Успешно добавихте „...“ към вашата поръчка
Слуховият рог
Печатно издание
ISBN
978-619-02-1464-9
Цена
22.00 лв.
предстояща

Доставка - куриери "Спиди"
Безплатна за поръчки над 80 лв.
Информация
Рейтинг (7)
Мнения (0)
Публикувай мнение
Печат
Меки корици
Размери
13/20
Страници
208
Дата на издаване
26 юли 2024
Превод
Гергана Гълъбова
Корица
Теодора Югова

Слуховият рог

Сюрреалистичен и възхитително чудноват, Слуховият рог е апокалиптичен роман за мистериозен старчески дом и за енергичната 92-годишна Мариан, която е отведена в него от нетърпеливото си семейство. Там тя се сблъсква със странни ритуали, палави монахини, левитиращи абатиси, звероподобни хора, човекоподобни животни, замесва се в търсенето на Светия Граал и планира бягство в Лапландия с плетена палатка... Романът на забележителната сюрреалистка Леонора Карингтън (1917-2011) е вълнуващо пътешествие, изпълнено с хаплив хумор и абсурдни ситуации.

„Това е необикновена сюрреалистична история – забавна и ужасяваща, която всеки трябва да прочете.“ – Олга Токарчук

„Четенето на „Слуховият рог“ ни освобождава от мизерната реалност на дните ни.“ – Луис Бунюел

"Един от най-оригиналните, радостни, удовлетворяващи и тихичко визионерски романи на ХХ век.” – Али Смит

„Тази книга е толкова вдъхновяваща... Обичам нейната освободеност, хумор и това, че тя сама измисля законите си.” – Бьорк

За автора

Леонора Карингтън, която живее до 2011 г., е наричана "последният сюрреалист". Родена е през 1917 г. в Ланкашър, Англия, в заможно семейство. Биографията ѝ е колоритна и включва романс с по-възрастния художник Макс Ернст, бягство от нацистите по време на Втората световна война, престой в психодиспансер и емигрантски живот в Мексико.

Установилата се в Мексико сити Карингтън се движи в кръг от съмишленици, сред които Ремедиос Варо и Алехандро Ходоровски. Широкият спектър от нейни публикации включва „The House of Fear" (1938 г.) — сборник с фантастични разкази, „Down Below" (1943 г.) — мемоари за преживяванията ѝ в лудница, и фантастичния роман „Слуховият рог" (1974 г.), който ѝ носи широко признание.

През 1986 г. на авторката е присъдена престижната награда за цялостен принос в изкуството Women's Caucus for Art. Андре Бретон определя Леонора Карингтън като един от „най-смелите и прозорливи" умове на нашето време.

Още заглавия от същия жанр
Откъс

Леонора Карингтън - „Слуховият рог“

ВЕРОЯТНО КАРМЕЛА бе предвидила част от последствията, след като ми подари слуховата тръба. Не бих казала, че Кармела е била злонамерена, просто има странно чувство за хумор. Без да е прекалено модерна, тръбата със сигурност беше чудесен предмет. Беше изключително красива, инкрустирана със сребърни и седефени мотиви, величествено извита като биволски рог. Естетическото присъствие на предмета не беше единственото му качество: слуховата тръба усилваше звука до такава степен, че и най-обикновените разговори можеха да бъдат доловени дори от моите уши.
Тук трябва да уточня, че не всичките ми сетива са увредени от възрастта. Зрението ми е отлично, макар че използвам очила, когато чета, което общо взето значи почти никога. Вярно, че ревматизмът лекичко е поогънал скелета ми. Това не ми пречи да се разхождам, когато времето е ясно, и да си почиствам стаята веднъж седмично, а в четвъртък – да правя физически упражнения, които са едновременно полезни и укрепващи. Тук трябва да добавя, че смятам себе си за пълноценен член на обществото и бих казала, че съм в състояние да бъда приятна и забавна, стига да има подходящ повод за това. Фактът, че нямам зъби и зъбните протези така и не ми се понравиха, не ми създава някакъв дискомфорт, тъй или иначе не ми се налага да хапя някого, пък нали продават всякакви меки храни, лесни за храносмилането.  Зеленчукови пюрета, шоколад и хляб, потопен в топла вода, са основата на простата ми диета. Никога не ям меса, понеже смятам, че е грешно да убиваме животни, особено след като са толкова трудни за дъвчене.
На деветдесет и две съм и вече петнайсет години живея със сина си и неговото семейство. Къщата ни се намира в жилищен квартал и в Англия биха я описали като двуфамилна вила с малка градинка. Не знам как биха я определили тук, вероятно като испанския еквивалент на „просторна резиденция с парк“. Това не е вярно, понеже къщата не е просторна, тясна е и няма нищо, което дори да наподобява парк. Има обаче приличен заден двор, който деля с двете си котки, с кокошката, прислужницата и двете ѝ деца, разни мушички и кактус, наречен „столетник“.
Стаята ми гледа към този приятен заден двор, което е много удобно, тъй като няма стълби, които да ме затрудняват – трябва просто да отворя вратата, за да се насладя на звездите нощем и на ранното утринно слънце – единствената слънчева светлина, която понасям. Прислужницата, Росина, е индийка с мрачен характер и като цяло е враждебно настроена към останалата част от човечеството. Не мисля, че ме поставя в категорията на човеците, така че отношенията ни не са обтегнати. Кактусът, мухите и аз сме неща, които обитават задния двор, елементи от пейзажа, и ни възприемат като такива. Котките са друг случай. Тяхната индивидуалност кара Росина да изпада в пристъпи на възторг и ярост, в зависимост от настроението ѝ. Тя си говори с котките, а изобщо не говори с децата си, макар че според мен ги харесва по свой собствен начин.
Така и не разбрах тази страна и сега започвам да се страхувам, че никога няма да се върна на север, никога няма да се махна оттук. Не трябва да губя надежда, чудесата могат да се случат и много често се случват. Хората смятат, че петдесет години са много
за пребиваване в която и да е страна, защото често това означава повече от половин живот. За мен петдесет години не са нищо повече от времево пространство, заседнало някъде, където всъщност изобщо не искам да бъда. През последните четиресет и пет години се опитвам да избягам. Така и не успях, вероятно има някаква обвързваща магия, която ме задържа в тази страна. Все някога ще разбера защо съм останала толкова дълго тук, докато щастливо съзерцавам северните елени и снега, черешовите дървета, ливадите, песента на дроздовете.
Англия не винаги е в центъра на тези мечти. Всъщност нямам особено желание да се установя в Англия, макар че ще трябва да посетя майка ми в Лондон – тя вече взе да остарява, макар че се радва на отлично здраве. Сто и десет години не са чак толкова сериозна възраст, поне от библейска гледна точка. Маргрейв, прислужникът на майка ми, който ми изпраща картички с Бъкингамския дворец, каза, че тя все още е много пъргава в инвалидната си количка, въпреки че наистина не знам как някой може
да бъде пъргав в инвалидна количка. Споделя, че е съвсем сляпа, но няма брада, което сигурно е препратка към една моя снимка, която им изпратих като коледен подарък миналата година.
Наистина ми е покарала къса сива брада, която обикновените хора биха сметнали за отблъскваща. Лично аз я намирам за доста елегантна.
Престоят в Англия би се ограничил до няколко седмици, а след това бих се посветила на мечтата на живота си – да отида в Лапландия, за да се возя в шейна, теглена от кучета, вълнести кучета.
Всичко това е отклонение и не искам никой да си мисли, че умът ми блуждае надалеч; той блуждае, но никога по-далеч, отколкото искам аз.
Така си живея с моя Галахад, предимно в задния двор.
Галахад има доста голямо семейство и в никакъв случай не е богат. Оцелява на малката заплата, която получават консулските служители – тези, които не са посланици. (Последните, казвали са ми, получават по-висока заплата от министрите в правителството.) Галахад е женен за дъщерята на управителя на една циментова фабрика. Казва се Мюриел и двамата ѝ родители са англичани. Мюриел има пет деца, едно от които, най-малкото, все още живее с нас. Момчето, Робърт, е на двайсет и пет години и не се е оженил. Робърт не е приятен човек и още като дете се държеше лошо с котките. Освен това обикаля на мотоциклет и докара телевизор в къщата. От онзи момент нататък посещенията ми в предните стаи на нашето жилище станаха все по-редки. Ако някога се появя там, то винаги е по-скоро в ролята на призрак, ако мога така да се изразя. Изглежда, че това донякъде облекчава останалите членове на семейството, тъй като маниерите ми на трапезата стават леко нетрадиционни. С възрастта чувствителността на човек към ексцентричностите на околните намалява; например на четиресетгодишна възраст бих се поколебала да ям портокали в претъпкан трамвай или автобус, а днес не само бих яла портокали в претъпкания трамвай или автобус, но бих си хапнала без притеснение и цяло блюдо във всяко обществено превозно средство, а бих си сипала и чаша порто, с което се черпя
от време на време.
Въпреки това съм полезна и помагам в кухнята, която е в съседство със стаята ми. Беля зеленчуци, храня кокошката и, както вече споменах, извършвам други екстремни дейности, като например да помитам стаята си всеки четвъртък. Не създавам проблеми и се поддържам чиста без ничия помощ.
Всяка седмица ми носи известна доза умерено удоволствие; всяка вечер, при хубаво време, небето, звездите и разбира се, луната в подходящия сезон. В понеделник, когато прогнозата за времето го позволя ва, слизам две преки надолу и посещавам приятелката си Кармела. Тя живее в мъничка къща с племенницата си, която пече торти за шведски магазин, макар че е испанка. Кармела води приятен живот и е истинска
интелектуалка. Чете книги през елегантен лорнет и почти никога не си мърмори като мен. Освен това плете много сполучливи пуловери, но истинското ѝ удоволствие в живота е да пише писма. Кармела изпраща писма по целия свят до хора, които никога не е срещала, и ги подписва с най-различни романтични имена, но никога със своето. Кармела презира анонимните писма и разбира се, те биха били непрактични, тъй
като кой би могъл да отговори на писмо, в чийто край не е подписано никакво име? Тези прекрасни писма отлитат възвишено по въздушната поща с деликатния почерк на Кармела. Никой никога не ѝ отговаря. Това е онази озадачаваща черта на човечеството – че хората никога нямат време за нищо.

Леонора Карингтън - „Слуховият рог“

ВЕРОЯТНО КАРМЕЛА бе предвидила част от последствията, след като ми подари слуховата тръба. Не бих казала, че Кармела е била злонамерена, просто има странно чувство за хумор. Без да е прекалено модерна, тръбата със сигурност беше чудесен предмет. Беше изключително красива, инкрустирана със сребърни и седефени мотиви, величествено извита като биволски рог. Естетическото присъствие на предмета не беше единственото му качество: слуховата тръба усилваше звука до такава степен, че и най-обикновените разговори можеха да бъдат доловени дори от моите уши.
Тук трябва да уточня, че не всичките ми сетива са увредени от възрастта. Зрението ми е отлично, макар че използвам очила, когато чета, което общо взето значи почти никога. Вярно, че ревматизмът лекичко е поогънал скелета ми. Това не ми пречи да се разхождам, когато времето е ясно, и да си почиствам стаята веднъж седмично, а в четвъртък – да правя физически упражнения, които са едновременно полезни и укрепващи. Тук трябва да добавя, че смятам себе си за пълноценен член на обществото и бих казала, че съм в състояние да бъда приятна и забавна, стига да има подходящ повод за това. Фактът, че нямам зъби и зъбните протези така и не ми се понравиха, не ми създава някакъв дискомфорт, тъй или иначе не ми се налага да хапя някого, пък нали продават всякакви меки храни, лесни за храносмилането.  Зеленчукови пюрета, шоколад и хляб, потопен в топла вода, са основата на простата ми диета. Никога не ям меса, понеже смятам, че е грешно да убиваме животни, особено след като са толкова трудни за дъвчене.
На деветдесет и две съм и вече петнайсет години живея със сина си и неговото семейство. Къщата ни се намира в жилищен квартал и в Англия биха я описали като двуфамилна вила с малка градинка. Не знам как биха я определили тук, вероятно като испанския еквивалент на „просторна резиденция с парк“. Това не е вярно, понеже къщата не е просторна, тясна е и няма нищо, което дори да наподобява парк. Има обаче приличен заден двор, който деля с двете си котки, с кокошката, прислужницата и двете ѝ деца, разни мушички и кактус, наречен „столетник“.
Стаята ми гледа към този приятен заден двор, което е много удобно, тъй като няма стълби, които да ме затрудняват – трябва просто да отворя вратата, за да се насладя на звездите нощем и на ранното утринно слънце – единствената слънчева светлина, която понасям. Прислужницата, Росина, е индийка с мрачен характер и като цяло е враждебно настроена към останалата част от човечеството. Не мисля, че ме поставя в категорията на човеците, така че отношенията ни не са обтегнати. Кактусът, мухите и аз сме неща, които обитават задния двор, елементи от пейзажа, и ни възприемат като такива. Котките са друг случай. Тяхната индивидуалност кара Росина да изпада в пристъпи на възторг и ярост, в зависимост от настроението ѝ. Тя си говори с котките, а изобщо не говори с децата си, макар че според мен ги харесва по свой собствен начин.
Така и не разбрах тази страна и сега започвам да се страхувам, че никога няма да се върна на север, никога няма да се махна оттук. Не трябва да губя надежда, чудесата могат да се случат и много често се случват. Хората смятат, че петдесет години са много
за пребиваване в която и да е страна, защото често това означава повече от половин живот. За мен петдесет години не са нищо повече от времево пространство, заседнало някъде, където всъщност изобщо не искам да бъда. През последните четиресет и пет години се опитвам да избягам. Така и не успях, вероятно има някаква обвързваща магия, която ме задържа в тази страна. Все някога ще разбера защо съм останала толкова дълго тук, докато щастливо съзерцавам северните елени и снега, черешовите дървета, ливадите, песента на дроздовете.
Англия не винаги е в центъра на тези мечти. Всъщност нямам особено желание да се установя в Англия, макар че ще трябва да посетя майка ми в Лондон – тя вече взе да остарява, макар че се радва на отлично здраве. Сто и десет години не са чак толкова сериозна възраст, поне от библейска гледна точка. Маргрейв, прислужникът на майка ми, който ми изпраща картички с Бъкингамския дворец, каза, че тя все още е много пъргава в инвалидната си количка, въпреки че наистина не знам как някой може
да бъде пъргав в инвалидна количка. Споделя, че е съвсем сляпа, но няма брада, което сигурно е препратка към една моя снимка, която им изпратих като коледен подарък миналата година.
Наистина ми е покарала къса сива брада, която обикновените хора биха сметнали за отблъскваща. Лично аз я намирам за доста елегантна.
Престоят в Англия би се ограничил до няколко седмици, а след това бих се посветила на мечтата на живота си – да отида в Лапландия, за да се возя в шейна, теглена от кучета, вълнести кучета.
Всичко това е отклонение и не искам никой да си мисли, че умът ми блуждае надалеч; той блуждае, но никога по-далеч, отколкото искам аз.
Така си живея с моя Галахад, предимно в задния двор.
Галахад има доста голямо семейство и в никакъв случай не е богат. Оцелява на малката заплата, която получават консулските служители – тези, които не са посланици. (Последните, казвали са ми, получават по-висока заплата от министрите в правителството.) Галахад е женен за дъщерята на управителя на една циментова фабрика. Казва се Мюриел и двамата ѝ родители са англичани. Мюриел има пет деца, едно от които, най-малкото, все още живее с нас. Момчето, Робърт, е на двайсет и пет години и не се е оженил. Робърт не е приятен човек и още като дете се държеше лошо с котките. Освен това обикаля на мотоциклет и докара телевизор в къщата. От онзи момент нататък посещенията ми в предните стаи на нашето жилище станаха все по-редки. Ако някога се появя там, то винаги е по-скоро в ролята на призрак, ако мога така да се изразя. Изглежда, че това донякъде облекчава останалите членове на семейството, тъй като маниерите ми на трапезата стават леко нетрадиционни. С възрастта чувствителността на човек към ексцентричностите на околните намалява; например на четиресетгодишна възраст бих се поколебала да ям портокали в претъпкан трамвай или автобус, а днес не само бих яла портокали в претъпкания трамвай или автобус, но бих си хапнала без притеснение и цяло блюдо във всяко обществено превозно средство, а бих си сипала и чаша порто, с което се черпя
от време на време.
Въпреки това съм полезна и помагам в кухнята, която е в съседство със стаята ми. Беля зеленчуци, храня кокошката и, както вече споменах, извършвам други екстремни дейности, като например да помитам стаята си всеки четвъртък. Не създавам проблеми и се поддържам чиста без ничия помощ.
Всяка седмица ми носи известна доза умерено удоволствие; всяка вечер, при хубаво време, небето, звездите и разбира се, луната в подходящия сезон. В понеделник, когато прогнозата за времето го позволя ва, слизам две преки надолу и посещавам приятелката си Кармела. Тя живее в мъничка къща с племенницата си, която пече торти за шведски магазин, макар че е испанка. Кармела води приятен живот и е истинска
интелектуалка. Чете книги през елегантен лорнет и почти никога не си мърмори като мен. Освен това плете много сполучливи пуловери, но истинското ѝ удоволствие в живота е да пише писма. Кармела изпраща писма по целия свят до хора, които никога не е срещала, и ги подписва с най-различни романтични имена, но никога със своето. Кармела презира анонимните писма и разбира се, те биха били непрактични, тъй
като кой би могъл да отговори на писмо, в чийто край не е подписано никакво име? Тези прекрасни писма отлитат възвишено по въздушната поща с деликатния почерк на Кармела. Никой никога не ѝ отговаря. Това е онази озадачаваща черта на човечеството – че хората никога нямат време за нищо.

Сподели в:
Публикувай мнение за книгата
Печатно издание
Печатно издание
ISBN
978-619-02-1464-9
предстояща
Цена
22.00 лв.

Доставка - куриери "Спиди"
Безплатна за поръчки над 80 лв.
Отстъпка
Доставка
Издателство "Колибри"
1990-2024 © Всички права запазени