Успешно добавихте „...“ към вашата поръчка
Мьорсо, контраразследване
Печатно издание
ISBN
978-619-02-1341-3
Цена
6.75 лв.
(15.00 лв.)
Купи

* 55% онлайн отстъпка
Доставка - куриери "Спиди"
Безплатна за поръчки над 80 лв.
Поръчай по телефона
Поръчайте между 9:00 и 16:00 часа
в работни дни на телефон 0887 602 218

Или оставете телефонен номер
и ние ще се свържем с вас за
приемане на поръчката.
-55%
Купи с 1 клик
Информация
Рейтинг (3)
Мнения (0)
Публикувай мнение
Печат
Меки корици
Размери
13/20
Тегло
137 гр.
Страници
136
Дата на издаване
24 ноември 2023
Превод
Албена Шарбанова
Корица
Стефан Касъров

Мьорсо, контраразследване

„Албер Камю и творчеството му са част от алжирската история, а неговият световноизвестен роман „Чужденецът“ за мен е мит“, споделя Камел Дауд.

Близо осем десетилетия по-късно този мит възкръсва с продължение, в което Дауд описва събитията от своя гледна точка на фона на смутните епизоди от живота на своята страна. Дауд възвръща името Муса на анонимната жертва, упомената в „Чужденецът“ като безличния „арабин“, чийто престарял брат разказва за живота му, като разнищва по нов начин подбудите и съдбата на неговия убиец, Мьорсо – за да стигне до печалното заключение, че в много по-голяма степен прилича на Мьорсо, отколкото на убития си брат.

Романът е задълбочен размисъл върху човешката участ и човешките деяния, чийто автор казва още: „Аз стъпих на раменете на един гигант, за да имам пред погледа си по-широк хоризонт“.

За автора

Камел Дауд (р. 1970 г.) е известен алжирски писател и журналист, дългогодишен главен редактор на „Котидиен д’Оран“, алжирски ежедневник, списван на френски език. През 2014 г. издава „Мьорсо, контраразследване“, а година по-късно получава наградата „Гонкур за първи роман“. Оттогава романът е преведен на 35 езика.

Блог | Камел Дауд
Още заглавия от същия жанр
Откъс

Камел Дауд  – „Мьорсо, контраразследване“

Часът на престъплението не идва едновременно за всички народи. Това обяснява непрекъснатостта на историята. / Чоран, „Силогизми на горчивината“/

Днес мама още е жива.
Но си мълчи, макар че може да разкаже много неща. За разлика от мен, дето толкова години предъвквах тази история, че си я спомням смътно.
Трябва да подчертая, че историята е стара, защото се случи преди повече от половин век. Ала след като се случи, вдигна много шум. Хората още говорят за нея, но – най-безочливо – споменават само един-единствен мъртвец, докато всъщност са двама. Да, да, двама. Защо ли пропускат втория? Навярно защото първият бе невероятен разказвач и с приказките си успя да омае хората да забравят престъплението му, докато вторият бе един неук клетник, когото Господ сякаш бе създал единствено за да получи куршум и да се завърне анонимно в праха, без дори да се сдобие с име.
Искам отсега да ви предупредя: вторият мъртвец, убитият, беше моят брат. От него не остана нищо. Но останах аз да говоря вместо него, ей тъй, както си седя в този бар в очакване на съболезнованията, които никой никога няма да ми поднесе. Не се смей, това донейде е моята мисия: да описвам тишината зад кулисите в празната зала. Научих се да говоря и да пиша на този език, за да продължа разказа на един мъртвец. Убиецът се прочу и неговата история е тъй добре разказана, че през ум не ми минава да му подражавам. Написал я е на своя си език. Затова постъпвам другояче, както се прави в моята страна след обявяването на Независимостта: взимам по някой камък от старите къщи на преселниците и си построявам свой дом, с нови думи, създавам си свой език. Словата и изразите на убиеца вече са ничия собственост. Страната е осеяна с думи, които не принадлежат никому, макар все още да ги забелязваме по витрините на старите магазини, в пожълтелите книги, или да ги чуваме преиначени в странния креолски език, роден след деколонизацията.
Убиецът отколе напусна този свят, брат ми също отдавна е мъртъв, но не и за мен. Долавям твоето нетърпение да зададеш въпросите, които мразя, но те моля внимателно да ме изслушаш и всичко ще ти се изясни. Историята е необичайна. Започва от края и върви към началото. Като пасаж от сьомги, които се завръщат от океана към реката. И ти си като другите, дето са я прочели от убиеца на брат ми, който я разтръби по целия свят. Той пише толкова хубаво, че думите му се наместват като добре дялани камъни. Отнася се много строго към нюансите, сякаш са математически формули. Изглеждат като безкрайни изчисления на базата на скали и минерали. Човек ще рече, че убиецът използва поетичното изкуство, за да опише един изстрел! Нали познаваш стила му? Неговият свят е чист, точен и ведър, изваян от утринна светлина и наситен с ухания и пейзажи. Единствената сянка в него са „арабите“, онези мъгляви и непристойни пришълци „от миналото“, досущ безмълвни призраци, които общуват с околните, като надуват свирка от тръстика. Казвам си, че навярно му е писнало да се размотава из една страна, която не го иска ни жив, ни мъртъв. Той убива като любовник, разочарован от земята, защото не може да я притежава. Колко ли е страдал, горкият! Бил е дете на страната, дето не му е родна.
И аз прочетох неговата версия на събитията. Направих го също като теб и като милиони други хора. От самото начало всичко е ясно: той си има собственото име, докато за брат ми остава времето на злополуката. Спокойно можеше да го нарече „Два часà“ или „Петкан“, както е постъпил оня, другият, със своя негър. Няма значение дали ще е час от денонощието или ден от седмицата. Два часà е добре. Брат ми е появилият се за кратко арабин, който е живял два часа и макар отдавна погребан, е умирал в продължение на седемдесет години. На арабски се казва Зудж, което ще рече двамата, той и аз, близнаците, за чието съществуване никой от познавачите на предисторията на тази история не подозира. Брат ми Зудж сякаш е затворен под стъклен похлупак, защото, макар и убит, хората продължават да го свързват с горещия дъх на жегата и с двете стрелки на часовника, за да изиграе отново смъртта си под куршумите на един французин, който не знае с какво да запълни деня си и как да носи на плещите си тежестта на света.
Но не е само това! Щом за пореден път си припомня историята, изпитвам гняв – поне тогава, когато все още имам сили да се гневя. Французинът се прави на дръж ми шапката и обяснява как изгубил майка си, сетне как не усещал тялото си, защото небето се разцепило и сипело огън, как се лишил от тялото на любовницата си, как влязъл в църквата, за да установи, че неговият Бог е изоставил тялото на човека, как бдял над тялото на мъртвата си майка и над своето и т.н. Господи, как е възможно да убиеш някого и да му отнемеш дори смъртта! Брат ми получи куршум, а не той. Брат ми Муса, а не той, Мьорсо, нали така? Има още нещо, което ме изумява. Никой, дори след обявяването на Независимостта, не пожела да научи името на жертвата, нито нейния адрес, близките ѝ, евентуалните ѝ деца. Никой. Всички със зяпнали уста се възхищаваха на езика, който превръщаше въздуха в бляскави диаманти и заявяваха съпричастността си към самотата на убиеца, като му изказваха ерудираните си съболезнования. Кой днес знае истинското име на Муса? Кой знае каква река го бе отнесла към морето, което той трябваше да прекоси сам, пеша, без народ, който да предвожда с вълшебната си тояга? Знае ли някой дали Муса притежаваше револвер, дали изповядваше някаква философия или идеи, дали имаше туберкулоза, майка, и дали можеше да разчита на  справедливост?
Кой беше Муса? Той беше моят брат. С това искам да започна. Да ти разкажа всичко онова, което Муса не можа да направи. Млади приятелю, още с влизането си в бара, ти отвори един гроб. Носиш ли книгата в чантата си? Бъди добро момче, прочети ми началото…
Разбра ли сега? Не разбра. Ще ти поясня. След смъртта на майка си, този мъж, убиецът, губи ориентири и се срива в леността и абсурда. Той е като Робинзон, който смята, че ще промени съдбата, като убие своя Петкан, но открива, че е пленник на един остров и започва да жали себе си, като нарежда като папагал: Poor Meursault, where are you?. Хайде, повтори го няколко пъти и ти се кълна, че вече няма да ти е смешно. Направи го заради себе си. Аз знам книгата наизуст, мога да ти я рецитирам като Корана. Историята е написана от бъдещ труп, а не от писател. Разбираме го от начина, по който страда от изгарящите слънчеви лъчи и от заслепяващите го цветове, но тъй като е празноглавец, се вълнува единствено от слънцето, морето и някогашните камънаци. Още в началото ни става ясно, че търси брат ми. Всъщност го търси с надеждата да не го срещне. Най-много ме боли, че го убива без да иска, без да се прицелва умишлено в него. Извършва престъплението с изключителна немарливост. Впоследствие, тъкмо поради тази причина, стана невъзможно брат ми да бъде представен като шахид, сиреч мъченик за вярата. Много по-късно го обявиха за мъченик. Междувременно брат ми го погребаха, а убиецът съчини своята история и написа своята книга. Тогава всички вкупом се втурнаха да доказват, че не е имало убийство, а обикновено слънчасване.

Камел Дауд  – „Мьорсо, контраразследване“

Часът на престъплението не идва едновременно за всички народи. Това обяснява непрекъснатостта на историята. / Чоран, „Силогизми на горчивината“/

Днес мама още е жива.
Но си мълчи, макар че може да разкаже много неща. За разлика от мен, дето толкова години предъвквах тази история, че си я спомням смътно.
Трябва да подчертая, че историята е стара, защото се случи преди повече от половин век. Ала след като се случи, вдигна много шум. Хората още говорят за нея, но – най-безочливо – споменават само един-единствен мъртвец, докато всъщност са двама. Да, да, двама. Защо ли пропускат втория? Навярно защото първият бе невероятен разказвач и с приказките си успя да омае хората да забравят престъплението му, докато вторият бе един неук клетник, когото Господ сякаш бе създал единствено за да получи куршум и да се завърне анонимно в праха, без дори да се сдобие с име.
Искам отсега да ви предупредя: вторият мъртвец, убитият, беше моят брат. От него не остана нищо. Но останах аз да говоря вместо него, ей тъй, както си седя в този бар в очакване на съболезнованията, които никой никога няма да ми поднесе. Не се смей, това донейде е моята мисия: да описвам тишината зад кулисите в празната зала. Научих се да говоря и да пиша на този език, за да продължа разказа на един мъртвец. Убиецът се прочу и неговата история е тъй добре разказана, че през ум не ми минава да му подражавам. Написал я е на своя си език. Затова постъпвам другояче, както се прави в моята страна след обявяването на Независимостта: взимам по някой камък от старите къщи на преселниците и си построявам свой дом, с нови думи, създавам си свой език. Словата и изразите на убиеца вече са ничия собственост. Страната е осеяна с думи, които не принадлежат никому, макар все още да ги забелязваме по витрините на старите магазини, в пожълтелите книги, или да ги чуваме преиначени в странния креолски език, роден след деколонизацията.
Убиецът отколе напусна този свят, брат ми също отдавна е мъртъв, но не и за мен. Долавям твоето нетърпение да зададеш въпросите, които мразя, но те моля внимателно да ме изслушаш и всичко ще ти се изясни. Историята е необичайна. Започва от края и върви към началото. Като пасаж от сьомги, които се завръщат от океана към реката. И ти си като другите, дето са я прочели от убиеца на брат ми, който я разтръби по целия свят. Той пише толкова хубаво, че думите му се наместват като добре дялани камъни. Отнася се много строго към нюансите, сякаш са математически формули. Изглеждат като безкрайни изчисления на базата на скали и минерали. Човек ще рече, че убиецът използва поетичното изкуство, за да опише един изстрел! Нали познаваш стила му? Неговият свят е чист, точен и ведър, изваян от утринна светлина и наситен с ухания и пейзажи. Единствената сянка в него са „арабите“, онези мъгляви и непристойни пришълци „от миналото“, досущ безмълвни призраци, които общуват с околните, като надуват свирка от тръстика. Казвам си, че навярно му е писнало да се размотава из една страна, която не го иска ни жив, ни мъртъв. Той убива като любовник, разочарован от земята, защото не може да я притежава. Колко ли е страдал, горкият! Бил е дете на страната, дето не му е родна.
И аз прочетох неговата версия на събитията. Направих го също като теб и като милиони други хора. От самото начало всичко е ясно: той си има собственото име, докато за брат ми остава времето на злополуката. Спокойно можеше да го нарече „Два часà“ или „Петкан“, както е постъпил оня, другият, със своя негър. Няма значение дали ще е час от денонощието или ден от седмицата. Два часà е добре. Брат ми е появилият се за кратко арабин, който е живял два часа и макар отдавна погребан, е умирал в продължение на седемдесет години. На арабски се казва Зудж, което ще рече двамата, той и аз, близнаците, за чието съществуване никой от познавачите на предисторията на тази история не подозира. Брат ми Зудж сякаш е затворен под стъклен похлупак, защото, макар и убит, хората продължават да го свързват с горещия дъх на жегата и с двете стрелки на часовника, за да изиграе отново смъртта си под куршумите на един французин, който не знае с какво да запълни деня си и как да носи на плещите си тежестта на света.
Но не е само това! Щом за пореден път си припомня историята, изпитвам гняв – поне тогава, когато все още имам сили да се гневя. Французинът се прави на дръж ми шапката и обяснява как изгубил майка си, сетне как не усещал тялото си, защото небето се разцепило и сипело огън, как се лишил от тялото на любовницата си, как влязъл в църквата, за да установи, че неговият Бог е изоставил тялото на човека, как бдял над тялото на мъртвата си майка и над своето и т.н. Господи, как е възможно да убиеш някого и да му отнемеш дори смъртта! Брат ми получи куршум, а не той. Брат ми Муса, а не той, Мьорсо, нали така? Има още нещо, което ме изумява. Никой, дори след обявяването на Независимостта, не пожела да научи името на жертвата, нито нейния адрес, близките ѝ, евентуалните ѝ деца. Никой. Всички със зяпнали уста се възхищаваха на езика, който превръщаше въздуха в бляскави диаманти и заявяваха съпричастността си към самотата на убиеца, като му изказваха ерудираните си съболезнования. Кой днес знае истинското име на Муса? Кой знае каква река го бе отнесла към морето, което той трябваше да прекоси сам, пеша, без народ, който да предвожда с вълшебната си тояга? Знае ли някой дали Муса притежаваше револвер, дали изповядваше някаква философия или идеи, дали имаше туберкулоза, майка, и дали можеше да разчита на  справедливост?
Кой беше Муса? Той беше моят брат. С това искам да започна. Да ти разкажа всичко онова, което Муса не можа да направи. Млади приятелю, още с влизането си в бара, ти отвори един гроб. Носиш ли книгата в чантата си? Бъди добро момче, прочети ми началото…
Разбра ли сега? Не разбра. Ще ти поясня. След смъртта на майка си, този мъж, убиецът, губи ориентири и се срива в леността и абсурда. Той е като Робинзон, който смята, че ще промени съдбата, като убие своя Петкан, но открива, че е пленник на един остров и започва да жали себе си, като нарежда като папагал: Poor Meursault, where are you?. Хайде, повтори го няколко пъти и ти се кълна, че вече няма да ти е смешно. Направи го заради себе си. Аз знам книгата наизуст, мога да ти я рецитирам като Корана. Историята е написана от бъдещ труп, а не от писател. Разбираме го от начина, по който страда от изгарящите слънчеви лъчи и от заслепяващите го цветове, но тъй като е празноглавец, се вълнува единствено от слънцето, морето и някогашните камънаци. Още в началото ни става ясно, че търси брат ми. Всъщност го търси с надеждата да не го срещне. Най-много ме боли, че го убива без да иска, без да се прицелва умишлено в него. Извършва престъплението с изключителна немарливост. Впоследствие, тъкмо поради тази причина, стана невъзможно брат ми да бъде представен като шахид, сиреч мъченик за вярата. Много по-късно го обявиха за мъченик. Междувременно брат ми го погребаха, а убиецът съчини своята история и написа своята книга. Тогава всички вкупом се втурнаха да доказват, че не е имало убийство, а обикновено слънчасване.

Сподели в:
Публикувай мнение за книгата
Печатно издание
Печатно издание
ISBN
978-619-02-1341-3
Купи
Цена
6.75 лв.
(15.00 лв.)

* 55% онлайн отстъпка
Доставка - куриери "Спиди"
Безплатна за поръчки над 80 лв.
-55%
Отстъпка
Доставка
Издателство "Колибри"
1990-2024 © Всички права запазени