През 1955 г. Борис Пастернак завършва своя монументален роман „Доктор Живаго”, който обаче е забранен за публикуване поради двусмислената позиция на автора към Октомврийската революция и последвалите промени в живота на страната. През 1957 г. ръкописът е пренесен зад граница и издаден от италианското издателство „Фелтринели”. През 1958 г. Пастернак е отличен с Нобеловата награда за литература, която поради политически натиск е принуден да откаже. Скоро след последвалата унищожителна кампания срещу „антисъветския” роман и „предателството” на неговия автор Пастернак умира в Переделкино.
В Съветския съюз „Доктор Живаго“ е издаден посмъртно едва през 1988 г.
Първото българско издание на „Доктор Живаго” е осъществено само една година след съветското – в четири последователни броя на списание „Факел” (в 5–6 брой от 1988 г. и 1–2 брой от 1989 г.). Инициатор е Георги Борисов – водеща фигура в списанието, който възлага превода на известната преводачка София Бранц и е негов първи редактор. В журналния вариант романът е публикуван без последната част – „Стихотворения на Юрий Живаго”. Като отделна книга „Доктор Живаго” (в същия превод) излиза през 1989 г. в издателство „Народна култура”, като в изданието вече са включени и стихотворенията на Юрий Живаго/Пастернак в превод на Кирил Кадийски. След 35 години издателство „Колибри” възпроизвежда интегралния текст на първото оригинално издание на „Доктор Живаго” в превода на София Бранц, тоест то включва и последната, седемнайсета част на романа („Стихотворения на Юрий Живаго”) – сегмент от творбата, който има изключително важна роля за нейното разбиране и тълкуване. Преводът на стиховете в редактиран вариант отново е на големия поет и преводач Кирил Кадийски.
Романът „Доктор Живаго”, писан в продължение на цяло десетилетие (1945–1955), обобщава творческия опит на писателя и е реализация на замисъла му да създаде мащабно произведения за Руската революция (1917) и Гражданската война, за съдбата на руската интелигенция на фона на историческите катаклизми в Русия от началото на XX век до Отечествената война. Обръщайки се към прозата, Пастернак създава сложна картина на нравствения и духовния живот на епохата и се докосва до съкровени аспекти на човешкото съществуване: тайнството на живота и смъртта, вярата, вкоренеността на личността в културата и в неизбежния ход на историята, ролята на изкуството в преодоляването на дисхармонията, която пораждат войната и революцията в битието на човека.
По думите на акад. Лихачов „Доктор Живаго” е и поетическа изповед, „лирическа автобиография”, в която поетът Борис Пастернак е разказал историята на душата си. Духовната история на своето поколение.
23
Магдалина
I
Щом мръкне – идва демон луд:
за мойто минало разплата.
И спомените за разврата
гризат сърцето ми, че в блуд –
робиня на мъжа разплут –
аз бях глупачка всепризната
на улицата – мой приют.
Последни мигове пълзят
и ще настане тъмнината,
ала преди да изтекат,
живота си, докрай изгребан,
подобно алабастров съд
разбивам, господи, пред тебе.
Сега къде ли бих била,
учителю и мой спасител,
ако в среднощната мъгла
не беше вечността дошла
като пореден посетител,
комуто казвам аз: ела!
Но обясни какво е грях
и смърт, и ад, и пламък черен –
когато с тебе заживях,
като филиз със ствол се слях
и сраснах с теб в скръбта безмерна.
Когато твоите крака
положила съм на колене
и вече може би така
обвивам кръста свят с ръка
и трескаво, с благоговение
подготвям те за погребение.
24
Магдалина
II
Суетнята празнична не спира.
Но далеч от всичко, съм дошла
и с ведро в ръце измивам с миро
твоите пречисти ходила.
Търся аз сандалите къде са
опипом, не виждам от сълзи.
Пред очите ми виси завеса –
моите разпуснати коси.
Сложих върху скута си нозете
и в сълзи окъпах ги, Христе,
и гердан от бисер ги оплете,
като в кърпа в къдрите са те.
Бъдещето виждам най-подробно,
сякаш си го спрял самият ти.
Да предсказвам вече съм способна,
че Сибила в мен се въплъти.
Тежката завеса в храма душен
ще се съдере след някой ден
и земята с тътен ще се люшне,
може би от жалост и към мен.
Докато конвоят се разтуря,
ще се разредят околовръст.
Ще се мъчи като смерч при буря
в свода да се вдигне твоят кръст.
Просната пред святото разпятие,
ще замра със сгърчено лице.
Колко само ще дариш с обятие –
своите разпънати ръце.
За кого е тая мъка свята,
тая мощ и тия далнини?
Колко са душите, съществата?
И реки, села и планини?
Но такава пустота пред мене
ще разтвори кръстът полетял,
че ще дораста до възкресение
в тоя страшно кратък интервал.
Борис Л. Пастернак (1890–1960) е роден в Москва в семейството на известния художник Леонид Пастернак и пианистката Розалия Кауфман. През 1912 г. завършва философия в Московския университет, но се отдава изцяло на литературата, публикува първите си поетически творби и се присъединява към общността на руските футуристи.
Поетическият метод на Пастернак, наречен от него „интимизация на историята” и въплътен в стихосбирката му „Сестра, моя жизнь” (1922), се превръща в образец за младите поети, а лириката му, създадена през 20-те и началото на 30-те години, го утвърждава като една от най-значимите фигури в руската литература. След краткия период на официално признание, през който самият Бухарин го обявява за най-добрия поет на Съветския съюз, отношението към творчеството му се променя – поетът е упрекван не само в „откъсване от живота”, но и за светоглед, несъответстващ на епохата.
Борис Пастернак – „Доктор Живаго“
1
И вървяха, вървяха и пееха „Вечная памят“, а когато спираха, все едно продължаваха по инерция да пеят краката им, конете, повеите на вятъра.
Минувачите правеха път на шествието, брояха венците и се кръстеха. По-любопитните се присъединяваха към процесията, питаха: „Кой е починал?“ – „Живаго“ – им отговаряха. „А, той ли?“ – „Не, не той. Тя.“ – „Все едно. Царство ѝ небесно. Богато погребение“.
Отлитаха последните минути, броени, безвъзвратни. „Господня земля и исполнение ея, вселеная и вси живущие на ней.“ Свещеникът стори кръст с ръка и хвърли шепа земя върху Мария Николаевна. Запяха „Со духи праведних“. Нататък го претупаха. Затвориха ковчега, заковаха го, спуснаха го. Забарабаниха буците пръст, четири лопати припряно затрупаха гроба, отгоре се вдигна могилка. Десетгодишното момче се изкатери на нея.
Само в състояние на затъпяване и безчувственост, както става в края на големи погребения, можеше да се помисли, че малкият иска да държи реч на майчиния си гроб.
Той вдигна глава и празният му поглед обиколи от възвишението есенната пустош и кубетата на манастира. Чипоносото му лице се сгърчи. Той проточи вратле. Ако беше вълче и с такова движение си беше вдигнал главата, щеше да е ясно, че ще започне да вие. Закри лицето си с длани и заплака. Един облак полетя насреща му и го зашиба през ръцете и лицето с мокрите камшици на студения дъжд. До гроба се доближи човек в черно, с басти на тесните опънати ръкави. Беше братът на покойната и вуйчо на ридаещото момче – разпопеният по собствено желание свещеник Николай Николаевич Веденяпин. Взе момчето и го изведе от гробищата.
2
Останаха да нощуват в една от манастирските килии, където ги пуснаха благодарение на вуйчото. Беше срещу Покров. На другия ден щяха да заминат далече на юг, в един от губернските градове в Поволжието, където отец Николай работеше в редакцията на тамошния прогресивен вестник. Билетите за влака бяха купени, багажът им беше стегнат и прибран в килията. Вятърът носеше откъм гарата жалния писък на маневрените локомотиви.
Привечер стегна студ. От двата прозореца се виждаше ъгълът на невзрачна зеленчукова градина, обградена с храсти жълта акация, виждаха се замръзналите
локви на пътя и онзи край от гробището, дето бяха погребали Мария Николаевна. Бахчата беше гола, с изключение на няколко моарени лехи посиняло от студа зеле. Излезеше ли вятър, голата акация бясно мяташе окапалите си вейки и ги стелеше по земята.
През нощта го събуди почукване по стъклото. Тъмната килия изглеждаше свръхестествено озарена от бяла трепкаща светлина. Юра се втурна по нощница до
прозореца и залепи чело на студеното стъкло.
Отвън нямаше ни път, ни гробище, ни градина. Там фучеше виелица, въздухът изригваше сняг. Бурята сякаш бе забелязала Юра и се наслаждаваше на страха, който му вдъхваше. Свистеше и виеше, и всякак се мъчеше да привлече вниманието му. От небето сякаш се свличаха топове бяла коприна и се слягаха на земята като погребален покров. Само виелица имаше в целия свят и нищо не можеше да ѝ излезе насреща.
Първото му желание, когато се смъкна от перваза, беше да се облече и да побърза навън, нещо да предприеме. Ту се плашеше, че манастирските зелки ще останат под снега и няма да ги открият, ту че виелицата ще затрупа майка му и тя няма да може да се съпротивлява и ще затъне още по-дълбоко и далече от него в пръстта.
Накрая пак се разплака. Събуди се вуйчо му, заговори за Христос, утешаваше го, после се прозя, застана пред прозореца и се умисли. Започнаха да се обличат. Зазоряваше се.
3
Докато беше жива майка му, Юра не знаеше, че баща му отдавна ги е изоставил, че обикаля разни сибирски и чуждестранни градове, гуляе и блудства и че отдавна е пропилял някогашния им капитал – един милион. На момчето винаги казваха, че е в Петербург или на някой панаир, обикновено на Ирбитския.
Майка му постоянно боледуваше, после ѝ откриха туберкулоза. Тя се лекуваше в Южна Франция и в Северна Италия, където Юра на два пъти я съпроводи. Така в суматоха и непрестанни загадки премина детският му живот, често у чужди хора, непрекъснато нови и нови. Той свикна с тези промени и в обстановката на вечна бъркотия отсъствието на баща му не го учудваше.
Беше съвсем малък, когато името му все още означаваше фирма на много най-различни неща. Съществуваше манифактура „Живаго“, банка „Живаго“, недвижима собственост „Живаго“, начин за връзване и забождане на вратовръзката с игла „Живаго“, дори някакъв кръгъл сладкиш като козунак, който се наричаше „Живаго“, и в ония времена човек можеше да викне на файтонджията „до Живаго“ – все едно „до края на света“ – и той да го откара с шейната през девет земи, през десет планини. Наоколо тих парк. По елите кацат гарвани, скреж се сипе от провисналите клони. Птиците грачат както пращи сух клон. Оттатък просеката притичват през шосето породисти кучета. Там светват прозорците на новите къщи. Пада вечерта.
Изведнъж всичко това отиде по дяволите. Те обедняха.
Борис Пастернак – „Доктор Живаго“
1
И вървяха, вървяха и пееха „Вечная памят“, а когато спираха, все едно продължаваха по инерция да пеят краката им, конете, повеите на вятъра.
Минувачите правеха път на шествието, брояха венците и се кръстеха. По-любопитните се присъединяваха към процесията, питаха: „Кой е починал?“ – „Живаго“ – им отговаряха. „А, той ли?“ – „Не, не той. Тя.“ – „Все едно. Царство ѝ небесно. Богато погребение“.
Отлитаха последните минути, броени, безвъзвратни. „Господня земля и исполнение ея, вселеная и вси живущие на ней.“ Свещеникът стори кръст с ръка и хвърли шепа земя върху Мария Николаевна. Запяха „Со духи праведних“. Нататък го претупаха. Затвориха ковчега, заковаха го, спуснаха го. Забарабаниха буците пръст, четири лопати припряно затрупаха гроба, отгоре се вдигна могилка. Десетгодишното момче се изкатери на нея.
Само в състояние на затъпяване и безчувственост, както става в края на големи погребения, можеше да се помисли, че малкият иска да държи реч на майчиния си гроб.
Той вдигна глава и празният му поглед обиколи от възвишението есенната пустош и кубетата на манастира. Чипоносото му лице се сгърчи. Той проточи вратле. Ако беше вълче и с такова движение си беше вдигнал главата, щеше да е ясно, че ще започне да вие. Закри лицето си с длани и заплака. Един облак полетя насреща му и го зашиба през ръцете и лицето с мокрите камшици на студения дъжд. До гроба се доближи човек в черно, с басти на тесните опънати ръкави. Беше братът на покойната и вуйчо на ридаещото момче – разпопеният по собствено желание свещеник Николай Николаевич Веденяпин. Взе момчето и го изведе от гробищата.
2
Останаха да нощуват в една от манастирските килии, където ги пуснаха благодарение на вуйчото. Беше срещу Покров. На другия ден щяха да заминат далече на юг, в един от губернските градове в Поволжието, където отец Николай работеше в редакцията на тамошния прогресивен вестник. Билетите за влака бяха купени, багажът им беше стегнат и прибран в килията. Вятърът носеше откъм гарата жалния писък на маневрените локомотиви.
Привечер стегна студ. От двата прозореца се виждаше ъгълът на невзрачна зеленчукова градина, обградена с храсти жълта акация, виждаха се замръзналите
локви на пътя и онзи край от гробището, дето бяха погребали Мария Николаевна. Бахчата беше гола, с изключение на няколко моарени лехи посиняло от студа зеле. Излезеше ли вятър, голата акация бясно мяташе окапалите си вейки и ги стелеше по земята.
През нощта го събуди почукване по стъклото. Тъмната килия изглеждаше свръхестествено озарена от бяла трепкаща светлина. Юра се втурна по нощница до
прозореца и залепи чело на студеното стъкло.
Отвън нямаше ни път, ни гробище, ни градина. Там фучеше виелица, въздухът изригваше сняг. Бурята сякаш бе забелязала Юра и се наслаждаваше на страха, който му вдъхваше. Свистеше и виеше, и всякак се мъчеше да привлече вниманието му. От небето сякаш се свличаха топове бяла коприна и се слягаха на земята като погребален покров. Само виелица имаше в целия свят и нищо не можеше да ѝ излезе насреща.
Първото му желание, когато се смъкна от перваза, беше да се облече и да побърза навън, нещо да предприеме. Ту се плашеше, че манастирските зелки ще останат под снега и няма да ги открият, ту че виелицата ще затрупа майка му и тя няма да може да се съпротивлява и ще затъне още по-дълбоко и далече от него в пръстта.
Накрая пак се разплака. Събуди се вуйчо му, заговори за Христос, утешаваше го, после се прозя, застана пред прозореца и се умисли. Започнаха да се обличат. Зазоряваше се.
3
Докато беше жива майка му, Юра не знаеше, че баща му отдавна ги е изоставил, че обикаля разни сибирски и чуждестранни градове, гуляе и блудства и че отдавна е пропилял някогашния им капитал – един милион. На момчето винаги казваха, че е в Петербург или на някой панаир, обикновено на Ирбитския.
Майка му постоянно боледуваше, после ѝ откриха туберкулоза. Тя се лекуваше в Южна Франция и в Северна Италия, където Юра на два пъти я съпроводи. Така в суматоха и непрестанни загадки премина детският му живот, често у чужди хора, непрекъснато нови и нови. Той свикна с тези промени и в обстановката на вечна бъркотия отсъствието на баща му не го учудваше.
Беше съвсем малък, когато името му все още означаваше фирма на много най-различни неща. Съществуваше манифактура „Живаго“, банка „Живаго“, недвижима собственост „Живаго“, начин за връзване и забождане на вратовръзката с игла „Живаго“, дори някакъв кръгъл сладкиш като козунак, който се наричаше „Живаго“, и в ония времена човек можеше да викне на файтонджията „до Живаго“ – все едно „до края на света“ – и той да го откара с шейната през девет земи, през десет планини. Наоколо тих парк. По елите кацат гарвани, скреж се сипе от провисналите клони. Птиците грачат както пращи сух клон. Оттатък просеката притичват през шосето породисти кучета. Там светват прозорците на новите къщи. Пада вечерта.
Изведнъж всичко това отиде по дяволите. Те обедняха.
* Сайтът www.colibri.bg е оптимизиран за всякакви
утройства и предлага лесно и достъпно информация
на компютър, лaптоп, таблет или смартфон. 
