Успешно добавихте „...“ към вашата поръчка
Брачната двойка червени рибки / Венчелистчета и други неудобни истории
Печатно издание
ISBN
978-619-02-1367-3
Цена
17.80 лв.
(20.00 лв.)
Купи

* 11% онлайн отстъпка
Доставка - куриери "Спиди"
Безплатна за поръчки над 80 лв.
Поръчай по телефона
Поръчайте между 9:00 и 16:00 часа
в работни дни на телефон 0887 602 218

Или оставете телефонен номер
и ние ще се свържем с вас за
приемане на поръчката.
-11%
Купи с 1 клик
Информация
Рейтинг (6)
Мнения (1)
Публикувай мнение
Печат
Меки корици
Размери
13/20
Тегло
217 гр.
Страници
224
Дата на издаване
19 януари 2024
Превод
Маня Костова
Корица
Стефан Касъров

Брачната двойка червени рибки / Венчелистчета и други неудобни истории

Това томче съдържа два сборника с кратка проза на Гуадалупе Нетел: „Брачната двойка червени рибки“ (2013) и „Венчелистчета и други неудобни истории“ (2008). Разказите са написани често като изповед от първо лице, стегнато, без излишен драматизъм, но с умело поддържано напрежение и дълбочина на образите. Според авторката отделните царства в живата природа са изградени от сходни модели. Нетел описва паралелни ситуации и поведение на хора и животни, поднася по-проникновено разбиране на човешката природа в контекста на родството ни с животинския и растителния свят.

Друг тематичен фокус формират хора с чудновати мании, с неудобни за споделяне ексцентричности.  Някои от отклоненията са безвредни, нерядко уникални, дори излъчват красота. Други са отблъскващи и разрушителни. Във всички случаи обаче разказите приканват към разбиране и търпимост по отношение на странните особености и състояния на човешките същества. Посланието на Нетел е, че аномалното обитава ежедневието, че еднаквостта може да бъде пагубна, а целостта и хармонията се раждат в различията и трябва да ги приемаме с емпатия, толерантност и човечност.

За автора

Мексиканската писателка Гуадалупе Нетел (р. 1973 г.) е автор на 4 романа, на разкази и есета. Удостоена е с множество национални и международни литературни награди, сред които „Хералде“, „Хилберто Оуен“, „Ана Зегерс“, „Антонен Арто“, „Бреве Рибера дел Дуеро“ (за сборника „Брачната двойка червени рибки“). През 2007 г. е включена в селекцията Bogotá 39 на най-обещаващите латиноамерикански писатели на възраст под 39 години. През 2023 г. влиза в краткия списък с номинации за „Букър“. Произведенията й са преведени на 17 езика.

Още заглавия от същия жанр
Откъс

Гуадалупе Нетел - „Брачната двойка червени рибки“ и „Венчелистчета и други неудобни истории“

Всички животни знаят от какво се нуждаят, само човекът – не. (Плиний Стари)

Човекът принадлежи към онези животински видове, които, наранени, истински освирепяват. (Гао Синдзян)

 

Из разказа „Брачната двойка червени рибки”

Вчера следобед почина Обломов, нашата последна червена рибка. Усетих интуитивно, че това ще се случи още преди дни, когато забелязах, че той почти не се движи в кръглия аквариум. Не скачаше, както преди, за да получи храната си или за да гони слънчевите лъчи, които внасяха радост в неговия хабитат. Приличаше на жертва на депресия или на неин еквивалент в неговия живот на риба в плен. Много малко неща успях да опозная в това животно. Доста рядко бях надничала зад стъклото на аквариума и надзъртала в очите му, а когато това се случваше, не се задържах дълго. Мъчно ми беше да го гледам сам в стъкленото му обиталище. Силно се съмнявам, че е бил щастлив. Тази мисъл най-много ме натъжи, когато вчера следобед го видях да се носи като венчелистче от маков цвят на повърхността на малко езеро. Затова пък той бе имал повече време, повече спокойствие, за да наблюдава нас – Винсент и мен. И съм сигурна, че вероятно и той по свой начин е изпитвал жал към нас. Обикновено се учим много от животните, с които съжителстваме, включително и от рибите. Те са нещо като огледало, отразяващо заровени емоции или поведения, в които нямаме смелост да се взрем.
Обломов не беше първата риба в дома ни, а третата. Преди него бяхме имали други две със същия цвят и да, тях ги бях наблюдавала и изучавала с голям интерес. Появиха се една съботна сутрин, два месеца преди да се роди Лила. Донесе ни ги нашата обща приятелка Полин в същия, наследен от Обломов съд, в който те бяха издъхнали. Винсент и аз посрещнахме подаръка с голяма радост. Коте или кученце биха били някой трети, нехармоничен, и биха се пречкали в апартамента ни. Но мисълта да делим дома си с друга двойка ни допадна. Освен това бяхме слушали, че червените рибки носят късмет, а по онова време търсехме всякакви амулети – предмети или животни, – за да смекчим несигурността, която бременността пораждаше у нас.
Отначало поставихме аквариума върху масичка в един ъгъл на хола, огряван от следобедното слънце. Струваше ни се, че с бързите движения на своите опашки и перки те разведряваха тази стая с изглед към задния двор на сградата. Нямам представа колко ли часове бях прекарала да ги наблюдавам. Месец по-рано бях излязла в отпуск по майчинство от адвокатската кантора, където работех, за да подготвя раждането на дъщеря ми. Нищо окончателно, нито необикновено, но мен това ме объркваше. Не знаех какво да правя вкъщи. Излишъкът от свободно време ме изпълваше с въпроси относно моето бъдеще. Беше най-неприятният период от зимата и само при мисълта да се облека, за да се изправя срещу мразовития вятър, се отказвах от каквато и да е разходка. Предпочитах да си стоя вкъщи, да чета вестник или да подреждам нещата за посрещане на Лила в малката стая, която преди бе служила за кабинет, а сега щеше да стане нейна. Винсент, напротив, прекарваше много повече часове в работата си, отколкото преди. Искаше през тези последни месеци да придвижи напред проектите, които раждането на дъщеря ни щеше да забави. Това ми се струваше разумно, но той ми липсваше дори когато бяхме заедно. Усещах го далечен, изгубен в ежедневния му график и в служебните грижи, където за мен нямаше място. Често следобед, докато го чаках да се прибере, сядах да гледам как рибите сноват напред-назад, понякога бавно и ритмично, друг път френетично, преследвайки се. Научих се ясно да ги различавам – не толкова по цветовете на люспите им, които бяха сходни, колкото по поведението и движенията им, по начина, по който търсеха храната си. Освен тях в аквариума нямаше нищо друго. Никакъв камък, никаква кухина, в която да се скрият. Рибите бяха видими през цялото време и всяко действие на едната – издигане на повърхността или обиколки покрай стените на аквариума – неизменно се отразяваше на другата. Оттук онова усещане за диалог, което изпитвах, докато ги гледах.
За разлика от Обломов, тези риби си останаха без имена. Наричахме ги „мъжкия“ и „женската“. Въпреки голямата им прилика можеха да бъдат разпознати благодарение на силното тяло на първия и на по-лъскавите му в сравнение с тези на неговата другарка люспи. Винсент ги наблюдаваше много по-малко, но и у него те будеха любопитство. Аз му разказвах за нещата, които смятах, че бях открила у тях, а той слушаше доволен, като за случки в нарасналото семейство, каквото сега имахме у дома. Спомням си, че една сутрин, докато правех кафе зад бара в кухнята, той ми обърна внимание, че едната риба, вероятно мъжката, бе отворила хрилете си, те изглеждаха по-големи, сякаш удвоени, и бяха обагрени в цветове.
– А женската? – попитах аз с кафеварка в ръка. – И тя ли е днес по-красива?
– Не. Тя си е същата, но почти не се движи – отвърна Винсент, залепил лице в стъклото на аквариума. – Може би той я ухажва.
Същия ден отидохме на обичайния уличен пазар на булевард „Ришар Льоноар“. С удоволствие ходехме там всеки уикенд. Снегът бе изчезнал и вместо безконечния дъжд в небето прозираше слънце. Всичко беше добре, докато пазарувахме, но предобедът не завърши така. Когато почти стигнахме у дома, натоварени с продукти, ми хрумна да купим портокали, а Винсент се противопостави толкова категорично, че се почувствах оскърбена.
– Много са скъпи по това време на годината  – обясни лицемерно той. – Не можем да си го позволим. Ти като че ли не си даваш сметка за разходите, които ще ни се стоварят, след като се роди дъщеря ни. Не може повече да пилееш пари както досега.
Не знам дали беше от хормоните. Бременните жени се разстройват от дреболии. За по-малко от пет минути усетих как над живота ми надвисват черни, заплашителни облаци. Всички мъже изпълняват прищевките на съпругите си, когато са бременни, си казах. Някои смятат, че необяснимите капризи отразяват всъщност хранителните потребности на бебето. Какво му ставаше на Винсент? Как беше възможно да откаже да купи едни най-обикновени портокали? Реших, че ще се приберем, без да спорим. Но след няколко крачки изпитах необходимост да седна да си почина на една пейка. Палтото ми вече не се закопчаваше и под черните му ръбове се подаваше пуловер, който ми се стори стар, ужасен. Усетих как очите ми се пълнят със сълзи. Винсент забеляза това, но не прояви намерение да отстъпи.
– На теб никога не може да ти се угоди – каза. – Дойдохме на пазара за твое удоволствие, а ти се цупиш заради някаква дреболия. Не мога да повярвам.
Направих усилие да се сдържа и да не купя портокалите с мои пари, успях да се овладея, но радостта не се върна повече до края на уикенда. У дома мъжкият продължаваше да се перчи с щръкнали перки. Поведението му на прелъстител ми се стори арогантно. Женската в това време плуваше с клепнали перки, а движенията ѝ, забавени на фона на неговите, някак ме натъжиха.
В понеделник излязох рано. Отидох в кафенето на ъгъла и си поръчах двоен портокалов сок. Заедно с café crème и croissant. Платих цялата сметка с общата ни карта. После се отбих в книжарницата и купих книга. Прекарах един час в пробване на дрехи в магазина за големи номера на Рю де Пиренè, където намерих пуловер, с който да заменя стария.
Прибрах се у дома в дванайсет, точно за обяд. От вратата отидох направо в хола при аквариума като при оракул – мъжкият си стоеше с разперени перки, но сега и у другарката му се забелязваше физическа промяна – по протежение на тялото ѝ се бяха появили две кафеникави черти. Сготвих си паста с патладжани и я изядох права, загледана през кухненския прозорец в двама работници, които ремонтираха отсрещната сграда. След като свърших, измих грижливо тенджерата и съдовете, които бях изцапала. После излязох да се поразходя из квартала и стигнах до библиотеката. Прииска ми се да вляза, но в понеделник следобед тя бе затворена, така че се върнах у дома и в очакване на Винсент се зачетох в новозакупения роман.
Когато си дойде, му показах с известен страх линиите по тялото на женската, но той не им отдаде значение.
– Тези линии едва се забелязват и не мисля, че означават нещо. Дори не съм сигурен, че не ги е имало и преди – каза.
Вечеряхме мълчаливо притоплен ориз, престоял няколко месеца във фризера. Винсент изми чиниите, след това се настани в хола и остана да работи там до сутринта. Без да му кажа нищо, се заех да поставя декоративните лентички с мечета по стените на бебешката стая – задача, висяща от няколко седмици, без нито един от двама ни да я изпълни. Исках просто да отметна едно от безбройните неща за вършене. Вярно, резултатът се оказа не толкова блестящ, колкото очаквах, но не беше и провал. Винсент обаче прие това като провокация. Според него нарочно не бях напаснала безупречно лентичките, за да го накарам да се почувства виновен.
– Можеше да ме извикаш. Не разбирам какво те прихваща напоследък да се правиш на жертва.
Във вторник закусихме вкъщи чай с препечена филийка като двама непознати, отнасящи се мило един към друг, но щом той излезе за работа, аз злобно слязох до кафенето и изпих един портокалов сок.
После се отправих под дъжда към библиотеката. В студентските ми години често я посещавах, но отдавна не бях се отбивала там. Адвокатската кантора се намираше на левия бряг и когато се налагаше някаква неразрешима в интернет консултация, отскачах до Националната библиотека. За разлика от нея, където почти никога не виждах жив човек, кварталната библиотека беше пълна с младежи, подобни на мен, докато следвах – пораснали деца, които си подвикваха на висок глас, гръмко се смееха, хранеха се в студентски столове и бяха загрижени единствено да изкарат изпитите и да разтегнат родителската или държавната субсидия до края на месеца. Обикновено хората на тази възраст събуждаха у мен, поне допреди няколко години, известна снизходителност и затова се изненадах, когато в онази сутрин изпитах завист. Канех се да бутна входната врата, когато един младеж с червено-бяла кърпа около врата се блъсна в корема ми.

Гуадалупе Нетел - „Брачната двойка червени рибки“ и „Венчелистчета и други неудобни истории“

Всички животни знаят от какво се нуждаят, само човекът – не. (Плиний Стари)

Човекът принадлежи към онези животински видове, които, наранени, истински освирепяват. (Гао Синдзян)

 

Из разказа „Брачната двойка червени рибки”

Вчера следобед почина Обломов, нашата последна червена рибка. Усетих интуитивно, че това ще се случи още преди дни, когато забелязах, че той почти не се движи в кръглия аквариум. Не скачаше, както преди, за да получи храната си или за да гони слънчевите лъчи, които внасяха радост в неговия хабитат. Приличаше на жертва на депресия или на неин еквивалент в неговия живот на риба в плен. Много малко неща успях да опозная в това животно. Доста рядко бях надничала зад стъклото на аквариума и надзъртала в очите му, а когато това се случваше, не се задържах дълго. Мъчно ми беше да го гледам сам в стъкленото му обиталище. Силно се съмнявам, че е бил щастлив. Тази мисъл най-много ме натъжи, когато вчера следобед го видях да се носи като венчелистче от маков цвят на повърхността на малко езеро. Затова пък той бе имал повече време, повече спокойствие, за да наблюдава нас – Винсент и мен. И съм сигурна, че вероятно и той по свой начин е изпитвал жал към нас. Обикновено се учим много от животните, с които съжителстваме, включително и от рибите. Те са нещо като огледало, отразяващо заровени емоции или поведения, в които нямаме смелост да се взрем.
Обломов не беше първата риба в дома ни, а третата. Преди него бяхме имали други две със същия цвят и да, тях ги бях наблюдавала и изучавала с голям интерес. Появиха се една съботна сутрин, два месеца преди да се роди Лила. Донесе ни ги нашата обща приятелка Полин в същия, наследен от Обломов съд, в който те бяха издъхнали. Винсент и аз посрещнахме подаръка с голяма радост. Коте или кученце биха били някой трети, нехармоничен, и биха се пречкали в апартамента ни. Но мисълта да делим дома си с друга двойка ни допадна. Освен това бяхме слушали, че червените рибки носят късмет, а по онова време търсехме всякакви амулети – предмети или животни, – за да смекчим несигурността, която бременността пораждаше у нас.
Отначало поставихме аквариума върху масичка в един ъгъл на хола, огряван от следобедното слънце. Струваше ни се, че с бързите движения на своите опашки и перки те разведряваха тази стая с изглед към задния двор на сградата. Нямам представа колко ли часове бях прекарала да ги наблюдавам. Месец по-рано бях излязла в отпуск по майчинство от адвокатската кантора, където работех, за да подготвя раждането на дъщеря ми. Нищо окончателно, нито необикновено, но мен това ме объркваше. Не знаех какво да правя вкъщи. Излишъкът от свободно време ме изпълваше с въпроси относно моето бъдеще. Беше най-неприятният период от зимата и само при мисълта да се облека, за да се изправя срещу мразовития вятър, се отказвах от каквато и да е разходка. Предпочитах да си стоя вкъщи, да чета вестник или да подреждам нещата за посрещане на Лила в малката стая, която преди бе служила за кабинет, а сега щеше да стане нейна. Винсент, напротив, прекарваше много повече часове в работата си, отколкото преди. Искаше през тези последни месеци да придвижи напред проектите, които раждането на дъщеря ни щеше да забави. Това ми се струваше разумно, но той ми липсваше дори когато бяхме заедно. Усещах го далечен, изгубен в ежедневния му график и в служебните грижи, където за мен нямаше място. Често следобед, докато го чаках да се прибере, сядах да гледам как рибите сноват напред-назад, понякога бавно и ритмично, друг път френетично, преследвайки се. Научих се ясно да ги различавам – не толкова по цветовете на люспите им, които бяха сходни, колкото по поведението и движенията им, по начина, по който търсеха храната си. Освен тях в аквариума нямаше нищо друго. Никакъв камък, никаква кухина, в която да се скрият. Рибите бяха видими през цялото време и всяко действие на едната – издигане на повърхността или обиколки покрай стените на аквариума – неизменно се отразяваше на другата. Оттук онова усещане за диалог, което изпитвах, докато ги гледах.
За разлика от Обломов, тези риби си останаха без имена. Наричахме ги „мъжкия“ и „женската“. Въпреки голямата им прилика можеха да бъдат разпознати благодарение на силното тяло на първия и на по-лъскавите му в сравнение с тези на неговата другарка люспи. Винсент ги наблюдаваше много по-малко, но и у него те будеха любопитство. Аз му разказвах за нещата, които смятах, че бях открила у тях, а той слушаше доволен, като за случки в нарасналото семейство, каквото сега имахме у дома. Спомням си, че една сутрин, докато правех кафе зад бара в кухнята, той ми обърна внимание, че едната риба, вероятно мъжката, бе отворила хрилете си, те изглеждаха по-големи, сякаш удвоени, и бяха обагрени в цветове.
– А женската? – попитах аз с кафеварка в ръка. – И тя ли е днес по-красива?
– Не. Тя си е същата, но почти не се движи – отвърна Винсент, залепил лице в стъклото на аквариума. – Може би той я ухажва.
Същия ден отидохме на обичайния уличен пазар на булевард „Ришар Льоноар“. С удоволствие ходехме там всеки уикенд. Снегът бе изчезнал и вместо безконечния дъжд в небето прозираше слънце. Всичко беше добре, докато пазарувахме, но предобедът не завърши така. Когато почти стигнахме у дома, натоварени с продукти, ми хрумна да купим портокали, а Винсент се противопостави толкова категорично, че се почувствах оскърбена.
– Много са скъпи по това време на годината  – обясни лицемерно той. – Не можем да си го позволим. Ти като че ли не си даваш сметка за разходите, които ще ни се стоварят, след като се роди дъщеря ни. Не може повече да пилееш пари както досега.
Не знам дали беше от хормоните. Бременните жени се разстройват от дреболии. За по-малко от пет минути усетих как над живота ми надвисват черни, заплашителни облаци. Всички мъже изпълняват прищевките на съпругите си, когато са бременни, си казах. Някои смятат, че необяснимите капризи отразяват всъщност хранителните потребности на бебето. Какво му ставаше на Винсент? Как беше възможно да откаже да купи едни най-обикновени портокали? Реших, че ще се приберем, без да спорим. Но след няколко крачки изпитах необходимост да седна да си почина на една пейка. Палтото ми вече не се закопчаваше и под черните му ръбове се подаваше пуловер, който ми се стори стар, ужасен. Усетих как очите ми се пълнят със сълзи. Винсент забеляза това, но не прояви намерение да отстъпи.
– На теб никога не може да ти се угоди – каза. – Дойдохме на пазара за твое удоволствие, а ти се цупиш заради някаква дреболия. Не мога да повярвам.
Направих усилие да се сдържа и да не купя портокалите с мои пари, успях да се овладея, но радостта не се върна повече до края на уикенда. У дома мъжкият продължаваше да се перчи с щръкнали перки. Поведението му на прелъстител ми се стори арогантно. Женската в това време плуваше с клепнали перки, а движенията ѝ, забавени на фона на неговите, някак ме натъжиха.
В понеделник излязох рано. Отидох в кафенето на ъгъла и си поръчах двоен портокалов сок. Заедно с café crème и croissant. Платих цялата сметка с общата ни карта. После се отбих в книжарницата и купих книга. Прекарах един час в пробване на дрехи в магазина за големи номера на Рю де Пиренè, където намерих пуловер, с който да заменя стария.
Прибрах се у дома в дванайсет, точно за обяд. От вратата отидох направо в хола при аквариума като при оракул – мъжкият си стоеше с разперени перки, но сега и у другарката му се забелязваше физическа промяна – по протежение на тялото ѝ се бяха появили две кафеникави черти. Сготвих си паста с патладжани и я изядох права, загледана през кухненския прозорец в двама работници, които ремонтираха отсрещната сграда. След като свърших, измих грижливо тенджерата и съдовете, които бях изцапала. После излязох да се поразходя из квартала и стигнах до библиотеката. Прииска ми се да вляза, но в понеделник следобед тя бе затворена, така че се върнах у дома и в очакване на Винсент се зачетох в новозакупения роман.
Когато си дойде, му показах с известен страх линиите по тялото на женската, но той не им отдаде значение.
– Тези линии едва се забелязват и не мисля, че означават нещо. Дори не съм сигурен, че не ги е имало и преди – каза.
Вечеряхме мълчаливо притоплен ориз, престоял няколко месеца във фризера. Винсент изми чиниите, след това се настани в хола и остана да работи там до сутринта. Без да му кажа нищо, се заех да поставя декоративните лентички с мечета по стените на бебешката стая – задача, висяща от няколко седмици, без нито един от двама ни да я изпълни. Исках просто да отметна едно от безбройните неща за вършене. Вярно, резултатът се оказа не толкова блестящ, колкото очаквах, но не беше и провал. Винсент обаче прие това като провокация. Според него нарочно не бях напаснала безупречно лентичките, за да го накарам да се почувства виновен.
– Можеше да ме извикаш. Не разбирам какво те прихваща напоследък да се правиш на жертва.
Във вторник закусихме вкъщи чай с препечена филийка като двама непознати, отнасящи се мило един към друг, но щом той излезе за работа, аз злобно слязох до кафенето и изпих един портокалов сок.
После се отправих под дъжда към библиотеката. В студентските ми години често я посещавах, но отдавна не бях се отбивала там. Адвокатската кантора се намираше на левия бряг и когато се налагаше някаква неразрешима в интернет консултация, отскачах до Националната библиотека. За разлика от нея, където почти никога не виждах жив човек, кварталната библиотека беше пълна с младежи, подобни на мен, докато следвах – пораснали деца, които си подвикваха на висок глас, гръмко се смееха, хранеха се в студентски столове и бяха загрижени единствено да изкарат изпитите и да разтегнат родителската или държавната субсидия до края на месеца. Обикновено хората на тази възраст събуждаха у мен, поне допреди няколко години, известна снизходителност и затова се изненадах, когато в онази сутрин изпитах завист. Канех се да бутна входната врата, когато един младеж с червено-бяла кърпа около врата се блъсна в корема ми.

Сподели в:
Публикувай мнение за книгата
Мнения на читатели
Чела съм романа на Нетел „Тялото, в което се родих“, преведен на български, и определено ми направи впечатление. Дълбок, психологически, откровен, с автобиографичен елемент. Срещнах името ? тази година сред номинираните за наградата „Букър“, която, за щастие, спечели нашият Георги Господинов. Но все пак номинация за „Букър“ си е оценка и признание. Анотацията за този сборник звучи обещаващо, като за нещо нестандартно, необичайно. А и винаги съм имала домашен любимец и някак ми е близка темата за връзката и родството между човек и животно. Интересно ми е как я интерпретира тази мексиканка.

Оценка: +2

Печатно издание
Печатно издание
ISBN
978-619-02-1367-3
Купи
Цена
17.80 лв.
(20.00 лв.)

* 11% онлайн отстъпка
Доставка - куриери "Спиди"
Безплатна за поръчки над 80 лв.
-11%
Отстъпка
Доставка
Издателство "Колибри"
1990-2024 © Всички права запазени