Успешно добавихте „...“ към вашата поръчка
Децата на „мързеливата майка“ в детската градина
Печатно издание
ISBN
978-619-02-1275-1
Купи
Цена
8.10 лв.
(18.00 лв.)
Поръчай по телефона
Поръчайте между 9:00 и 16:00 часа
в работни дни на телефон 0887 602 218

Или оставете телефонен номер
и ние ще се свържем с вас
за приемане на поръчката.
Купи с 1 клик
-55%
Електронно издание
ISBN
978-619-02-1276-8
Купи
Цена
11.00 лв.
(18.00 лв.)
-7лв.
Информация
Рейтинг (22)
Мнения (0)
Публикувай мнение
Печат
Меки корици
Размери
13/20
Тегло
220 гр.
Страници
224
Дата на издаване
11 август 2023
Превод
Ася Григорова
Корица
Стефан Касъров

Децата на „мързеливата майка“ в детската градина

Много майки с години не забравят силния плач, придружавал сутрешната им раздяла с малчугана през първите му дни и седмици в детската градина. И това е само една от възможните форми на детски протест, заедно с капризите и агресията.

Анна Бикова познава прекрасно всяко подводно камъче при адаптацията на малкия човек към градината. С лекота и разбиране тя помага на родителите да избегнат обичайните грешки и да се справят с възможните проблеми. Богатият опит на авторката и множеството реални истории в тази книга я правят незаменима за всички, които тепърва ще навлизат в този първи и толкова важен етап от социализацията на детето си.

За автора

Анна Бикова, популярен руски педагог, психолог и блогър, е автор на поредица от бестселъри за „мързеливата“ майка, публикувани в двайсетина страни.

Българските родители, вече добре запознати с мъдрите ѝ съвети от трите нейни книги, издадени от ИК „Колибри", сега държат в ръцете си и „Децата на „мързеливата майка“ в детската градина".

Идеята за книгите се ражда, след като Бикова публикува мнението си във форум на руски сайт. Авторката е убедена, че похватите на „мързеливата майка“ ще ни приближат към целта – да направим децата си самостоятелни, инициативни и отговорни. 

Още заглавия от същия жанр
Откъс

Анна Бикова - „Децата на „мързеливата майка“ в детската градина“

ВЪВЕДЕНИЕ

Неведнъж съм се сблъсквала с проблемите на адаптацията на децата към детската градина, и то от различни позиции: на майка, на учителка на първа група, на детски и семеен психолог. Помня колко ужасна беше адаптацията към градината на по-големия ми син. Много плачеше, много боледуваше: чести ангини, тежки продължителни отити. Престана да боледува едва когато изоставих преподаването в колеж и започнах работа като педагог в детската градина. Станах учителка точно когато учех за психолог, като вече имах основата – висшето педагогическо образование. С оглед на практическата си дейност избрах за дипломната си работа темата „Психологическа подкрепа в процеса на детската адаптация към предучилищната образователна институция“. Много ми се искаше да помогна на децата от моята група, особено на онези, които в продължение на четири-шест месеца не можеха да свикнат с градината. Те тъгуваха за дома си, плачеха, боледуваха, с една дума, демонстрираха всички симптоми, които бях видяла по време на продължителната адаптация на по-големия ми син. В резултат се забелязваше положителна промяна у всички адаптиращи се деца, дори у онези, при които адаптацията не бе настъпила през месеците, прекарани в детската градина. Някои сравнително адаптирани дечица, които обаче ходеха на градина без особено желание, започнаха да идват с удоволствие.
Малкият ми син свикна с детската градина бързо, дори моментално. Още в първия ден се разделихме без сълзи и остана за следобедния сън. По принцип смятах да го взема веднага след обяда, но той заспал и го пренесли в креватчето. Може би ще сметнете, че това е просто късмет, но всъщност бях работила съзнателно за този резултат, ползвайки натрупания опит и знания, които с открито сърце ще споделя с вас в тази книга. В нея ще намерите реални истории за сложни адаптации с успешен завършек. Анализ на педагогическите грешки. Обяснения на детските реакции. Ефикасни методи и похвати. Никакви известни баналности от рода на „вкъщи се придържайте към приетия в градината дневен режим“, защото успешната адаптация изобщо не зависи от това. В книгата споделям практическия си опит, който се опира на знанията ми за детската психология.

МАКСИМКА. ЗА СТРАШНАТА ЧУЖДА ЛЕЛЯ

Първият ми работен ден в детската градина съвпадна с началото на адаптацията на Максимка. Предишната учителка, работила в групата, ме предупреди, че ще дойде трудно дете, което изобщо не пуска майка си. Момченцето беше ходило на градина само два дни, после една седмица беше боледувало и сега отново тръгваше... Дори не знам кой се изплаши повече от срещата ни – аз или Максимка.
На мен също ми беше нужно време за адаптация към детската градина. В първия си работен ден и без това бях стресирана, а се появи и детенце, което ме гледаше с ужас, като олицетворение на злото. Ситуацията се усложняваше и от отсъствието на помощник-възпитателя (лелята или леличката, както обикновено ѝ казват родителите). Максимка ревеше, вкопчен в майка си: „Маменце, не ме оставяй, много ти се моля!“. Очакваше се със сила да откъсна детето от майка му (а как иначе?), да го залисвам и гушкам, докато тя си тръгне, а после да го успокоявам, докато дойде да си го вземе.
Но в ръцете си държа тенджерка, сипвам на децата каша, защото днес помощник-възпитателя го няма. Не мога да поема детето, защото ръцете ми са заети с тенджерката. А не мога да я оставя, защото трябва да сипя в купичките двайсет порции каша.
А след това да сипя какао в чашките.
Да нарежа хляба и да го намажа с масло.
Че и да нахраня с лъжичка онези, които не могат или не искат да се хранят сами.
А междувременно родителите продължават да водят децата. Те напират да се запознаят с новата учителка, да ѝ зададат въпроси, да разкажат за особеностите на детето си.
А аз режа хляба с един ужасно тъп нож, докато Максимка реве с пълен глас, вкопчен в майка си. Знам, че трябва да поговоря с родителите, да отида с отново дошлото дете до умивалнята, да му помогна да си измие ръцете, да го настаня на масата. Но все още не съм направила двайсетте сандвича. (Маслото. Сякаш току-що е извадено от фризера. Та то не иска да се маже!)
А Андрюшка вече се поля с какаото.
А Юлечка си пъхна лъжицата толкова навътре в устата, че задейства рефлекса за повръщане. Повърна на масата, на пода, на рокличката си. Аз съм в шах. Дали първо да преоблека детето, или да избърша пода? А измиването на пода от повръщано дали трябва да е само с вода, или с препарат? Колко сложно е всичко!
След няколко дни вече умело се справям с кашата, като успявам да общувам с родителите. Наточих ножовете, а за маслото се сетих да го оставям върху капака на съда с горещото какао. А и децата повръщаха крайно рядко. Просто през първия ден ми се струпа всичко наведнъж. Сякаш цялата вселена проверяваше колко силно е желанието ми да работя в детска градина: „Дали пък да не се върнеш обратно в колежа да преподаваш дискретна математика и да ръководиш дипломни проекти? Много искаше да работиш с малки деца – ето ти нa, греби с пълни шепи от прелестите на работата с тях. Помисли ли си добре? Ето ти го ревящия Максимка, когото се страхуваш да вземеш в ръце...“.
А майката на Максимка продължава да чака да взема детето ѝ. Но и нейното търпение е на свършване:  
– Ама вземете детето най-сетне! На какво прилича това? Не мога да чакам повече! – възмущава се тя.
Максимка ме гледа с ужас. А аз гледам с ужас и Максимка, и повръщаното, и какаото на пода, и честно си признавам:
– Не мога. Не съм готова. Много ви моля, може ли да не е днес? На работа ли сте?
Сигурно интонацията ми е била много умолителна. Майката ме съжали:
– Не, още не работя. Сега можем да се приберем. Но все пак искам синът ми да ходи на детска градина. Какво да направим?
– Ще помисля и ще ви се обадя довечера.
Първият ми работен ден мина страшно трудно.
Помислих. И ме осени явно нестандартна идея. Дори се съмнявах, че майката на Максимка ще я приеме.
– Разбирате ли, за Максимка всичко в детската градина е чуждо. И аз съм му чужда. Той се плаши и от страшната градина, и от мен като част от нея. Трябва да установим контакт извън градината. За да свикне първо с мен, а след това да отиде не в градината, а да си поиграе с Аня. Само че това трябва да стане някак ненатрапчиво. Искате ли вечер да се виждаме на някоя детска площадка. Аз ще съм със сина си, а вие с Максимка. И непременно ще им измисляме общи игри. Засега не го водете в градината.
Майката на Максимка прие съвсем адекватно предложението ми. Обясних задачата на сина си Арсений, който на своите пет години пристъпи много отговорно към изпълнението на мисията си и всяка вечер измисляше какво да вземе на разходката, за да заинтересува Максимка.
Всъщност развлеченията бяха съвсем традиционни: сапунени мехури, цветни тебеширчета за рисуване, дистанционно управляеми колички, топка, тротинетка, люлки. Първоначално Максимка се изпълни с доверие към Арсений и в неговата картина на света аз станах Аня – майката на Арсений. А Арсений сякаш между другото разказваше за игрите, на които си играе в градината с децата. Така в съзнанието на Максимка градината стана мястото, където си играе Арсений.
Не твърдя, че след седмица Максимка оставаше в градината, без да заплаче, но поне пускаше майка си, идваше при мен да го взема и ми позволяваше да го успокоя.
По-лошо от това да останеш без мама може да е само да останеш съвсем сам. „Съвсем сам“ е по-страшно от „без мама“. Детето не трябва просто да ходи в детската градина. То трябва да отива при човек, който ще заменя майка му. Това ще му даде спокойствие и увереност: „Този човек ще се погрижи за мен, ще ми помогне“.
Най-лесно към градината се адаптират деца, които вече имат опит от раздялата с майка си. Примерно малчуганът често е оставал с баща си, с баба си или с леля си. Такива деца вече разбират, че може да има някой, който заменя майка им, и по-лесно установяват контакта с учителката.
Същия похват – запознанство с учителката преди градината и извън нея, препоръчах на своя позната, която имаше много срамежливо детенце. За него самият факт, че има чужд човек, предизвикваше силен стрес. Ами ако наоколо всичко е чуждо – и стените, и хората... Трябва поне някой да му е познат. И най-добре това да е учителката.
– Но госпожата няма да е съгласна! Та тя няма никаква полза! Защо да си губи свободното време за чуждо дете?

Анна Бикова - „Децата на „мързеливата майка“ в детската градина“

ВЪВЕДЕНИЕ

Неведнъж съм се сблъсквала с проблемите на адаптацията на децата към детската градина, и то от различни позиции: на майка, на учителка на първа група, на детски и семеен психолог. Помня колко ужасна беше адаптацията към градината на по-големия ми син. Много плачеше, много боледуваше: чести ангини, тежки продължителни отити. Престана да боледува едва когато изоставих преподаването в колеж и започнах работа като педагог в детската градина. Станах учителка точно когато учех за психолог, като вече имах основата – висшето педагогическо образование. С оглед на практическата си дейност избрах за дипломната си работа темата „Психологическа подкрепа в процеса на детската адаптация към предучилищната образователна институция“. Много ми се искаше да помогна на децата от моята група, особено на онези, които в продължение на четири-шест месеца не можеха да свикнат с градината. Те тъгуваха за дома си, плачеха, боледуваха, с една дума, демонстрираха всички симптоми, които бях видяла по време на продължителната адаптация на по-големия ми син. В резултат се забелязваше положителна промяна у всички адаптиращи се деца, дори у онези, при които адаптацията не бе настъпила през месеците, прекарани в детската градина. Някои сравнително адаптирани дечица, които обаче ходеха на градина без особено желание, започнаха да идват с удоволствие.
Малкият ми син свикна с детската градина бързо, дори моментално. Още в първия ден се разделихме без сълзи и остана за следобедния сън. По принцип смятах да го взема веднага след обяда, но той заспал и го пренесли в креватчето. Може би ще сметнете, че това е просто късмет, но всъщност бях работила съзнателно за този резултат, ползвайки натрупания опит и знания, които с открито сърце ще споделя с вас в тази книга. В нея ще намерите реални истории за сложни адаптации с успешен завършек. Анализ на педагогическите грешки. Обяснения на детските реакции. Ефикасни методи и похвати. Никакви известни баналности от рода на „вкъщи се придържайте към приетия в градината дневен режим“, защото успешната адаптация изобщо не зависи от това. В книгата споделям практическия си опит, който се опира на знанията ми за детската психология.

МАКСИМКА. ЗА СТРАШНАТА ЧУЖДА ЛЕЛЯ

Първият ми работен ден в детската градина съвпадна с началото на адаптацията на Максимка. Предишната учителка, работила в групата, ме предупреди, че ще дойде трудно дете, което изобщо не пуска майка си. Момченцето беше ходило на градина само два дни, после една седмица беше боледувало и сега отново тръгваше... Дори не знам кой се изплаши повече от срещата ни – аз или Максимка.
На мен също ми беше нужно време за адаптация към детската градина. В първия си работен ден и без това бях стресирана, а се появи и детенце, което ме гледаше с ужас, като олицетворение на злото. Ситуацията се усложняваше и от отсъствието на помощник-възпитателя (лелята или леличката, както обикновено ѝ казват родителите). Максимка ревеше, вкопчен в майка си: „Маменце, не ме оставяй, много ти се моля!“. Очакваше се със сила да откъсна детето от майка му (а как иначе?), да го залисвам и гушкам, докато тя си тръгне, а после да го успокоявам, докато дойде да си го вземе.
Но в ръцете си държа тенджерка, сипвам на децата каша, защото днес помощник-възпитателя го няма. Не мога да поема детето, защото ръцете ми са заети с тенджерката. А не мога да я оставя, защото трябва да сипя в купичките двайсет порции каша.
А след това да сипя какао в чашките.
Да нарежа хляба и да го намажа с масло.
Че и да нахраня с лъжичка онези, които не могат или не искат да се хранят сами.
А междувременно родителите продължават да водят децата. Те напират да се запознаят с новата учителка, да ѝ зададат въпроси, да разкажат за особеностите на детето си.
А аз режа хляба с един ужасно тъп нож, докато Максимка реве с пълен глас, вкопчен в майка си. Знам, че трябва да поговоря с родителите, да отида с отново дошлото дете до умивалнята, да му помогна да си измие ръцете, да го настаня на масата. Но все още не съм направила двайсетте сандвича. (Маслото. Сякаш току-що е извадено от фризера. Та то не иска да се маже!)
А Андрюшка вече се поля с какаото.
А Юлечка си пъхна лъжицата толкова навътре в устата, че задейства рефлекса за повръщане. Повърна на масата, на пода, на рокличката си. Аз съм в шах. Дали първо да преоблека детето, или да избърша пода? А измиването на пода от повръщано дали трябва да е само с вода, или с препарат? Колко сложно е всичко!
След няколко дни вече умело се справям с кашата, като успявам да общувам с родителите. Наточих ножовете, а за маслото се сетих да го оставям върху капака на съда с горещото какао. А и децата повръщаха крайно рядко. Просто през първия ден ми се струпа всичко наведнъж. Сякаш цялата вселена проверяваше колко силно е желанието ми да работя в детска градина: „Дали пък да не се върнеш обратно в колежа да преподаваш дискретна математика и да ръководиш дипломни проекти? Много искаше да работиш с малки деца – ето ти нa, греби с пълни шепи от прелестите на работата с тях. Помисли ли си добре? Ето ти го ревящия Максимка, когото се страхуваш да вземеш в ръце...“.
А майката на Максимка продължава да чака да взема детето ѝ. Но и нейното търпение е на свършване:  
– Ама вземете детето най-сетне! На какво прилича това? Не мога да чакам повече! – възмущава се тя.
Максимка ме гледа с ужас. А аз гледам с ужас и Максимка, и повръщаното, и какаото на пода, и честно си признавам:
– Не мога. Не съм готова. Много ви моля, може ли да не е днес? На работа ли сте?
Сигурно интонацията ми е била много умолителна. Майката ме съжали:
– Не, още не работя. Сега можем да се приберем. Но все пак искам синът ми да ходи на детска градина. Какво да направим?
– Ще помисля и ще ви се обадя довечера.
Първият ми работен ден мина страшно трудно.
Помислих. И ме осени явно нестандартна идея. Дори се съмнявах, че майката на Максимка ще я приеме.
– Разбирате ли, за Максимка всичко в детската градина е чуждо. И аз съм му чужда. Той се плаши и от страшната градина, и от мен като част от нея. Трябва да установим контакт извън градината. За да свикне първо с мен, а след това да отиде не в градината, а да си поиграе с Аня. Само че това трябва да стане някак ненатрапчиво. Искате ли вечер да се виждаме на някоя детска площадка. Аз ще съм със сина си, а вие с Максимка. И непременно ще им измисляме общи игри. Засега не го водете в градината.
Майката на Максимка прие съвсем адекватно предложението ми. Обясних задачата на сина си Арсений, който на своите пет години пристъпи много отговорно към изпълнението на мисията си и всяка вечер измисляше какво да вземе на разходката, за да заинтересува Максимка.
Всъщност развлеченията бяха съвсем традиционни: сапунени мехури, цветни тебеширчета за рисуване, дистанционно управляеми колички, топка, тротинетка, люлки. Първоначално Максимка се изпълни с доверие към Арсений и в неговата картина на света аз станах Аня – майката на Арсений. А Арсений сякаш между другото разказваше за игрите, на които си играе в градината с децата. Така в съзнанието на Максимка градината стана мястото, където си играе Арсений.
Не твърдя, че след седмица Максимка оставаше в градината, без да заплаче, но поне пускаше майка си, идваше при мен да го взема и ми позволяваше да го успокоя.
По-лошо от това да останеш без мама може да е само да останеш съвсем сам. „Съвсем сам“ е по-страшно от „без мама“. Детето не трябва просто да ходи в детската градина. То трябва да отива при човек, който ще заменя майка му. Това ще му даде спокойствие и увереност: „Този човек ще се погрижи за мен, ще ми помогне“.
Най-лесно към градината се адаптират деца, които вече имат опит от раздялата с майка си. Примерно малчуганът често е оставал с баща си, с баба си или с леля си. Такива деца вече разбират, че може да има някой, който заменя майка им, и по-лесно установяват контакта с учителката.
Същия похват – запознанство с учителката преди градината и извън нея, препоръчах на своя позната, която имаше много срамежливо детенце. За него самият факт, че има чужд човек, предизвикваше силен стрес. Ами ако наоколо всичко е чуждо – и стените, и хората... Трябва поне някой да му е познат. И най-добре това да е учителката.
– Но госпожата няма да е съгласна! Та тя няма никаква полза! Защо да си губи свободното време за чуждо дете?

Сподели в:
Публикувай мнение за книгата
Печатно издание
Печатно издание
ISBN
978-619-02-1275-1
Купи
Цена
8.10 лв.
(18.00 лв.)

* 55% онлайн отстъпка
Доставка - куриери "Спиди"
Безплатна за поръчки над 80 лв.
-55%
Отстъпка
Доставка
Електронно издание
Електронно издание
ISBN
978-619-02-1276-8
Купи
Цена
11.00 лв.
(18.00 лв.)

* 7 лв. отстъпка от печатното издание
Четете бързо, лесно, евтино и удобно
Виж указания за е-книги
-7лв.
Указания за е-книги
Купи за Kindle
Издателство "Колибри"
1990-2024 © Всички права запазени