Успешно добавихте „...“ към вашата поръчка
Утринно море
Печатно издание
ISBN
978-619-02-1262-1
Купи
Цена
13.60 лв.
(16.00 лв.)
Поръчай по телефона
Поръчайте между 9:00 и 16:00 часа
в работни дни на телефон 0887 602 218

Или оставете телефонен номер
и ние ще се свържем с вас
за приемане на поръчката.
Купи с 1 клик
-15%
Електронно издание
ISBN
978-619-02-1263-8
Купи
Цена
10.00 лв.
(16.00 лв.)
-6лв.
Информация
Рейтинг (16)
Мнения (0)
Публикувай мнение
Печат
Меки корици
Размери
13/20
Тегло
143 гр.
Страници
144
Дата на издаване
04 август 2023
Превод
Иво Йонков
Корица
Капка Кънева, Димитър Илчев

Утринно море

Двете световни войни. Италия окупира Либия, италианските изселници заживяват в африканската страна, която се превръща в тяхна родина. Години по-късно Муамар Кадафи завзема властта и италианците са принудени да поемат по обратния път. В същото време многобройни либийски бежанци се отправят към Италия, превеждани с лодки от безсъвестни каналджии. Защото понякога морето е по-безопасно от земята. На този фон се развива историята на Анджелина и сина ѝ Вито, на Джамила и сина ѝ Фарид. Две майки, два свята, едно море, което ги разделя. Роман приказка за това, какво е да си изтръгнат от корена си, да бъдеш вечен изгнаник, да се откажеш от всичко в замяна на нищо. Да живееш в очакване на по-добър живот, в очакване просто на живот, живот без заплахи и без опасности, в очакване на момента, когато ще чуеш, че диктаторът е убит и ще можеш да възкликнеш: „Свободни сме!“.

За пореден път Маргарет Мацантини ни поднася един голям роман – силно въздействащ, не на последно място с присъщия на писателката поетично-елиптичен изказ, който придава на творбата ѝ неоспорима оригиналност.

Този проект е финансиран с подкрепата на програма "Творческа Европа" на Европейската комисия.
This project has been funded with support from the Creative Europe Programme of the European Commission.

Creative Europe Programme

За автора

Маргарет Мацантини е родена в Дъблин. Живее в Рим със съпруга си Серджо Кастелито и четирите им деца. Завършила е Академията за драматично изкуство в Рим и е изиграла множество роли в театъра, киното и телевизията. Но истинската й страст е писането. Печели популярност още с първите си книги „Корито от цинк“ (1994) и „Манола“ (1999). Следва романът „Чуй ме“ (2001), преведен на над 30 езика, увенчан с престижните отличия „Стрега“, „Гринцане Кавур“, „Рапало Каридже“, приза на град Бари и европейската награда „Цептер“. По него Серджо Кастелито заснема филм с Пенелопе Крус в главната роля. През 2008 г. излиза световният бестселър „Да дойдеш на света“, удостоен с „Кампиело“ и екранизиран от съпруга й отново с участието на Пенелопе Крус.

През 2011 г. Маргарет Мацантини поднася поредното доказателство за таланта си да създава бестселъри. Романът „Никой не се спасява сам“ се продава в огромни тиражи, получава авторитетното отличие „Флаяно“ и е преведен на десетки езици. Серджо Кастелито го претворява на големия екран с участието на Рикардо Скамарчо и Жасмин Тринка.

Литературният триумф на италианската писателка не секва. Романът й „Утринно море“ (2011) е носител на наградите „Павезе“ и „Матеоти“. Най-новата й творба, „Прелест“, е публикувана през 2013 г.

Още заглавия от същия жанр
Откъс

Маргарет Мацантини - „Утринно море“

ФАРИД И ГАЗЕЛАТА

Фарид никога не беше виждал морето, никога не беше влизал в него.
Представяше си го много пъти. Обсипано със звезди като наметалото на паша. Синьо като синята стена на мъртвия град.
Оглеждаше за заровени вкаменелости от миди, останали от преди милиони години, когато морето е навлизало в пустинята. Преследваше риби гущери, които плуват под пясъка. Виждал бе соленото езеро, а също и горчивото, виждал бе сребристосивите камили да се придвижват като овехтели пиратски кораби. Живееше в един от последните оазиси на Сахара.

Предците му принадлежаха към племе на бедуини номади, които се спираха в уадите – пресъхналите русла на реките, покрити с растителност – и опъваха там палатките си. Козите пасяха, жените готвеха върху нажежени камъни. Никога не бяха напускали пустинята. Изпитваха недоверие към хората от брега, търговците, корсарите. Пустинята беше техният дом: просторен, безкраен. Тяхното море от пясък. Нашарено от дюните като кожата на ягуар. Не притежаваха нищо. Само следи от стъпки, които пясъкът веднага покриваше. Слънцето раздвижваше сенките. Бяха свикнали да издържат на жажда, да изсъхват като фурми, но да оцеляват. Една от камилите им проправяше път, дълга изкривена сянка. Вървяха подире й, изчезваха в дюните.

Невидими сме за света, но не за Бог.

Придвижваха се с тази надежда в сърцето.
Зиме северният вятър преминаваше през океана от скали и вдървяваше вълнените баракани върху телата, обезкървената кожа се опъваше върху костите като козята върху барабаните. Древни магии падаха от небето. Пясъчните свлачища режеха като остриета, да докоснеш пустинята, означаваше да се нараниш.
Бедуините погребваха старите там, където умираха. Оставяха ги в безмълвието на пясъка. И тръгваха отново, с развети бели и сини ресни по дрехите.

Напролет се появяваха нови дюни, бледорозови. Девици от пясък.
Знойният вятър гибли се приближаваше заедно с дрезгавото стенание на някой чакал. Малки вятърни къдрици като пътуващи духове пощипваха пясъка. После идваха бръснещите пориви, остри като ятагани. Като възкръснала войска. Пустинята се надигаше мигновено и разкъсваше небето. И вече нямаше граница с отвъдното. Бедуините се прегъваха под тежестта на начумерената буря, предпазваха се с тялото на падналите на колене камили – сякаш над всички тях тегнеше древна присъда.

После се спираха. Изграждаха стена от глина, затваряха пасището. Оставяха следи от колела в пясъка.
От време на време по онези места минаваше някой керван. Бяха на пътя на търговците, прекосяващи пустинята от черна Африка към морето. Носеха слонова кост, смоли, скъпоценни камъни, виждаха се завързани мъже, които щяха да бъдат продадени като роби в пристанищата на Киренайка и Триполитания.
Търговците спираха за почивка в оазиса, ядяха, пиеха. Беше се появил град. Стени от изсъхнала глина, подобни на сплетено въже, покриви от палмови клони. Жените живееха на високото, отделени от мъжете, ходеха по покривите боси. Отиваха чак до кладенеца с глинена амфора на главата. Разбъркваха кускус с овчи карантии, с варено брашно. Молеха се на гробовете на марабутите. По залез-слънце танцуваха на покривите под звуците на флейта, поклащаха кореми като сънливи змии. В ниското мъжете месеха тухли, разменяха стоки, играеха на персийски зарове и пушеха наргиле.

Сега онзи град вече го няма. Останала е само една рисунка и светилище, проядено от пясъчния вятър. Наблизо се намира новият град, пожелан от Полковника, създаден от чуждестранни архитекти от Изтока. Циментови конструкции, антени.
Разпръснати по пътя се виждат големи портрети на раиса, облечен като в пустинята, като мюсюлманин, като офицер. Понякога е властен и сериозен, понякога се усмихва с разтворени ръце.
Хората седят върху празни варели от бензин, кокалести деца, старци, дъвчещи корени, за да си освежат устата. Електрическите проводници преминават увиснали от една сграда до друга. Знойният вятър гибли влачи найлонови торбички и боклуци, оставени от туристите в пустинята.
Тук има само напитки със захар и кози. И фурми за износ, за опаковане в кутии. Работа няма. Много младежи си тръгват, достигат петролодобивните райони, големите черни платформи. Неугасващите пламъци на пустинята.

Не е истински град, а струпване на хора на едно място.
Фарид живее в старата част, в една от онези ниски къщи, където всички врати се отварят към един и същи двор със запустяла градина и винаги отворена решетъчна врата. Ходи на училище пеша. Тича с кльощавите си крака, а те са все олющени, като тръстики. Майка му Джамила завива по някоя пръчица сусам и му я дава за следобедна закуска.
Като се върне, играе заедно със своите приятели на топка или с направена от ламарина двуколка. Търкаля се като гъсеница в червената прах. Краде дребни банани и гроздове черни фурми. Катери се с въже чак догоре, в сърцето на изпълнените със сянка дървета.
На шията си носи амулет. Всички деца имат такъв. Малка кожена торбичка с някое мънисто, с кичур от животно.

Когато злите погледи видят амулета, ти ще бъдеш вън от опасност, беше му обяснила майка му.

Баща му Омар е техник, монтира телевизионни антени. Изчаква сигнала. Усмихва се на жените, които не искат да пропуснат епизода от египетския сериал и се държат с него като със спасител на мечтите им. Джамила го ревнува от онези глупави жени. Учила е пеене, но съпругът й не желае тя да се изявява по време на брачни церемонии или празници, а още по-малко пред туристи. Затова Джамила пее само за Фарид, той е единственият й слушател в стаите с пердета и килими, ухаещи на пелин и ароматни треви под варосания сводест таван.
Фарид е влюбен в своята майка, в ръцете й – те правят вятър като палмови листа, в дъха й, когато запее някои от онези песни малуф, изпълнени с любов и сълзи, и сърцето й става толкова голямо, че трябва да го притиска с двете си ръце, за да не падне на земята, в желязното легенче за дъждовна вода, цялото ръждиво и винаги сухо.
Майка му е млада, прилича на негова сестра. Понякога играят на младоженци, Фарид й реши косите, нагласява й воала.
Лицето на Джамила е голям объл камък, очите са очертани по края като очите на птиците, устните приличат на две сладки зрели фурми.

Залезът е безветрен. Небето е с цвят на праскова.

Фарид сяда до кирпичената ограда на градината. Оглежда си стъпалата, мръсните пръсти, подаващи се от сандалите. Отнякъде се процежда лек мирис на мускус и сякаш прониква през някоя цепнатина. Фарид вдъхва свежото ухание. Чак тогава разбира, че някакво животно диша срещу него. Вътре в градината. Толкова близо е, че не може да помръдне, усеща ударите на сърцето си в гърлото.
Бои се, че това е уадан, овца магаре с големи рога, герой на много легенди. Неговият дядо му е казвал, че се появява между дюните на хоризонта като лош мираж. От доста години вече никой не е виждал уадан, но дядо Муса се кълне, че звярът още се крие в черните пясъчни русла, където никакъв живот не оцелява, и е много разгневен заради всички онези джипове, чиито колела съсипват пустинята.
Но животното няма бели кичури, нито глава като на лунния еднорог и не скърца със зъби. Кожата му е в пясъчен цвят и рогата толкова тънки, че приличат на храстчета. Гледа го, може би е гладно.
Фарид разбира, че това е газела. Млада газела. Не бяга. Очите й, широко отворени толкова близо до него, са бистри и спокойни. Кожата й потрепва. Може би и нея я е страх. Но е твърде заинтересована от тази среща, премного любопитна, за да се оттегли. Фарид бавно доближава един клон до нея, газелата отваря уста с бели и равни зъби, откъсва от зелените шамфъстъци и отстъпва назад, без да престава да го гледа. После изведнъж се обръща, прескача кирпичената ограда и препуска, като вдига облачета пясък. Скоро е вече отвъд хоризонта на дюните.
На следващия ден в училище Фарид изпълва страници с газели, рисува ги изкривени, с молив, оцветява ги, като топи пръст във водните бои…

Маргарет Мацантини - „Утринно море“

ФАРИД И ГАЗЕЛАТА

Фарид никога не беше виждал морето, никога не беше влизал в него.
Представяше си го много пъти. Обсипано със звезди като наметалото на паша. Синьо като синята стена на мъртвия град.
Оглеждаше за заровени вкаменелости от миди, останали от преди милиони години, когато морето е навлизало в пустинята. Преследваше риби гущери, които плуват под пясъка. Виждал бе соленото езеро, а също и горчивото, виждал бе сребристосивите камили да се придвижват като овехтели пиратски кораби. Живееше в един от последните оазиси на Сахара.

Предците му принадлежаха към племе на бедуини номади, които се спираха в уадите – пресъхналите русла на реките, покрити с растителност – и опъваха там палатките си. Козите пасяха, жените готвеха върху нажежени камъни. Никога не бяха напускали пустинята. Изпитваха недоверие към хората от брега, търговците, корсарите. Пустинята беше техният дом: просторен, безкраен. Тяхното море от пясък. Нашарено от дюните като кожата на ягуар. Не притежаваха нищо. Само следи от стъпки, които пясъкът веднага покриваше. Слънцето раздвижваше сенките. Бяха свикнали да издържат на жажда, да изсъхват като фурми, но да оцеляват. Една от камилите им проправяше път, дълга изкривена сянка. Вървяха подире й, изчезваха в дюните.

Невидими сме за света, но не за Бог.

Придвижваха се с тази надежда в сърцето.
Зиме северният вятър преминаваше през океана от скали и вдървяваше вълнените баракани върху телата, обезкървената кожа се опъваше върху костите като козята върху барабаните. Древни магии падаха от небето. Пясъчните свлачища режеха като остриета, да докоснеш пустинята, означаваше да се нараниш.
Бедуините погребваха старите там, където умираха. Оставяха ги в безмълвието на пясъка. И тръгваха отново, с развети бели и сини ресни по дрехите.

Напролет се появяваха нови дюни, бледорозови. Девици от пясък.
Знойният вятър гибли се приближаваше заедно с дрезгавото стенание на някой чакал. Малки вятърни къдрици като пътуващи духове пощипваха пясъка. После идваха бръснещите пориви, остри като ятагани. Като възкръснала войска. Пустинята се надигаше мигновено и разкъсваше небето. И вече нямаше граница с отвъдното. Бедуините се прегъваха под тежестта на начумерената буря, предпазваха се с тялото на падналите на колене камили – сякаш над всички тях тегнеше древна присъда.

После се спираха. Изграждаха стена от глина, затваряха пасището. Оставяха следи от колела в пясъка.
От време на време по онези места минаваше някой керван. Бяха на пътя на търговците, прекосяващи пустинята от черна Африка към морето. Носеха слонова кост, смоли, скъпоценни камъни, виждаха се завързани мъже, които щяха да бъдат продадени като роби в пристанищата на Киренайка и Триполитания.
Търговците спираха за почивка в оазиса, ядяха, пиеха. Беше се появил град. Стени от изсъхнала глина, подобни на сплетено въже, покриви от палмови клони. Жените живееха на високото, отделени от мъжете, ходеха по покривите боси. Отиваха чак до кладенеца с глинена амфора на главата. Разбъркваха кускус с овчи карантии, с варено брашно. Молеха се на гробовете на марабутите. По залез-слънце танцуваха на покривите под звуците на флейта, поклащаха кореми като сънливи змии. В ниското мъжете месеха тухли, разменяха стоки, играеха на персийски зарове и пушеха наргиле.

Сега онзи град вече го няма. Останала е само една рисунка и светилище, проядено от пясъчния вятър. Наблизо се намира новият град, пожелан от Полковника, създаден от чуждестранни архитекти от Изтока. Циментови конструкции, антени.
Разпръснати по пътя се виждат големи портрети на раиса, облечен като в пустинята, като мюсюлманин, като офицер. Понякога е властен и сериозен, понякога се усмихва с разтворени ръце.
Хората седят върху празни варели от бензин, кокалести деца, старци, дъвчещи корени, за да си освежат устата. Електрическите проводници преминават увиснали от една сграда до друга. Знойният вятър гибли влачи найлонови торбички и боклуци, оставени от туристите в пустинята.
Тук има само напитки със захар и кози. И фурми за износ, за опаковане в кутии. Работа няма. Много младежи си тръгват, достигат петролодобивните райони, големите черни платформи. Неугасващите пламъци на пустинята.

Не е истински град, а струпване на хора на едно място.
Фарид живее в старата част, в една от онези ниски къщи, където всички врати се отварят към един и същи двор със запустяла градина и винаги отворена решетъчна врата. Ходи на училище пеша. Тича с кльощавите си крака, а те са все олющени, като тръстики. Майка му Джамила завива по някоя пръчица сусам и му я дава за следобедна закуска.
Като се върне, играе заедно със своите приятели на топка или с направена от ламарина двуколка. Търкаля се като гъсеница в червената прах. Краде дребни банани и гроздове черни фурми. Катери се с въже чак догоре, в сърцето на изпълнените със сянка дървета.
На шията си носи амулет. Всички деца имат такъв. Малка кожена торбичка с някое мънисто, с кичур от животно.

Когато злите погледи видят амулета, ти ще бъдеш вън от опасност, беше му обяснила майка му.

Баща му Омар е техник, монтира телевизионни антени. Изчаква сигнала. Усмихва се на жените, които не искат да пропуснат епизода от египетския сериал и се държат с него като със спасител на мечтите им. Джамила го ревнува от онези глупави жени. Учила е пеене, но съпругът й не желае тя да се изявява по време на брачни церемонии или празници, а още по-малко пред туристи. Затова Джамила пее само за Фарид, той е единственият й слушател в стаите с пердета и килими, ухаещи на пелин и ароматни треви под варосания сводест таван.
Фарид е влюбен в своята майка, в ръцете й – те правят вятър като палмови листа, в дъха й, когато запее някои от онези песни малуф, изпълнени с любов и сълзи, и сърцето й става толкова голямо, че трябва да го притиска с двете си ръце, за да не падне на земята, в желязното легенче за дъждовна вода, цялото ръждиво и винаги сухо.
Майка му е млада, прилича на негова сестра. Понякога играят на младоженци, Фарид й реши косите, нагласява й воала.
Лицето на Джамила е голям объл камък, очите са очертани по края като очите на птиците, устните приличат на две сладки зрели фурми.

Залезът е безветрен. Небето е с цвят на праскова.

Фарид сяда до кирпичената ограда на градината. Оглежда си стъпалата, мръсните пръсти, подаващи се от сандалите. Отнякъде се процежда лек мирис на мускус и сякаш прониква през някоя цепнатина. Фарид вдъхва свежото ухание. Чак тогава разбира, че някакво животно диша срещу него. Вътре в градината. Толкова близо е, че не може да помръдне, усеща ударите на сърцето си в гърлото.
Бои се, че това е уадан, овца магаре с големи рога, герой на много легенди. Неговият дядо му е казвал, че се появява между дюните на хоризонта като лош мираж. От доста години вече никой не е виждал уадан, но дядо Муса се кълне, че звярът още се крие в черните пясъчни русла, където никакъв живот не оцелява, и е много разгневен заради всички онези джипове, чиито колела съсипват пустинята.
Но животното няма бели кичури, нито глава като на лунния еднорог и не скърца със зъби. Кожата му е в пясъчен цвят и рогата толкова тънки, че приличат на храстчета. Гледа го, може би е гладно.
Фарид разбира, че това е газела. Млада газела. Не бяга. Очите й, широко отворени толкова близо до него, са бистри и спокойни. Кожата й потрепва. Може би и нея я е страх. Но е твърде заинтересована от тази среща, премного любопитна, за да се оттегли. Фарид бавно доближава един клон до нея, газелата отваря уста с бели и равни зъби, откъсва от зелените шамфъстъци и отстъпва назад, без да престава да го гледа. После изведнъж се обръща, прескача кирпичената ограда и препуска, като вдига облачета пясък. Скоро е вече отвъд хоризонта на дюните.
На следващия ден в училище Фарид изпълва страници с газели, рисува ги изкривени, с молив, оцветява ги, като топи пръст във водните бои…

Сподели в:
Публикувай мнение за книгата
Печатно издание
Печатно издание
ISBN
978-619-02-1262-1
Купи
Цена
13.60 лв.
(16.00 лв.)

* 15% онлайн отстъпка
Доставка - куриери "Спиди"
Безплатна за поръчки над 80 лв.
-15%
Отстъпка
Доставка
Електронно издание
Електронно издание
ISBN
978-619-02-1263-8
Купи
Цена
10.00 лв.
(16.00 лв.)

* 6 лв. отстъпка от печатното издание
Четете бързо, лесно, евтино и удобно
Виж указания за е-книги
-6лв.
Указания за е-книги
Купи за Kindle
Издателство "Колибри"
1990-2024 © Всички права запазени