепелявосив, както винаги. Все пак всичко си
имаше мярка.
Набоде нова хапка и вдигна вилицата към устата си – парче ананас на скара с глазура от джинджифил, чили и мед. В действителност не смяташе, че мястото на плодовете е в чиния, но дъщеря му обичаше ананас. Вероятно би ги предпочела пред сочното говеждо Кобе. Е, повече за него.
Останалите около масата бяха не по-малко заети с храната си от него самия и изглежда, не забелязваха как ги гледа. За щастие. Сигурно изглеждаше доста нелепо, но не можеше да се сдържи. Чувстваше се – поради липса на по-подходяща дума – удовлетворен. Това беше ново усещане, макар че в крайна сметка не му бе нужно много, за да го постигне.
Не му беше нужна блестяща кариера, въпреки че неговата беше изключително успешна.
Не му беше нужен и апартамент на „Линегатан“ в „Йостермалм“, въпреки че наистина оценяваше как живеят с дъщеря му.
Нужно беше само тримата да седнат на една маса.
Атентатът, който беше претърпял преди половин година и за който дори писаха във вечерните вестници, беше просто спомен. Разбира се, все още се движеше със засилена охрана. Щяха да минат поне още шест месеца, докато работодателят му реши, че опасността е отминала. Но той от толкова време живееше обграден от охранители, че вече ги възприемаше като семейство.
Семейство.
Именно това беше смисълът на всичко. Дъщеря му беше на шестнайсет, превръщаше се в жена, и той смяташе, че е съумял да я научи относително добре как да се справя в живота. Естествено, тя понякога казваше, че го мрази, но това беше нормално за тийнейджърка. А срещу него седеше бившата му съпруга. Ако преди половин година някой му беше казал, че двамата ще могат да общуват по този начин, Никлас нямаше да повярва. В никакъв случай. Но клишето се оказа вярно. Времето лекуваше всички рани. И ето че сега седяха тук като нещо, подобно на модерно семейство, и ядяха ранна коледна вечеря. Без да се презират. Даже си бяха подарили подаръци.
В гърлото му се образува буца и той се загледа през прозореца, за да не видят останалите влажните му очи. Снежинките се сипеха приятно в мрака отвън. Светът беше като картичка. А същото важеше и за живота му, поне в този миг. За пръв път
от години не чувстваше напрежение в раменете или наченки на главоболие.
От антрето се чу бръмчене. Някой звънеше на вратата. Дъщеря му вдигна учудено поглед от чинията си.
– Кой е? – попита тя. – Нали е събота? Обеща да не работиш по време на коледната вечеря.
– Нямам представа – каза той искрено и стана от стола. – Да не е за някоя от вас?
Бившата му жена и дъщеря му поклатиха глави.
Никлас отиде в антрето и се приближи до входната врата.
– Ако си повикал някой Дядо Коледа, лошо ти се пише – провикна се дъщеря му от трапезарията.
Който и да звънеше, явно охранителите долу на улицата го бяха пуснали след щателна проверка. Фактът, че не му се бяха обадили да го предупредят, означаваше, че няма нужда да се подготвя за срещата. Екран с висока разделителна способност от вътрешната страна на вратата разкриваше кой стои отвън: мъж с велосипедна каска и червена звезда на гърдите. И бял сняг по раменете. Куриерска фирма „Не само поща“. Това обясняваше работата.
– Да? – каза Никлас, щом отвори вратата.
– Никлас Стокенбери? – попита мъжът леко задъхано и му подаде малък, черен плик. – Заповядайте. Доставка за вас.
Пликът не беше надписан. Никлас сбърчи чело и го взе. Обърна го. От задната страна също нямаше нищо.
– От кого е? – попита той и вдигна поглед.
Но там вече нямаше никого. Веднага щом предаде пратката, мъжът се беше втурнал надолу по шестте етажа стълби, които го деляха от улицата и колелото му. Вероятно вече беше стигнал до следващата площадка.
Никлас затвори вратата и отвори плика. Вътре имаше бяла хартийка. Визитна картичка, осъзна той, щом я извади. От по-луксозните. Нямаше име, а нещо, което приличаше на цифра. Голяма осмица, като долната половина беше запълнена. Отдолу имаше телефонен номер. С изключение на това визитката беше празна.
Никлас се намръщи. Не разпознаваше символа, нито беше виждал телефонния номер. Но подсъзнанието му веднага му подсказа, че все пак знаеше какво е това. Че визитката представляваше съобщение, което той очакваше от дълги години, но
все се надяваше, че никога няма да види. Беше потиснал тези мисли, беше изтласкал причината за тях в живота си. И продължаваше да не е готов за нея.
Разбира се, можеше да става дума просто за някаква реклама, помисли си той.
Имаше само един начин да разбере. Извади телефона от вътрешния джоб на сакото си и набра номера. Ръцете му трепереха. След три сигнала свободно се чу запис на женски глас.
– Здравейте, Никлас Стокенбери. Надяваме се, че сте останал доволен от услугите ни през периода на ползване, който скоро изтича. Остават ви... четиринайсет дни... един час... и... дванайсет минути... живот.
Той стисна здраво телефона, сякаш опитваше да смачка съобщението. Гърлото го стегна. Не му достигаше въздух. Стаята се завъртя и той се подпря с ръка на стената, за да не падне.
Откъм кухнята се чу смях, дъщеря му и майка ѝ се забавляваха.
Никлас се строполи на колене. Добре че беше купил скъп и дебел килим, иначе щеше да го заболи, помисли си той. Затвори очи и опита да съсредоточи мислите си. Бе знаел, че този ден ще настъпи. Знаеше го от дълго време. Но отказваше да мисли
за това. Беше се надявал, че ще го пощадят.
Все пак се беше случило толкова отдавна.
– Татко, къде се дяна? – провикна се дъщеря му. – Предупреждавам те, че ако се обличаш като Дядо Коледа, ще се обадя на медиите.
Той отново се подпря на стената и бавно се изправи, прокашля се няколко пъти и опита да напълни дробовете си с въздух, за да не трепери твърде много. После се върна в кухнята.
Щом го видяха, двете жени веднага спряха да се смеят.
– Какво има? – попита дъщеря му ужасено. – Целият си пребледнял.
Бившата му жена скочи на крака.
– Седни, преди да си паднал – каза тя, избута го до най-близкия стол и сложи ръка на челото му.
– Нищо не е – каза той. – Имаше грешка.
– Плувнал си в пот. Да не си получил някакъв пристъп? Взимаш ли лекарства? Да извикам ли линейка? Говори с мен, Никлас.
Той завъртя глава и опита да се усмихне на дъщеря си.
– Няма страшно, Натали – каза той. – Просто малко се замаях.
Натали погледна въпросително майка си. Никлас свали ръката на бившата си жена от рамото си и я задържа за момент.
– Благодаря, Мина, но няма нужда от линейка – каза той. – Скоро всичко ще приключи.
Снегът, който валеше от другата страна на прозорците, вече не беше мек и приятен. Беше студен и безмилостен, изолираше го в затвора на зимата. Никлас не можеше да помръдне, не можеше да се измъкне.
Нямаше къде да избяга.
След две седмици щеше да умре. А имаше да направи още толкова много неща. Погледна Мина и отвори уста, за да каже нещо, но после пак я затвори. Беше ли направил каквото може за тях? Беше ли добър баща на Натали? Щеше ли да им липсва?
Какво щяха да кажат на работа?
Пуловерът на Натали мигаше окуражително в червено и зелено.
Наистина не искаше да умира.
Визитната картичка падна от ръката му. Никлас я остави да лежи на пода.
Пое си дълбоко дъх и разтърка лице.
Последните двайсет години бяха добри. Дори много добри. Но точно както каза на Мина току-що: Скоро щяха да приключат.
След четиринайсет дни, един час и дванайсет минути. Макар че минутите сигурно вече бяха само десет.

Сподели в:
Публикувай мнение за книгата
Печатно издание
Печатно издание
ISBN
978-619-02-1462-5
предстояща
Цена
28.00 лв.

Доставка - куриери "Спиди"
Безплатна за поръчки над 80 лв.
Отстъпка
Доставка
Издателство "Колибри"
1990-2024 © Всички права запазени