Преди кафето да изстине

Тошиказу Кавагучи – „Преди кафето да изстине“

Имало една чудата градска легенда за един оживен квартал с кафене, където имало едно определено място, на което, ако някой седнел, можел да се пренесе в минал момент по свой избор, но само за времето, докато остане седнал.
За да се случи това обаче, трябвало да се спазват някои досадни..., ама много досадни правила.

1. Дори и да се върнеш в миналото, не можеш да се срещнеш с хора, които никога не са идвали в това кафене.
2. Колкото и да се опитваш, връщането ти в миналото с нищо няма да промени настоящето.
3. На мястото, от което ще се пренесеш в миналото, винаги седи друг клиент, затова ти можеш да седнеш само когато клиентът реши да стане.
4. Докато си в миналото, нямаш право да ставаш от стола и да се движиш наоколо.
5. Времето, през което е възможно да се пренесеш в миналото, започва от мига, в който налеят кафе в чашата ти, и приключва, когато кафето изстине.

Но дори и с това не се изчерпвали всичките досадни правила...
Независимо от сложните условия обаче винаги имало клиенти, които, подмамени от странната градска легенда, отивали лично да видят чудатото място. Кафенето носело името „Фуникули-фуникула“.
Какво ще кажете? След като вече знаете за всички тези условия, бихте ли пожелали да се върнете в миналото?
В тази книга се разказва за четири сгряващи сърцето чудеса, случили се точно в това мистериозно кафене.
Първата част, „Влюбените“, е историята на жена, която се разделила с любимия, за когото искала да се омъжи.
Втората част, „Съпрузите“, е историята на мъж, който постепенно губел паметта си, и една медицинска сестра.
Третата част, „Сестрите“, е историята на две сестри, по-голямата от които се изнесла от къщи, а по-малката доста обичала да си похапва.
Четвъртата част, „Майката и детето“, е историята на бременна жена, която работела в това кафене.
Ами вие, ако можете да се върнете назад в миналото, с кого бихте искали да се срещнете?

Из История първа: Влюбените

Аз… трябва да тръгвам... време е... – уклончиво промърмори мъжът и се изправи, протягайки ръка към куфара си на колелца.
– Така ли?... – Жената погледна нагоре към мъжа, на лицето ѝ бе изписано истинско недоумение.
Никога не го беше чувала да казва, че иска да се разделят. Но ето че на третата година от връзката им той я кани, за да поговорят за нещо сериозно..., при което неочаквано ѝ заявява, че заминава на работа в Щатите и освен това че потегля веднага, само след няколко часа. Дори и да не го бе изрекъл директно, всичко сочеше, че сериозното нещо беше всъщност краят на отношенията им... А тя глупаво се бе надявала, че сериозният разговор би могъл да се отнася до „Ще се омъжиш ли за мен?“ например.
– Какво има? – сухо отвърна мъжът, без да я гледа в очите.
– Не заслужавам ли някакво обяснение? – произнесе тя с въпросително-назидателния тон, който той така мразеше.
Кафенето, в което се намираха, беше в подземие и затова нямаше прозорци. Цялата светлина идваше от шест лампи с абажури, висящи от тавана, и един аплик близо до входната врата. Навсякъде около тях цареше полумрак в цвят сепия и без часовник беше невъзможно да се каже ден ли е, или нощ. Вътре имаше три големи старинни стенни часовника, но стрелките на всеки показваха различно време. Дали това бе нарочно, или те просто бяха развалени? Клиентите, които идваха за пръв път, така и не успяваха да си отговорят на този въпрос и бяха принудени да поглеждат собствените си часовници. Мъжът не правеше изключение. Докато проверяваше колко показва ръчният му часовник, той започна да разтърква челото си над дясната вежда, след което леко издаде напред долната си устна.
Щом забеляза изражението на лицето му, жената не се сдържа и натъртено заговори: – Знам какво се крие зад тази физиономия. Искаш час по-скоро да се отървеш от мен. – Не си мислех подобно нещо – смутено промълви той, но тя вече бе набрала инерция. – Мислеше си го и още как!
Устната на мъжа отново щръкна напред, погледът му избягваше лицето на жената и той просто се умълча, неспособен да ѝ отвърне каквото и да било. Пасивното му поведение я вбеси.
– Хм, ясно. Май искаш аз да започна да говоря?! – каза тя и го прониза с поглед, след което протегна ръка към кафето пред себе си. Вече изстинало, то беше просто ненужна сладка течност, която съвсем скапа настроението ѝ.
Мъжът отново впери поглед в ръчния си часовник. Пресметна наум колко му остава до времето за качване на борда на самолета и осъзнал, че съвсем скоро трябва да тръгне, пак нервно разтърка челото си над дясната вежда. Забелязала с крайчеца на окото, че той не откъсва поглед от китката си, жената бе обхваната от нова вълна на раздразнение и доста рязко постави кафената чаша върху чинийката.
Трак!