Успешно добавихте „...“ към вашата поръчка
Неразделните
Печатно издание
ISBN
978-619-02-1387-1
Цена
17.80 лв.
(20.00 лв.)
Купи

* 11% онлайн отстъпка
Доставка - куриери "Спиди"
Безплатна за поръчки над 80 лв.
Поръчай по телефона
Поръчайте между 9:00 и 16:00 часа
в работни дни на телефон 0887 602 218

Или оставете телефонен номер
и ние ще се свържем с вас за
приемане на поръчката.
-11%
Купи с 1 клик
Информация
Рейтинг (9)
Мнения (0)
Публикувай мнение
Печат
Меки корици
Размери
13/20
Тегло
123 гр.
Страници
152
Дата на издаване
12 април 2024
Превод
Красимир Петров
Корица
Стефан Касъров

Неразделните

Френската писателка Симон дьо Бовоар (1908-1986) е автор на 8 романа и сборници с разкази, както и на 7 философски и политически есета. Пет от романите ѝ са издадени от ИК „Колибри“, сред които неоспоримият ѝ шедьовър „Мандарините”, получил наградата „Гонкур” за 1954 г., както и капиталният ѝ философски труд „Вторият пол“, поставил основите на европейския феминизъм. Бовоар завършва философия в Сорбоната заедно с Жан-Пол Сартр, с когото впоследствие заживява в свободен съюз. В ранната си младост бъдещата писателка поддържа романтична връзка с приятелката си Елизабет Лакоен (Заза), трагично завършила със смъртта на Елизабет, поразена от вирусен енцефалит. Тази своя връзка Симон дьо Бовоар описва в краткия си автобиографичен роман „Неразделните“.

Написан през 1954 г., романът чака своята среща с читателя близо седемдесет години и вижда бял свят благодарение на приемната дъщеря на писателката Силви Льо Бон дьо Бовоар. Авторката го смята за прекалено личен, за да бъде публикуван приживе. Това е романизираната история на пламенното приятелство между Силви (Симон) и Андре (Заза) и на борбата им за правото на избор в живота и любовта в задушаващата атмосфера на общество, закостеняло в отживели времето си правила и условности. Това е борба срещу консервативните социални ценности, борба за равенство между половете и срещу вкореняваните от детството сексистки предразсъдъци.

В известен смисъл „Неразделните“ е ключ към цялостното творчество на  голямата френска писателка. И никак не е чудно, че с публикуването си през 2020 година веднага се превръща в световно литературно събитие.

За автора

Френската писателка Симон дьо Бовоар е написала шест романа, повече от дузина книги с есета, както и философски трудове с определен принос в областта на екзистенциализма. Родена през 1908 г. в т.нар. „добро семейство от средната буржоазия, тя от дете се отличава с блестящия си ум. Проявява го в училище, където оценките й са неизменно най-високи, след което завършва последователно различни степени по математика, литература, философия, етика и психология. Класира се втора на конкурса за доцент по философия, но макар да се представя най-добре – журито преценява, че една жена не бива да е първа! На следващата година Сартр заема първото място на същия конкурс.

Във Философския факултет в Париж Бовоар се запознава с Жан-Пол Сартр, с когото поддържа почти митична връзка чак до смъртта му. Сартр е нейната „необходима любов за разлика от „случайните любови, които и двамата изживяват.

След завършването си Симон дьо Бовоар работи като преподавател по философия първо в Марсилия, после в Руан, където поддържа любовна връзка със студентката Олга Козакиевич, както и с един студент на Сартр, „малкия Бост, бъдещ съпруг на Олга, която междувременно става любовница на Сартр. Тази група от приятели, наречена „малкото семейство, води кога спокоен, кога бурен живот до смъртта на участниците в нея. Отношенията с Олга са описани в „Гостенката (1943).

Малко преди Втората световна война Сартр и Бовоар се преместват в Париж. Тук Бовоар преподава в гимназия, от която е уволнена заради връзката си с една ученичка. По същото време написва първия си роман „Първенството на духовното и го предлага на „Галимар, после на „Грасе. И двете издателства отказват да го публикуват. Романът бива издаден през 1976 година. След втора връзка с малолетна й забраняват да преподава. Правата й са възстановени след Освобождението.

Междувременно със Сартр, Ремон Арон, Борис Виан и други леви интелектуалци основава списанието „Тан модерн, в което изразява позициите си в защита на комунизма, атеизма и екзистенциализма, като не спира да пише романи и есета. Пътува много – САЩ, Китай, Русия, Куба; запознава се с Фидел Кастро, Че Гевара, Мао Дзъдун. В САЩ изживява страстна любов с американския писател Нелсън Олгрен, на когото впоследствие изпраща повече от 300 писма. Олгрен не приема нежеланието й да напусне Сартр и това довежда до скъсване. Тази нейна връзка е описана в „Мандарините.

През 1949 г. Бовоар издава „Вторият пол – фундаментален философски труд, в който разглежда положението на жената от гледна точка на основните философски течения и с който получава първото голямо признание. Книгата скандализира привържениците на статуквото, а Ватиканът я включва в черния си списък.

Освен с политическите си позиции, писателката става известна и с последователния си феминизъм. Бори се против мъченията, на които са подлагани алжирските жени по време на Алжирската война, обявява се в полза на аборта, по това време подсъден, и против брака, който смята за буржоазна институция не по-малко отвратителна от проституцията, тъй като легитимира мъжкото господство.

През 1954 г. излиза романът „Мандарините, удостоен с наградата „Гонкур. Този роман за политика и любов, едновременно портрет на следвоенното време и на френските леви интелектуалци, с право е смятан за шедьовъра за писателката и й носи световна слава.

През шейсетте години Бовоар се свързва със студентката по философия Силви Льо Бон, която става нейна осиновена дъщеря и наследница, а след смъртта на Сартр писателката живее с режисьора документалист Клод Ланзман.

Симон дьо Бовоар умира през 1986 година. След грандиозната церемония, на която присъстват личности от цял свят, е погребана до Сартр.

През 2008 г. в нейна чест е учредена наградата „Симон дьо Бовоар за свободата на жените.

 

Още заглавия от същия жанр
Откъс

Симон дьо Бовоар - „Неразделните“

На Заза

Защо тази вечер имам сълзи в очите, дали защото вие сте мъртва, или защото аз съм жива? Би трябвало да ви посветя тази история, но зная, че вече ви няма никъде, а това, че сега разговарям с вас, е литературна условност. Впрочем историята не е точно вашата, а само вдъхновена от вас и мен. Вие не бяхте Андре, а аз не съм тази Силви, която говори от мое име.

Из ПЪРВА ГЛАВА

На девет години бях много послушно момиченце; невинаги съм била такава; през ранното ми детство тиранията на възрастните ме докарваше до яростно изстъпление и затова една от моите лели заяви съвсем сериозно: „В Силви се е вселил дяволът“. Войната и религията успяха да ме вкарат в правия път. Аз незабавно се проявих като образцова патриотка и стъпках целулоидната кукла бебе „made in Germany“, която бездруго не харесвах. Обясниха ми, че от доброто ми поведение и от благочестието ми зависи дали Бог ще спаси Франция, така че нямаше къде да се дяна. Заедно с други момиченца крачех из църквата „Сакре Кьор“, пеейки и веейки хоругви. Често се молех и това започна да ми харесва. Абат Доминик, капелан към колежа „Аделаид“, насърчи моето усърдие. В тюлена рокличка и шапчица от ирландска дантела приех моето първо причастие: от този ден нататък започнах да служа за пример на по-малките ми сестри. Издействах от небето баща ми да получи назначение в Министерството на войната заради сърдечна недостатъчност.
През онази сутрин обаче бях в плен на необикновена възбуда: нямах търпение час по-скоро да се озова в Колежа с тържествените като църковна служба уроци, сред смълчаните коридори и под благите усмивки на госпожиците; те носеха дълги поли и високи корсажи, а откакто едно крило на сградата бе превърнато в болница, често се обличаха като милосърдни сестри; под белите воали с червено на тях приличаха на светици и аз много се вълнувах, когато ме притискаха към гърдите си. Набързо излапвах супата и парчето сив хляб, които бяха заменили шоколада и кифлите отпреди войната, и с нетърпения чаках мама да облече сестрите ми. Трите носехме еднакви сиво-сини палтенца, ушити от истинско офицерско сукно и скроени като шинели.
„Погледнете, имат дори коланче отзад!“ – казваше мама на своите възхитени или учудени приятелки. На излизане от блока мама хвана за ръка малките. Минахме сърдити покрай кафене „Ротонда“, неотдавна открито с много шум точно под нашите прозорци, което, по думите на баща ми, било гнездо на пораженци; тази дума ме озадачи. „Това са хора, които вярват, че Франция ще претърпи поражение – обясни ми тате. – Би трябвало да ги разстрелят до един.“ Не разбирах. Човек не вярва нарочно в онова, в което вярва: може ли да бъде наказан само защото през главата му минават някакви мисли? Шпионите, които даваха на децата отровни бонбони или бодяха в метрото френските жени с отровни игли, естествено, заслужаваха смърт; що се отнася до пораженците обаче, оставах в недоумение. През ум не ми минаваше да питам мама: тя винаги повтаряше думите на тате.
Сестричките ми не можеха да вървят бързо; желязната ограда на Люксембургската градина ми се стори безкрайна. Най-сетне влязох в колежа, изкачих стълбището, размахвайки весело чантата, пълна с нови учебници; долових леката миризма на болница, примесена с миризмата на паркетин, която се носеше из коридорите с наскоро излъскан под; възпитателките ме посрещнаха с целувка. В съблекалнята заварих моите миналогодишни съученички; не бях особено близка с нито една от тях, но ми харесваше, когато заедно вдигахме шум. Поспрях се в просторния хол пред стъклените витрини със стари мъртви експонати, които тук умираха за втори път: препарираните птици се скубеха, изсушените растения се разпадаха, раковините потъмняваха. Проехтя звънецът и влязох в стая „Сент Маргьорит“; тук всички класни стаи си приличаха. Ученичките сядаха около овална маса, покрита с черен молескин, а челното място заемаше учителката; нашите майки се настаняваха отзад, за да ни следят, докато плетат вълнени шапки за фронта. Отправих се към моята табуретка и видях, че в съседство седи непознато момиченце: брюнетка с хлътнали бузи, която ми се стори по-малка от мен; имаше тъмни блестящи очи, които ме гледаха внимателно. – Вие ли сте най-добрата ученичка?
– Аз съм Силви Льопаж – отвърнах. 
– Вие как се казвате?
– Андре Галар. На девет години съм, изглеждам по-малка, защото се запалих и не можах да порасна. Наложи се да прекъсна училище за една година, но мама иска да настигна връстничките си. Ще ми услужите ли с миналогодишните тетрадки?
– Да – съгласих се аз.
Увереният вид и бързият, безупречен говор на Андре ме смутиха. Тя се взираше недоверчиво в мен.
– Моята съседка – тя кимна към Лизет – ми каза, че вие сте най-добрата ученичка. Истина ли е?
– Често излизам първа – проявих скромност аз.
На свой ред разглеждах Андре: правите ѝ черни коси се спускаха от двете страни на лицето, а на брадичката имаше мастилено петно. Не всеки ден можеш да попаднеш на момиче, което се е запалило, и ми се щеше да ѝ задам куп въпроси, но госпожица Дюбоа вече влизаше в клас и дългата ѝ рокля метеше пода; беше чевръста мустаката жена, която много уважавах. Тя седна и започна да вика имената ни; стигна до Андре и вдигна глава.
– Как си, моето момиче, нали не се притесняваш твърде?
– Аз не съм притеснителна, госпожице – отвърна спокойно Андре, сетне добави любезно: – Пък и вие не внушавате притеснение.
Госпожица Дюбоа се поколеба за момент, сетне се усмихна под мустак и продължи по списъка.
Краят на часовете следваше неизменен ритуал: госпожицата заставаше на вратата, ръкуваше се с всяка от майките и целуваше по челото всяко дете. Тя сложи ръка на рамото на Андре и запита:
– Никога ли преди не сте ходили на училище?
– Не, досега се занимавах у дома, но вече пораснах.
– Надявам се да вървите по стъпките на по-голямата ви сестра – каза госпожицата.
– О! Ние сме съвсем различни – отвърна Андре. – Малу прилича на тате, обожава математиката, а аз харесвам повече литературата.
Лизет ме побутна с лакът; не би могло да се твърди, че Андре проявява безочливост, но все пак така не биваше да се говори на учител.
– Знаете ли къде е стаята за приходящите ученици? Ако не дойдат да ви вземат веднага, ще трябва да изчакате там – обясни госпожицата.
– За мен няма да идват, ще се прибирам сама – отвърна Андре и побърза да добави:  – Мама е предупредила.
– Сама ли? – вдигна рамене госпожица Дюбоа. – Е, след като майка ви е предупредила…
Беше мой ред да ме целуне по челото, след което тръгнах с Андре към съблекалнята; тя си облече палтото: не толкова оригинално като моето, но много красиво, от червен ратин с позлатени копчета; тя не беше улично момиче, как така ѝ позволяваха да излиза сама? Нима майка ѝ не знаеше за отровните бонбони и игли?
– Къде живеете, Андре, моето момиче? – запита я мама, докато слизахме по стълбите с малките ми сестри.
– На улица „Грьонел“.
– Чудесно! В такъв случай ще ви придружим до булевард „Сен Жермен“.  – На път ни е. – Ще ми бъде приятно – отвърна Андре, – но не се притеснявайте заради мен.
Тя погледна мама и каза със сериозен тон:
– Разбирате ли, госпожо, ние сме седем братя и сестри; мама казва, че трябва да се научим да бъдем самостоятелни.
Мама кимна, но явно не одобряваше.
Щом се озовахме на улицата, веднага запитах Андре:
– Как се запалихте?
– Пекох картофи на огъня; роклята ми пламна и дясното ми бедро изгоря до костта.
Андре махна нервно, очевидно не ѝ беше приятно да се връща към тази минала история.
– Кога ще мога да получа вашите тетрадки? Трябва да разбера какво сте изучавали миналата година. Кажете ми къде живеете и аз ще намина още днес следобед. Или утре.
Погледнах въпросително мама; в Люксембургската градина не ми разрешаваха да играя с непознати момичета.
– Тази седмица няма да стане – отвърна смутено мама. – Нека отложим за събота.
– Добре, ще изчакам до събота – съгласи се Андре.
Проследих я с поглед, докато прекосяваше булеварда с червеното си палто от ратин; наистина беше дребничка, но крачеше уверено като възрастна.
– Чичо ти Жак има познати с фамилия Галар, роднини на Лавернови, братовчедите на семейство Бланшар – каза замислено мама. – Интересно дали са същите Галарови. Все пак ми се струва, че порядъчни хора не биха оставили деветгодишно момиченце да скита само по улиците.

Симон дьо Бовоар - „Неразделните“

На Заза

Защо тази вечер имам сълзи в очите, дали защото вие сте мъртва, или защото аз съм жива? Би трябвало да ви посветя тази история, но зная, че вече ви няма никъде, а това, че сега разговарям с вас, е литературна условност. Впрочем историята не е точно вашата, а само вдъхновена от вас и мен. Вие не бяхте Андре, а аз не съм тази Силви, която говори от мое име.

Из ПЪРВА ГЛАВА

На девет години бях много послушно момиченце; невинаги съм била такава; през ранното ми детство тиранията на възрастните ме докарваше до яростно изстъпление и затова една от моите лели заяви съвсем сериозно: „В Силви се е вселил дяволът“. Войната и религията успяха да ме вкарат в правия път. Аз незабавно се проявих като образцова патриотка и стъпках целулоидната кукла бебе „made in Germany“, която бездруго не харесвах. Обясниха ми, че от доброто ми поведение и от благочестието ми зависи дали Бог ще спаси Франция, така че нямаше къде да се дяна. Заедно с други момиченца крачех из църквата „Сакре Кьор“, пеейки и веейки хоругви. Често се молех и това започна да ми харесва. Абат Доминик, капелан към колежа „Аделаид“, насърчи моето усърдие. В тюлена рокличка и шапчица от ирландска дантела приех моето първо причастие: от този ден нататък започнах да служа за пример на по-малките ми сестри. Издействах от небето баща ми да получи назначение в Министерството на войната заради сърдечна недостатъчност.
През онази сутрин обаче бях в плен на необикновена възбуда: нямах търпение час по-скоро да се озова в Колежа с тържествените като църковна служба уроци, сред смълчаните коридори и под благите усмивки на госпожиците; те носеха дълги поли и високи корсажи, а откакто едно крило на сградата бе превърнато в болница, често се обличаха като милосърдни сестри; под белите воали с червено на тях приличаха на светици и аз много се вълнувах, когато ме притискаха към гърдите си. Набързо излапвах супата и парчето сив хляб, които бяха заменили шоколада и кифлите отпреди войната, и с нетърпения чаках мама да облече сестрите ми. Трите носехме еднакви сиво-сини палтенца, ушити от истинско офицерско сукно и скроени като шинели.
„Погледнете, имат дори коланче отзад!“ – казваше мама на своите възхитени или учудени приятелки. На излизане от блока мама хвана за ръка малките. Минахме сърдити покрай кафене „Ротонда“, неотдавна открито с много шум точно под нашите прозорци, което, по думите на баща ми, било гнездо на пораженци; тази дума ме озадачи. „Това са хора, които вярват, че Франция ще претърпи поражение – обясни ми тате. – Би трябвало да ги разстрелят до един.“ Не разбирах. Човек не вярва нарочно в онова, в което вярва: може ли да бъде наказан само защото през главата му минават някакви мисли? Шпионите, които даваха на децата отровни бонбони или бодяха в метрото френските жени с отровни игли, естествено, заслужаваха смърт; що се отнася до пораженците обаче, оставах в недоумение. През ум не ми минаваше да питам мама: тя винаги повтаряше думите на тате.
Сестричките ми не можеха да вървят бързо; желязната ограда на Люксембургската градина ми се стори безкрайна. Най-сетне влязох в колежа, изкачих стълбището, размахвайки весело чантата, пълна с нови учебници; долових леката миризма на болница, примесена с миризмата на паркетин, която се носеше из коридорите с наскоро излъскан под; възпитателките ме посрещнаха с целувка. В съблекалнята заварих моите миналогодишни съученички; не бях особено близка с нито една от тях, но ми харесваше, когато заедно вдигахме шум. Поспрях се в просторния хол пред стъклените витрини със стари мъртви експонати, които тук умираха за втори път: препарираните птици се скубеха, изсушените растения се разпадаха, раковините потъмняваха. Проехтя звънецът и влязох в стая „Сент Маргьорит“; тук всички класни стаи си приличаха. Ученичките сядаха около овална маса, покрита с черен молескин, а челното място заемаше учителката; нашите майки се настаняваха отзад, за да ни следят, докато плетат вълнени шапки за фронта. Отправих се към моята табуретка и видях, че в съседство седи непознато момиченце: брюнетка с хлътнали бузи, която ми се стори по-малка от мен; имаше тъмни блестящи очи, които ме гледаха внимателно. – Вие ли сте най-добрата ученичка?
– Аз съм Силви Льопаж – отвърнах. 
– Вие как се казвате?
– Андре Галар. На девет години съм, изглеждам по-малка, защото се запалих и не можах да порасна. Наложи се да прекъсна училище за една година, но мама иска да настигна връстничките си. Ще ми услужите ли с миналогодишните тетрадки?
– Да – съгласих се аз.
Увереният вид и бързият, безупречен говор на Андре ме смутиха. Тя се взираше недоверчиво в мен.
– Моята съседка – тя кимна към Лизет – ми каза, че вие сте най-добрата ученичка. Истина ли е?
– Често излизам първа – проявих скромност аз.
На свой ред разглеждах Андре: правите ѝ черни коси се спускаха от двете страни на лицето, а на брадичката имаше мастилено петно. Не всеки ден можеш да попаднеш на момиче, което се е запалило, и ми се щеше да ѝ задам куп въпроси, но госпожица Дюбоа вече влизаше в клас и дългата ѝ рокля метеше пода; беше чевръста мустаката жена, която много уважавах. Тя седна и започна да вика имената ни; стигна до Андре и вдигна глава.
– Как си, моето момиче, нали не се притесняваш твърде?
– Аз не съм притеснителна, госпожице – отвърна спокойно Андре, сетне добави любезно: – Пък и вие не внушавате притеснение.
Госпожица Дюбоа се поколеба за момент, сетне се усмихна под мустак и продължи по списъка.
Краят на часовете следваше неизменен ритуал: госпожицата заставаше на вратата, ръкуваше се с всяка от майките и целуваше по челото всяко дете. Тя сложи ръка на рамото на Андре и запита:
– Никога ли преди не сте ходили на училище?
– Не, досега се занимавах у дома, но вече пораснах.
– Надявам се да вървите по стъпките на по-голямата ви сестра – каза госпожицата.
– О! Ние сме съвсем различни – отвърна Андре. – Малу прилича на тате, обожава математиката, а аз харесвам повече литературата.
Лизет ме побутна с лакът; не би могло да се твърди, че Андре проявява безочливост, но все пак така не биваше да се говори на учител.
– Знаете ли къде е стаята за приходящите ученици? Ако не дойдат да ви вземат веднага, ще трябва да изчакате там – обясни госпожицата.
– За мен няма да идват, ще се прибирам сама – отвърна Андре и побърза да добави:  – Мама е предупредила.
– Сама ли? – вдигна рамене госпожица Дюбоа. – Е, след като майка ви е предупредила…
Беше мой ред да ме целуне по челото, след което тръгнах с Андре към съблекалнята; тя си облече палтото: не толкова оригинално като моето, но много красиво, от червен ратин с позлатени копчета; тя не беше улично момиче, как така ѝ позволяваха да излиза сама? Нима майка ѝ не знаеше за отровните бонбони и игли?
– Къде живеете, Андре, моето момиче? – запита я мама, докато слизахме по стълбите с малките ми сестри.
– На улица „Грьонел“.
– Чудесно! В такъв случай ще ви придружим до булевард „Сен Жермен“.  – На път ни е. – Ще ми бъде приятно – отвърна Андре, – но не се притеснявайте заради мен.
Тя погледна мама и каза със сериозен тон:
– Разбирате ли, госпожо, ние сме седем братя и сестри; мама казва, че трябва да се научим да бъдем самостоятелни.
Мама кимна, но явно не одобряваше.
Щом се озовахме на улицата, веднага запитах Андре:
– Как се запалихте?
– Пекох картофи на огъня; роклята ми пламна и дясното ми бедро изгоря до костта.
Андре махна нервно, очевидно не ѝ беше приятно да се връща към тази минала история.
– Кога ще мога да получа вашите тетрадки? Трябва да разбера какво сте изучавали миналата година. Кажете ми къде живеете и аз ще намина още днес следобед. Или утре.
Погледнах въпросително мама; в Люксембургската градина не ми разрешаваха да играя с непознати момичета.
– Тази седмица няма да стане – отвърна смутено мама. – Нека отложим за събота.
– Добре, ще изчакам до събота – съгласи се Андре.
Проследих я с поглед, докато прекосяваше булеварда с червеното си палто от ратин; наистина беше дребничка, но крачеше уверено като възрастна.
– Чичо ти Жак има познати с фамилия Галар, роднини на Лавернови, братовчедите на семейство Бланшар – каза замислено мама. – Интересно дали са същите Галарови. Все пак ми се струва, че порядъчни хора не биха оставили деветгодишно момиченце да скита само по улиците.

Сподели в:
Публикувай мнение за книгата
Печатно издание
Печатно издание
ISBN
978-619-02-1387-1
Купи
Цена
17.80 лв.
(20.00 лв.)

* 11% онлайн отстъпка
Доставка - куриери "Спиди"
Безплатна за поръчки над 80 лв.
-11%
Отстъпка
Доставка
Издателство "Колибри"
1990-2024 © Всички права запазени