Успешно добавихте „...“ към вашата поръчка
Поп, дама, вале / Смях в тъмното
Печатно издание
ISBN
978-619-02-1397-0
Цена
24.92 лв.
(28.00 лв.)
Купи

* 11% онлайн отстъпка
Доставка - куриери "Спиди"
Безплатна за поръчки над 80 лв.
Поръчай по телефона
Поръчайте между 9:00 и 16:00 часа
в работни дни на телефон 0887 602 218

Или оставете телефонен номер
и ние ще се свържем с вас за
приемане на поръчката.
-11%
Купи с 1 клик
Информация
Рейтинг (7)
Мнения (0)
Публикувай мнение
Печат
Твърди корици
Размери
13/20
Тегло
411 гр.
Страници
416
Дата на издаване
19 април 2024
Превод
Гергана Георгиева, Лиляна Минкова
Корица
Иво Рафаилов

Поп, дама, вале / Смях в тъмното

Поп, дама, вале

Франц, младеж от малък провинциален град, е изпратен да работи в магазина на заможния си чичо, Курт Драйер. По време на пътуването си до Берлин, Франц сяда в едно купе с Драйер и младата му съпруга Марта, без дори да подозира. Още тогава е омагьосан от красотата на Марта, а малко след като започва работа в магазина, двамата завързват тайна афера.

Сюжетът придобива по-мрачен тон, когато Марта решава, че Франц трябва да убие чичо си. Тя смята, че след като Драйер е мъртъв, ще наследят парите му и ще живеят заедно завинаги. След вихър от неочаквани събития, постепенно се надига въпросът - ще дойде ли тя, смъртта, и ако да, дали ще ни посети в обичайния си облик?

„Поп, дама, вале“ е вторият роман на Владимир Набоков, издаден на руски език под псевдонима В. Сирин, написан по време на престоя му в Берлин и Балтийско море. През 1968 г. синът му Дмитрий превежда романа на английски език, а малко по-късно се появява и филмова адаптация.

***

Смях в тъмното

Имало едно време в Берлин, Германия, един човек на име Албинус. Той бил богат, почтен, щастлив. Един ден напуснал жена си заради млада любовница. Обичал, не бил обичан и животът му завършил злополучно.

Още първите изречения на „Смях в тъмното“ опитват да подскажат развръзката, но читателят не може да бъде докрай подготвен за театралния шамар на последната страница. Романът е написан първоначално на руски през 1932–1933 г. под заглавието „Камера обскура“ и е претворен на английски от самия Набоков през 1938 г. заради недоволството му от качеството на превода на първото англоезично издание, излязло през 1936 година.

Камера обскура е далечна предшественица на фотоапарата и на прожекционния апарат – леща, с чиято помощ се възпроизвеждат изображения на сенки. Оттук и раздвоеността на текста между фотографското улавяне на мигове, кинематографичното представяне на отделни сцени (романът е филмиран от Тони Ричардсън) и кулминацията на финалните сценични инструкции.

В това издание на книгата е включена ексклузивна илюстрация на Теодор Ушев, а художественото оформление е дело на художника Иво Рафаилов.

За автора

Владимир Владимирович Набоков, прозаик, поет, драматург и литературен критик е роден на 22/23 април 1899 г. в Санкт Петербург в знатно и богато семейство. В наситената със събития 1917 г. неговият баща за кратко е министър в правителството на Керенски, а когато на власт идват болшевиките, Набокови са принудени да емигрират. През 1919 г. Владимир Владимирович постъпва в университета в Кеймбридж и го завършва през 1922 година. През март същата година в Берлин, по време на покушение на водача на партията на кадетите Павел Милюков, загива бащата на Набоков, прикрил Милюков от куршум на монархист. 20-те и 30-те години прекарва в Берлин, после бяга в Париж с жена си, еврейката Вера Слоним, и сина им Дмитри, а през 1940 г. се местят в САЩ.

Публикува множество романи, сред които на най-голяма известност се радват „Покана за екзекуция“, „Машенка“, „Защита Лужин“ от написаните на руски език, а от създадените на английски – „Лолита“, „Знак за незаконороденост“, „Пнин“ и мемоарната книга „Памет, говори“ (позната на български като „Други брегове“). Превежда на английски език „Евгений Онегин“ и „Герой на нашето време“. През 1961 г. се установява с жена си в Швейцария. Владимир Набоков умира на 2 юли 1977 г., на 78-годишна възраст, в Лозана.

Още заглавия от същия жанр
Откъс

Владимир Набоков „Поп, дама, вале“, „Смях в тъмното“

Из „Поп, дама, вале“

Огромната черна стрелка на часовника, застинала преди ежеминутния си жест, ей сега ще трепне и от стегнатия ѝ тласък ще се задвижи целият свят: бавно ще се извърне изпълненият с отчаяние, презрение и скука циферблат; стълбовете ще почнат да отминават един след друг, отнасяйки като равнодушни атланти гаровия свод; ще се проточи перонът, отнасяйки неизвестно накъде фасове, билетчета, слънчеви петна, плюнки; без изобщо да върти колела, ще проплува желязна количка; ще мине и книжарска сергия, окичена със съблазнителни корици – снимки на бисерно голи хубавици, – и хората, хората, хората на проточилия се перон ще местят крака, но няма да се движат, ще крачат напред, но ще отстъпват назад – като в мъчителен сън, в който има и неимоверно усилие, и гадене, и памучна слабост в прасците, и леко главозамайване, – ще отминат, ще се изтекат, вече замирайки, вече почти падайки по гръб…
Повече жени, отколкото мъже  – както е винаги сред изпращачите… Сестрата на Франц, толкова бледа в този ранен час и миришеща лошо на празен стомах, с карирана пелерина, каквито сигурно не носят в столицата, и майка му, мъничка, кръгла, цялата в кафяво, като набитичък монах. Ето, запърхаха кърпичките.
Изчезнаха не само те – двете познати усмивки, – потегли не само гарата със сергията, количката, белият продавач на сливи и кренвирши, – потегли и старото градче сред розова мъгла на есенното утро: каменният курфюрст на площада, тъмноягодовата катедрала, проблясващите фирми, цилиндър, риба, медният тас на бръснаря… Сега вече няма спиране. Понесе се! Тържествено отминават къщите, плющят пердетата на отворените прозорци на родната къща, пращят подовете, скърцат стените, сестрата и майката пият на бързото течение сутрешното си кафе, мебелите потреперват от учестяващите се тласъци  – все побързо, все по-тайнствено отминават къщите, катедралата, площадът, уличките… И въпреки че покрай прозореца на вагона отдавна се разгръщаха поля със златисти кръпки, Франц още усещаше как отминава градчето, в което беше живял двайсет години.
В дървеното още прохладно третокласно купе освен Франц седяха: две плюшени старици, дебела жена с кошница яйца на коленете и русокос юноша с жълти къси панталони, як, ъгловат, също като своята сякаш изсечена от жълт камък раница, която той енергично отърси от раменете си и стовари на лавицата. Мястото до вратата срещу Франц беше заето от списание с гола късо подстригана хубавица на корицата, а в коридора до прозореца с гръб към купето стоеше широкоплещест господин.
Градът замина. Франц се хвана за хълбока, пронизан от мисълта, че му е изчезнал портфейлът, в който има толкова много: кораво билетче и чужда визитна картичка, и неначенат месец човешки живот. Портфейлът си беше на мястото, плътен и топъл. Стариците се размърдаха и заоголваха с шумолене сандвичи. Господинът, застанал в коридора, се обърна, леко се олюля, отстъпи половин крачка, преодоля отново неустойчивостта на пода и влезе в купето. Едва тогава Франц видя лицето му: носът – мъничък, с кост, обтегната с белезникава кожа, кръгличките, черни ноздри са непристойни и асиметрични, на бузите, на челото: цяла география оттенъци – жълтеникаво, розовато, лъскаво. Господ знае какво се е случило с това лице  – каква болест, какъв взрив, каква силна киселина го е обезобразила. Устни почти нямаше, липсата на мигли придаваше на изпъкналите воднисти очи неволна наглост. А господинът беше невероятно издокаран и снажен: копринената вратовръзка с нежни шарки се гмурваше леко извита, под двуредната жилетка. Ръцете в сиви ръкавици вдигнаха, отвориха списанието със съблазнителна корица.
На Франц му полазиха тръпки между плешките, а в устата си усети нещо страшно: натрапчиво гадна влажност на небцето, отвратително жив дебел пъпчив език. Паметта се превърна в паноптикум и той знаеше, знаеше, че някъде там, в дълбочината, има стая на ужасите. Веднъж куче повърна на прага на месарница; веднъж дете вдигна от тротоара и занадува с устни нещо жълто и прозрачно, което приличаше на биберон, веднъж настинал старец не се сдържа в трамвая и силно се подмокри… Всички тези образи, които Франц сега не си спомни ясно, но които винаги се бяха тълпили на заден план, приветствайки с истерична конвулсия всяко ново, сродно впечатление. След такива ужаси през тези още неотдавнашни дни отпуснатият длъгнест презрял ученик изтърваваше чантата, хвърляше се по очи на кушетката и дълго и мъчително му се повдигаше. Повдигаше му се и на последния изпит – защото съседът му по чин се беше замислил и гризеше и без туй изгризаните си, останали без живец нокти. Франц напусна училището с облекчение, предполагайки, че се е освободил завинаги от неговия възмръсен, пъпчив живот.
Господинът разглеждаше списанието и съчетанието между лицето му и снимката на корицата беше чудовищно. Румената търговка седеше до страшилището и го докосваше със сънено рамо; раницата на юношата лежеше до неговия черен, хлъзгав, пъстър от етикети куфар, а най-важното – стариците въпреки гадното съседство дъвчеха сандвичи, смучеха мъхести резенчета портокал, загръщаха корите в хартийки и деликатно ги хвърляха под пейката… Франц стискаше челюсти, сдържайки смътно желание да повърне. А когато господинът остави списанието и почна и той, без да сваля ръкавиците, да яде хлебче със сирене, гледайки го предизвикателно, Франц не издържа. Бързо стана, отметна побеляло лице, разклати куфара си, смъкна го отгоре, сложи палтото и шапката, удари несръчно куфара във вратата и излезе в коридора. Веднага му олекна, но световъртежът не мина. Край прозореца прелиташе букова гора, мержелееха се лилави, изпъстрени от слънце стволове. Той тръгна неуверено по коридора, като се вглеждаше в купетата. Само в едно имаше свободно място; но пък там седеше сърдита жена с две бледи, черноръки, изнервени деца; вдигнали рамене в очакване на неизбежния удар по врата, те се плъзгаха бавничко от пейката, за да си поиграят с мръсните хартийки на пода до краката на пътниците. Франц стигна до края на вагона и там спря, поразен от небивала мисъл. Мисълта беше толкова хубава, толкова дръзновена, че чак сърцето му спря, а на челото му изби пот. „Не, не бива…“ – каза тихо Франц, макар вече да знаеше, че няма да устои на съблазънта. После провери с два пръста възела на вратовръзката и мина с чудна тръпка под лъжичката по олюляващата се съединяваща площадка в следващия вагон.
Беше вагон втора класа, а втора класа беше за Франц нещо непозволено привлекателно, малко греховно и дори май с привкус на пикантно разточителство – като чашка гъсто бяло кюрасо, като триминутно пътуване с такси, като онзи огромен, приличен на жълт череп грейпфрут, който беше купил веднъж на път за училище. За първа класа не можеше и да мечтае: кадифени покои, където седят дипломати с пътнически каскети и почти неземни актриси!… Но втори… втори… ако събере смелост… Покойният му баща (нотариус и филателист) е пътувал, казваха – отдавна, преди войната, – във втора класа. И все пак Франц не се решаваше – замираше в началото на прехода, до табелката за вагонния инвентар,  – а зад прозореца вече не се мяркаше решетеста гора, а благородно плуваха просторни поля, в далечината, успоредно на платното, течеше път, по който офейкваше лилипутски автомобил.
Спаси го от затруднението кондукторът, който тъкмо правеше обиколка. Франц докупи към билета си право на по-висока класа. С гръмък мрак изкънтя кратък тунел. Пак е светло и кондуктора вече го няма.
В купето, в което Франц влезе с безмълвен нисък поклон, седяха само двама: прекрасна дама с големи очи и възрастен господин с подстригани жълти мустаци. Франц си свали палтото и предпазливо седна. Седалката беше толкова мека, така уютно стърчеше до слепоочието полукръглата преграда, отделяща местата едно от друго, толкова изящни бяха снимките по стените: някаква катедрала, някакъв водопад… Той протегна бавно крака, полека извади от джоба си вестника, но не можеше да чете; вцепени се в блаженство с разтворения вестник пред себе си. Спътниците му бяха очарователни. Дамата – с черен костюм, черна шапчица с малка брилянтна лястовичка, лицето сериозно, доста студени очи, лека сянка над устните и кадифенобяла шия с безкрайно нежни напречни браздички на гърлото. Господинът, навярно чужденец, защото носеше мека яка, и изобщо… Но Франц грешеше.

Владимир Набоков „Поп, дама, вале“, „Смях в тъмното“

Из „Поп, дама, вале“

Огромната черна стрелка на часовника, застинала преди ежеминутния си жест, ей сега ще трепне и от стегнатия ѝ тласък ще се задвижи целият свят: бавно ще се извърне изпълненият с отчаяние, презрение и скука циферблат; стълбовете ще почнат да отминават един след друг, отнасяйки като равнодушни атланти гаровия свод; ще се проточи перонът, отнасяйки неизвестно накъде фасове, билетчета, слънчеви петна, плюнки; без изобщо да върти колела, ще проплува желязна количка; ще мине и книжарска сергия, окичена със съблазнителни корици – снимки на бисерно голи хубавици, – и хората, хората, хората на проточилия се перон ще местят крака, но няма да се движат, ще крачат напред, но ще отстъпват назад – като в мъчителен сън, в който има и неимоверно усилие, и гадене, и памучна слабост в прасците, и леко главозамайване, – ще отминат, ще се изтекат, вече замирайки, вече почти падайки по гръб…
Повече жени, отколкото мъже  – както е винаги сред изпращачите… Сестрата на Франц, толкова бледа в този ранен час и миришеща лошо на празен стомах, с карирана пелерина, каквито сигурно не носят в столицата, и майка му, мъничка, кръгла, цялата в кафяво, като набитичък монах. Ето, запърхаха кърпичките.
Изчезнаха не само те – двете познати усмивки, – потегли не само гарата със сергията, количката, белият продавач на сливи и кренвирши, – потегли и старото градче сред розова мъгла на есенното утро: каменният курфюрст на площада, тъмноягодовата катедрала, проблясващите фирми, цилиндър, риба, медният тас на бръснаря… Сега вече няма спиране. Понесе се! Тържествено отминават къщите, плющят пердетата на отворените прозорци на родната къща, пращят подовете, скърцат стените, сестрата и майката пият на бързото течение сутрешното си кафе, мебелите потреперват от учестяващите се тласъци  – все побързо, все по-тайнствено отминават къщите, катедралата, площадът, уличките… И въпреки че покрай прозореца на вагона отдавна се разгръщаха поля със златисти кръпки, Франц още усещаше как отминава градчето, в което беше живял двайсет години.
В дървеното още прохладно третокласно купе освен Франц седяха: две плюшени старици, дебела жена с кошница яйца на коленете и русокос юноша с жълти къси панталони, як, ъгловат, също като своята сякаш изсечена от жълт камък раница, която той енергично отърси от раменете си и стовари на лавицата. Мястото до вратата срещу Франц беше заето от списание с гола късо подстригана хубавица на корицата, а в коридора до прозореца с гръб към купето стоеше широкоплещест господин.
Градът замина. Франц се хвана за хълбока, пронизан от мисълта, че му е изчезнал портфейлът, в който има толкова много: кораво билетче и чужда визитна картичка, и неначенат месец човешки живот. Портфейлът си беше на мястото, плътен и топъл. Стариците се размърдаха и заоголваха с шумолене сандвичи. Господинът, застанал в коридора, се обърна, леко се олюля, отстъпи половин крачка, преодоля отново неустойчивостта на пода и влезе в купето. Едва тогава Франц видя лицето му: носът – мъничък, с кост, обтегната с белезникава кожа, кръгличките, черни ноздри са непристойни и асиметрични, на бузите, на челото: цяла география оттенъци – жълтеникаво, розовато, лъскаво. Господ знае какво се е случило с това лице  – каква болест, какъв взрив, каква силна киселина го е обезобразила. Устни почти нямаше, липсата на мигли придаваше на изпъкналите воднисти очи неволна наглост. А господинът беше невероятно издокаран и снажен: копринената вратовръзка с нежни шарки се гмурваше леко извита, под двуредната жилетка. Ръцете в сиви ръкавици вдигнаха, отвориха списанието със съблазнителна корица.
На Франц му полазиха тръпки между плешките, а в устата си усети нещо страшно: натрапчиво гадна влажност на небцето, отвратително жив дебел пъпчив език. Паметта се превърна в паноптикум и той знаеше, знаеше, че някъде там, в дълбочината, има стая на ужасите. Веднъж куче повърна на прага на месарница; веднъж дете вдигна от тротоара и занадува с устни нещо жълто и прозрачно, което приличаше на биберон, веднъж настинал старец не се сдържа в трамвая и силно се подмокри… Всички тези образи, които Франц сега не си спомни ясно, но които винаги се бяха тълпили на заден план, приветствайки с истерична конвулсия всяко ново, сродно впечатление. След такива ужаси през тези още неотдавнашни дни отпуснатият длъгнест презрял ученик изтърваваше чантата, хвърляше се по очи на кушетката и дълго и мъчително му се повдигаше. Повдигаше му се и на последния изпит – защото съседът му по чин се беше замислил и гризеше и без туй изгризаните си, останали без живец нокти. Франц напусна училището с облекчение, предполагайки, че се е освободил завинаги от неговия възмръсен, пъпчив живот.
Господинът разглеждаше списанието и съчетанието между лицето му и снимката на корицата беше чудовищно. Румената търговка седеше до страшилището и го докосваше със сънено рамо; раницата на юношата лежеше до неговия черен, хлъзгав, пъстър от етикети куфар, а най-важното – стариците въпреки гадното съседство дъвчеха сандвичи, смучеха мъхести резенчета портокал, загръщаха корите в хартийки и деликатно ги хвърляха под пейката… Франц стискаше челюсти, сдържайки смътно желание да повърне. А когато господинът остави списанието и почна и той, без да сваля ръкавиците, да яде хлебче със сирене, гледайки го предизвикателно, Франц не издържа. Бързо стана, отметна побеляло лице, разклати куфара си, смъкна го отгоре, сложи палтото и шапката, удари несръчно куфара във вратата и излезе в коридора. Веднага му олекна, но световъртежът не мина. Край прозореца прелиташе букова гора, мержелееха се лилави, изпъстрени от слънце стволове. Той тръгна неуверено по коридора, като се вглеждаше в купетата. Само в едно имаше свободно място; но пък там седеше сърдита жена с две бледи, черноръки, изнервени деца; вдигнали рамене в очакване на неизбежния удар по врата, те се плъзгаха бавничко от пейката, за да си поиграят с мръсните хартийки на пода до краката на пътниците. Франц стигна до края на вагона и там спря, поразен от небивала мисъл. Мисълта беше толкова хубава, толкова дръзновена, че чак сърцето му спря, а на челото му изби пот. „Не, не бива…“ – каза тихо Франц, макар вече да знаеше, че няма да устои на съблазънта. После провери с два пръста възела на вратовръзката и мина с чудна тръпка под лъжичката по олюляващата се съединяваща площадка в следващия вагон.
Беше вагон втора класа, а втора класа беше за Франц нещо непозволено привлекателно, малко греховно и дори май с привкус на пикантно разточителство – като чашка гъсто бяло кюрасо, като триминутно пътуване с такси, като онзи огромен, приличен на жълт череп грейпфрут, който беше купил веднъж на път за училище. За първа класа не можеше и да мечтае: кадифени покои, където седят дипломати с пътнически каскети и почти неземни актриси!… Но втори… втори… ако събере смелост… Покойният му баща (нотариус и филателист) е пътувал, казваха – отдавна, преди войната, – във втора класа. И все пак Франц не се решаваше – замираше в началото на прехода, до табелката за вагонния инвентар,  – а зад прозореца вече не се мяркаше решетеста гора, а благородно плуваха просторни поля, в далечината, успоредно на платното, течеше път, по който офейкваше лилипутски автомобил.
Спаси го от затруднението кондукторът, който тъкмо правеше обиколка. Франц докупи към билета си право на по-висока класа. С гръмък мрак изкънтя кратък тунел. Пак е светло и кондуктора вече го няма.
В купето, в което Франц влезе с безмълвен нисък поклон, седяха само двама: прекрасна дама с големи очи и възрастен господин с подстригани жълти мустаци. Франц си свали палтото и предпазливо седна. Седалката беше толкова мека, така уютно стърчеше до слепоочието полукръглата преграда, отделяща местата едно от друго, толкова изящни бяха снимките по стените: някаква катедрала, някакъв водопад… Той протегна бавно крака, полека извади от джоба си вестника, но не можеше да чете; вцепени се в блаженство с разтворения вестник пред себе си. Спътниците му бяха очарователни. Дамата – с черен костюм, черна шапчица с малка брилянтна лястовичка, лицето сериозно, доста студени очи, лека сянка над устните и кадифенобяла шия с безкрайно нежни напречни браздички на гърлото. Господинът, навярно чужденец, защото носеше мека яка, и изобщо… Но Франц грешеше.

Сподели в:
Публикувай мнение за книгата
Печатно издание
Печатно издание
ISBN
978-619-02-1397-0
Купи
Цена
24.92 лв.
(28.00 лв.)

* 11% онлайн отстъпка
Доставка - куриери "Спиди"
Безплатна за поръчки над 80 лв.
-11%
Отстъпка
Доставка
Издателство "Колибри"
1990-2024 © Всички права запазени